8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 953
София, 21.07.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на девети април през две хиляди и петнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 887 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Апелативната прокуратура в [населено място] чрез прокурор Б. С., против решение № 2172 от 26 ноември 2014 г., постановено по гр.д. № 2251 по описа на апелативния съд в [населено място] за 2014 г. в частта му, с която е отменено решение № 2571 от 2 април 2014 г., постановено по гр.д. № 3990 по описа на Софийския градски съд за 2013 г. в частта му за отхвърляне на иска на Б. Д. М. от [населено място] против П. за заплащане на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 30 хиляди лева до 45 хиляди лева и в полза на М. са присъдени още 15 хиляди лева, както и в частта на решението, с което е потвърдено първоинстанционното решение за осъждане на прокуратурата да заплати на М. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 30 хиляди лева, ведно със законната лихва от 4 април 2008 г.
В касационната жалба се поддържа неправилност на решението по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Оспорва се като силно и необосновано завишен присъденият размер на обезщетение, като се поддържа, че той не съответства като еквивалент на претърпените действително неимуществени вреди. Заявено е, че не са изложени мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между приетите за доказани обстоятелства и причинените вреди и значението на всяко едно от тях по отношение на присъдения размер на обезщетението. Не е била отчетена ниския по интензитет мярка за неотклонение, а задържането под стража е търпяно само 58 дена. Оспорват се и изводите на съда за справедливия размер на обезщетенито поради липсата на доказателства за влошаване на здравословното състояние на ищеца вследствие на незаконното наказателно преследване, както и отражението му върху кариерното развитие на ищеца. Твърди се, че не са съобразени възрастта на ищеца, общественото му положение, постоянната съдебна практика по аналогични дела, както и социално-икономическите условия в страната и стандарта на живот в периода на увреждането. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържа искане за допускането му по всички основания на чл. 280, ал. 1 ГПК.
В отговор на касационната жалба ответникът по нея Б. Д. М. от [населено място] излага доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата.
Въззивното решение е обжалвано и от Б. Д. М. от [населено място] в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска на М. прокуратурата да бъде осъдена да му заплати на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ сумата над 45 хиляди лева до 1 милион лева.
В касационната жалба се заявява, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон – неправилно е определен размер на присъденото обезщетение, както и при съществено нарушение на съдопроизводството поради неправилна преценка на събраните по делото доказателства. Касаторът излага своите виждания за неправомерните действия на прокуратурата в конкретния случай и изобщо, като настоява да се вземат предвид претърпян от него остър масивен инфаркт на миокарда, разсипано здраве, семейство, кариера и първа група инвалидност 92% нетрудоспособност, като справедливостта ще бъде възстановена и превенцията спрямо прокуратурата – осъществена, при присъждането на ищеца на целия претендиран от него размер на обезщетението от 1 милион лева. Твърди се, че съдът неправилно е преценил доказателствата по спора за причината за прекратяването на брака на ищеца, както и че при други случаи са присъждани значително по-високи обезщетения. Допускането на касационното обжалване се търси при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК.
П. не взема становище по тази касационна жалба.
Като е съобразил прекратяването на производството по наказателно дело, престоя на ищеца в арест при наложена мярка за неотклонение и влошаване на здравословното му състояние, невротични симптоми от психотравмичното събитие, медийни публикации, промени в поведението на ищеца, влиянието на процеса върху семейните отношения (без да е доказано, че наказателното преследване е причината за прекратяването на брака на ищеца), пагубният ефект на наказателното преследване върху репутацията и доброто име на ищеца, като и върху професионалното му развитие и кариера, чистото му съдебно минало, ограниченото за две години и половина свободно придвижване, съдът приема за справедливо обезщетяване от 45 хиляди лева, ведно с лихвата от датата на прекратяването на наказателното производство.
Касационният съд приема, че не са налице поддържаните от касаторите основания за допускане на касационното обжалване.
В касационната жалба на прокуратурата се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в решението си по процесуалноправния въпрос за определяне на имуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД. По този проблем касаторът е пропуснал да посочи изрично кои точно обективно съществуващи обстоятелства са били пренебрегнати от съда при преценката на обема, продължителността и интензитета на понесените от ищеца вреди от незаконното наказателно преследване с оглед определянето на справедлив размер на обезщетението, а без такава конкретизация касационният съд не може да прецени дали правният въпрос е отправен към обусловило изхода на спора разрешение на въззивния съд, и тази липса не може да бъде компенсирана от съобразяване на изложените в касационната жалба оплаквания, тъй като не е посочено оплакванията да се отнасят точно към този правен проблем. По посочената причина не може да се прецени основателността на твърдението за осъществено нарушение на задължителната съдебна практика, намерила израз в ППВС № 4/1968 г. Ако касаторът всъщност има предвид заявеното, че не е отчетена възрастта на ищеца, общественото му положение, постоянната съдебна практика по аналогични дела, както и социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната в периода на увреждането, твърдението не съответства на действително подложените на съобразяване от страна на въззивния съд обстоятелства, тъй като ясно в обжалваното решение е посочено въздействието на наказателното преследване върху социалния и личния живот на ищеца, както и върху професионалната и кариерната му реализация. Постоянна съдебна практика по аналогични дела, свързана с определянето на строго фиксиран размер на обезщетение, не е известна на настоящия съдебен състав, а и касаторът не представя доказателство за такава. При събраните по делото доказателства за претърпените от ищеца вреди и определеното за тях обезщетение не е ясно какво точно касаторът твърди при заявяването, че не са съобразени социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната в периода на увреждането.
На второ място се твърди, че обжалваното решение противоречи и на ТР № 3 по тълк.д. № 3/2004 г., ОСГК, т. 3 и 11, защото част от твърдените от ищеца неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането. По този проблем касаторът не е посочил кои точно неимуществени вреди не са последица на увреждането, поради което касационният съд не може да осъществи дължимата проверка за наличието на допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не може да се сподели и следващото твърдение на прокуратурата, че в нарушение на т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г., ОСГК, въззивният съд не е изложил мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и причинените вреди, тъй като съдът е изложил своите съображения в тази връзка.
На следващо място се сочи, че е налице противоречиво разрешаване на въпроса за определяне на размера на неимуществените вреди, претърпени от пострадалото лице, и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ. По този въпрос се твърди, че при сравнително сходни случаи размерите на обезщетенията се определят при големи различия. Сочат се две решения на ВКС по чл. 290 ГПК и решение на въззивен съд, за което няма отразяване за влизането му в сила (решение по гр.д. № 641/2010 г., апелативен съд в [населено място]), поради което последното не може да послужи за целите на преценката по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Представената от касатора съдебна практика не подкрепя изложеното твърдение. Така в решение № 95 по гр.д. № 5805/2013 г., ІІІ г.о., ВКС, съдът приема, че установените неимуществени вреди само отчасти съставляват пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение в извършване на престъпление и незаконното задържане под стража (в настоящия случай подобно заключение не се прави), а в решение № 14 по гр.д. № 3706/2013 г., ІV г.о., ВКС, е прието съпричиняване на увреждането от страна на ищеца. Принципно е разбирането на ВКС, че не може да се приема наличието на сходни случаи в контекста на осъществен деликт и оттам – да се изисква присъждането на приблизително еднакви размери на обезщетение. Въпросът за съдържанието на критерия „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД и за начина на определяне на справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди, е бил предмет на изобилна и непротиворечива практика на състави на ВКС. В тази съдебна практика се преутвърждават постановките на ППВС № 4/1968 г., като се отчита спецификата на всеки отделен случай и практическата невъзможност от съществуването на два идентични случая на засягане на съответното благо във връзка с хипотезите на чл. 2 ЗОДОВ както откъм съчетанието на относимите факти, така и съобразно индивидуалните преживявания на всеки потърпевш. Ето защо не може да се твърди, а и да съществува съдебна практика по идентичен или толкова сходен случай, който да обоснове еднакво или противоречиво разрешаване на въпроса за определянето на справедливия размер на обезщетението. Затова и не може да се сподели виждането на касатора за разрешаването на правния въпрос противоречиво, предвид казуалното тълкуване, дадено от съответния съд на установените по съответните дела обстоятелства, както се установява и от цитираната от самия него съдебна практика.
На последно място се твърди, че въззивният съд е приел, че прокуратурата отговаря и в случаите, когато наказателното производство е прекратено на основание чл. 369, ал. 4 /отм./ НПК, по който съдебната практика била недостатъчна и следвало да бъде развита. Според действащия към момента на прекратяване на наказателното производство текст на закона, ако в срока по ал. 3 прокурорът не внесе делото за разглеждане в съда или съществените нарушения на процесуалните правила не са отстранени или са допуснати нови, съдът еднолично в закрито заседание прекратява наказателното производство с определение. Процедурата по посочения текст е аналогична на процедурата по отменения НПК, като по приложението на чл. 239а, ал. 6 НПК /отм./ е постановена задължителна съдебна практика, цитирана от въззивния съд – решение № 258 по гр.д. № 1565/2010 г., ІІІ г.о., ВКС, споделяна и от настоящия съдебен състав, поради което не се налага отделно тълкуване на вече изяснен принципен проблем.
От касатора М. са поставени седем изрични правни въпроса, но нито един от тях не обосновава допускане на касационното обжалване, тъй като въпросите не са относими към конкретно правно разрешение на въззивния съд, обусловило изхода на спора.
Пита се представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване фактът, че не е анализиран съобразно основните закономерности на правната и на формалната логика обстоятелството, че реално вследствие на извършени срещу ищеца жестоки и нечовешки репресии и опозоряване на неговото добро име в обществото е разрушен бракът му и не му е присъдено полагащото му се тази огромна вреда обезщетение. Отговорът на въпросът би бил явно положителен в случай, че касаторът беше доказал със съответните средства връзката между незаконното наказателно преследване и разрушаването на брака му. Неясно тук е останало твърдението на касатора как е нарушена правната логика и кои доказателства съответно са били пренебрегнати или надценени от съда, за да може да се приеме за невярно обуславящото заключение на съда.
Вторият въпрос е представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване фактът, че не е анализиран съобразно основните закономерности на правото и на формалната логика обстоятелството, че реално вследствие на извършени срещу ищеца жестоки и нечовешки репресии и опозоряване на неговото добро име в обществото изключително много са травмирани децата на ищеца и цялото му семейство и фактът на ежедневен тормоз от обстоятелството, че виждайки него непрекъснато страдат близките му това обстоятелство значително го травмирало, но въззивният съд не му е присъдил обезщетение за тези огромни неимуществени вреди. В исковата си молба ищецът поддържа есенциално, че е осъществен тормоз върху членовете на семейството му, а в становище след отговора на прокуратурата (л. 26 гръб от първоинстанционното дело, т. 6) заявява, че претендира само лично претърпени вреди, тъй като нанесеният тормоз и страдания на семейството му в крайна сметка отново са рефлектирали върху него, при което въззивният съд приема, че незаконното наказателно преследване е повлияло негативно на отношенията в семейството му. По поставения проблем не е изяснено какво се твърди – неправилно тълкуване на доказателствата или изобщо липса на каквато и да било преценка на съответните доказателства, или допуснати нарушения при събирането на доказателства. Положителният отговор на въпроса би бил даден само в случай, че е ясно кои основни закономерности на правото или на формалната логика са били нарушени, в коя хипотеза и по отношение на кои доказателства по делото.
На трето място се пита представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване обстоятелството, че въззивният съдебен състав не е приложил трайно установения в Европейския съюз критерий за „справедливост” и му е присъдил значително по-ниско обезщетение от реално отговарящото на заложеното в страните на Европейския съюз. Явно е, че този въпрос не може да обоснове допускане на касационното обжалване, тъй като не е ясно дали се твърди, че критерият „справедливост”, въведен с чл. 52 ЗЗД, е несъобразен с европейското законодателство, или се твърди, че в рамките на съюза следва да има един критерий за справедливост, независимо от социално-икономическия стандарт на страната членка за съответния период, или се твърди, че при примат на европейското право следва да се прилага друг закон.
Пита се правните норми на правото на Европейския съюз и в частност правната норма на чл. 47 от Х. за основните права на Европейския съюз в съответствие с принципа на примат на правото на Европейския съюз дерогират ли правните норми на българското национално право, които му противоречат. Отговорът на въпроса е явно положителен, но не може да се пристъпи към процедурата по чл. 290 ГПК, тъй като не е ясно за кои норми от българското право се твърди подобно противоречие, за да се прецени дали те са били основа на обжалваното решение, и оттам – да се допусне касационното обжалване. По същата причина не може да се даде отговор и на следващите въпроси – при противоречие между чл. 6, ал. 1 и чл. 13 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи и българското национално право българският съд длъжен ли е да изпълни задълженията, поети от Българската държава по международния договор по ратифицирането на Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи; принципът на примат на правото на Европейския съюз означава ли, че правната норма на чл. 47 от Х. за основните права в Европейския съюз дерогира всички правни норми на вътрешното право, които й противоречат, включително и правните норми по ЗОДОВ; правната норма на чл. 5, ал. 4 от Конституцията на РБ означава ли, че чл. 13 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи дерогира всички правни норми на вътрешното право в България, които му противоречат.
Представената от касатора съдебна практика не налага друг извод, тъй като посочените съдебни решения са относими към проблема за справедливия размер на обезщетението по смисъла на чл. 52 ЗЗД, какъвто правен въпрос не е поставен.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 2172 от 26 ноември 2014 г., постановено по гр.д. № 2251 по описа на апелативния съд в [населено място] за 2014 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: