5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 954
София, 12.10.2017г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховния касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на десети октимври две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
изслуша докладвано от съдията В.Райчева гр.дело № 1197/2017г.по описа на ВКС
Производството е по чл.288 ГПК.
Делото е образувано по повод подадената касационна жалба срещу решение от 19.12.2016г. по гр.д.№383/2016г. на ОС Смолян, с което е отхвърлен иск, предявен на основание чл.422 ГПК,вр.чл.79 ЗЗД.
Жалбоподателят – В. М. А., чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС, които са разрешавани противоречиво от съдилищата и са от значение за точното приложение на закона и развитието на правото.
Ответникът М. К. Б., в писмено становище, чрез процесуалния си представител поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., прие следното:
Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допусне.
С обжалваното решение въззивният съд, като е отменил първоинстанционното решение, е отхвърлил иска на В. М., предявен на основание чл.422, ал.1 ГПК за признаване за установено, че съществува негово вземане спрямо М. К. Б., за което е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение с № 68/06.07.2015 г., по ч.г.дело № 169/2015г. на Златоградския районен съд, в размер 8 900 лв. , ведно със законната лихва от 1.07.2015г. до окончателно изплащане на вземането.
От представен писмен договор от 19.06.2014 г., сключен между В. М. и М. К. , се установява, че първият като заемодател дава в заем на втората сумата от 10 000 лв., която тя се задължава да му върне до 30.06.2015 г., без да има задължения за лихва, като подписите на съдоговорителите са нотариално заверени на 19.06.2014 г. Констатирано е, че в чл.2, ал.1 е записано, че заемодателят е предоставил на заемателя сумата от 10000 лв. към момента на подписване на договора и неговата нотариална заверка, като се задължава да предостави допълнително номер на банкова сметка, по която заемната сума да му бъде върната, а заемателката – да му ги преведе по същата банкова сметка до края на срока, указан в договора.
Установено е от Служебна бележка от 17.12.2015 г. на „И. А. Б.“-офис М. , че на 19.06.2014 г. е открита на името на В. А. банкова сметка в същата банка, с посочен в бележката номер, като липсват данни ищецът да е довел до знанието на ответницата номера на тази или на друга банкова сметка, по която тя да му връща заети суми.
Съдът , като е взел предвид заключението на приета по делото икономическа експертиза, е установил че след сключването на договора на 19.06.2014 г., ищецът прави в полза на ответницата още три превода – на 11.07.2014 г. – на 230 бр.лири, с равностойност от 519,05 лв.; на 06.08.2014 г. – на 110 бр.лири, с равностойност от 239,79 лв. и на 12.08.2014 г. – на 120 бр. лири, с равностойност в размер на 262,03 лв., или общо за трите превода след датата на договора – 1 020,87 лв.
Съдът е приел за установено, че жалбоподателят-ищец в първоинстанционното производство, е предоставял на ответницата и други парични суми през периода 2013-2014 г., с банкови преводи и на ръка, но те не са и давани в заем, срещу поето от нея задължения да му ги върне, а са плащани от него като вид издръжка за жената, с която съжителства като в семейство и с която, след влошаване на отношенията се е разделил.
Анализирайки събраните по делото гласни доказателства съдът е приел, че договорът за заем е унищожаем на осн.чл.27, във вр. с чл.30 ЗЗД, като сключен при заплашване – ответницата е мотивирана да го подпише заради възбудения у нея основателен страх от ищеца, който е в резултат на нанасяни и в продължение на тяхната връзка побои, на закани, отправяни нееднократно , че ще посегне на малката й дъщеря, на нейните родители и на тяхно имущество, ако не остане с него.
При така установените обстоятелства съдът е приел, че ответницата не дължи на ищеца сумата, посочена в договора от 19.06.2014 г., , а поради недължимост на главницата, не дължи и лихвата върху нея.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даен отговр на правни въпроси от значение за спора: за допустимостта на иска, предявен на основание чл.422 ГПК, когато възражението срещу заповедта не е подписано от ответницата, допустимо ли е съдът да приме, че получени суми не са дадени в заем, а за издръжка при неоспорено от ответната страна твърдение на ищеца, допустима ли е въззивна жалба срещу решение, с което се удоволетворява едно от двете алтернативни процесуални искания на страната по делото/искане за вид решение/ за разрешаване на спора, предмет на делото и за възможността в производство по иск предявен на основание чл.422 ГПК ответника да се брани с възражение за унищожаемост на договора, предмет на спора. Поддържа наличие на основания за допустимост на касационното решение по чл.280, ал.1,т.1-3 ГПК. Не представя практика на ВКС и съдилищата по поставените за разглеждане въпроси.
Върховният касационен съд ,състав на ІV г.о. намира, че поставените за разглеждане въпроси „за допустимостта на иска, предявен на основание чл.422 ГПК, когато възражението срещу заповедта не е подписано от ответницата, допустимо ли е съдът да приме, че получени суми не са дадени в заем, а за издръжка при неоспорено от ответната страна твърдение на ищеца и допустима ли е въззивна жалба срещу решение, с което се удоволетворява едно от двете алтернативни процесуални искания на страната по делото /искане за вид решение/ за разрешаване на спора” не съставляват общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280 ГПК и даденото разрешение в т.1 ТР№1/2009г. ОСГК на ВКС. Същите не са от значение за изхода на спора, тъй като не са разрешавани от въззивния съд и те не са се отразили при формиране решаващата воля на съда за неоснователност на предявения иск. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение /чл.281, т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл.290, ал.1 ГПК/. Непосочването на правен въпрос от значение за спора съставлява достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване.
Що се касае до въпроса за възможността в производство по иск предявен на основание чл.422 ГПК ответника да се брани с възражение за унищожаемост на договора, предмет на спора, то на същия съдът е дал отговор в съотвествие с разпоредбата на закона и трайната практика на ВКС. Чрез възражение отричащият спорното право може да предяви и свои насрещни права, в т. ч. правото да унищожи договора. Правото да унищожи договора е предоставено на засегнатата от порока страна, която може да го упражни чрез иск в определен давностен срок или чрез възражение след като давността е изтекла съгласно чл.32, ал.3 ЗЗД /в този смисъл решение от 15.10.2012г. по гр.д.№1015/2011г., ІV г.о. на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК/.
Така установената практика не е противоречива / а и жалбоподателя не представя решения на съдилища разрешили противоречиво разглеждания въпрос/, нито е неправилна, поради което не са налице и основания по чл.280, ал.1, т.2 и 3 ГПК за допускане на касационното обжалване.
На основание чл.78, ал.3 ГПК жалбоподателят следва да заплати на ответницата сумата 500 лева разноски за адвокатско възнаграждение пред тази инстанция.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 19.12.2016г. по гр.д.№383/2016г. на ОС Смолян
О с ъ ж д а В. М. А. да заплати на М. К. Б. сумата 500 лева разноски по делото.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: