ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 957
София, 13.09. 2010г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети юли две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: С. СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: Б. ТАШЕВА
М. ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Ташева гр. дело № 1955 по описа за 2009г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат А. като процесуален представител на „А.К.Р.А. България сървис” ООД Пловдив срещу въззивното решение на Пловдивския окръжен съд от 07.VІІІ.2009г. по в.гр.д. № 1432/2009г.
Ответникът по касационната жалба В. Т. Ш. от гр.Пловдив не е заявил становище пред настоящата инстанция.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение Пловдивският окръжен съд по въззивни жалби и на двете страни е отменил решението на Пловдивския РС по гр.д № 3612/2008г. в отхвърлителната му част по иска с правно основание чл.344 ал.1 т.3 от КТ за разликата над 7809.52лв. до 11809.52лв. и в частта за разноските и вместо него е постановил друго, с което е осъдил „А.К.Р.А. България сървиз” ООД да заплати на В. Ш. още 4000лв. обезщетение за оставането му без работа поради незаконното уволнение, ведно със зак.лихва от 11.ХІІ.2008г., присъдил е разноски на страните съобразно уважените и отхвърлените претенции, както и държавна такса, и е потвърдил първоинстанционното нрешение в останалите му уважителни части по исковете с правно основание чл.344 ал.1 т.1 – 3 и чл.128 от КТ.
Въззивният съд е приел, че между страните е съществувало безсрочно трудово правоотношение от 01.ІХ.2008г., възникнало с трудов договор № 1/01.ІХ.2008г. с шестмесечен срок за изпитване в полза на двете страни. Преди сключването на договора страните са постигнали уговорки договорът да е срочен – едногодишен, а срокът на предизвестие да е 30 дневен, които не са възпроизведени в окончателното споразумение и не следва да се прилагат в отношенията помежду им. С молба от 24.Х.2008г. ищецът поискал да бъде освободен от длъжност, считано от 01.ХІ.2008г., без посочване нито на фактическо, нито на правно основание за това. На 27.Х.2008г върху молбата работодателят поставил резалюция „ОК Д.”, като издал заповед за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл.326 ал.1 от КТ, считано от 27.Х.2008г., със заплащане от ищеца на обезщетение за 23 дни неспазено предизвестие. В отговора на исковата молба ответникът признал, че правното основание за прекратяване на трудовия договор е чл.71 от КТ. Прието е от съда, че изявлението на ищеца за прекратяване на трудовия договор не е нито с предизвестие по чл.326 ал.1 от КТ, нито по чл.71 от КТ, а е такова по взаимно съгласие. Без значение са причините за това изявление, нито защо то е направено на 24.Х.2008г., а не на желаната дата за прекратяване. Не е било постигнато, обаче, взаимно съгласие нито за основанието за прекратяване, нито за датата на настъпването му, поради което не е налице основанието, на което уволнението е извършено.
В изложението на „А.К.Р.А. България сървиз” ООД по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи, че решението противоречи на решение № 410/27.VІ.1990г. по гр.д. № 326/1990г. на ВС ІІІ ГО, според което „необходимата писмена форма на трудовия договор е спазена и в случаите, когато волеизявленията на страните и постигнатотото съгласие за сключването му са отразени не в един, а в различни документи”. В случая като трудов договор е разглеждан само представения сключен и неподписан от работника, но не е разглеждано като част от него предварителното споразумение помежду им от 22.ІІ.2008г. По този начин съдът отхвърля възможността молбата на ищеца да е за прекратяване с предизвестие. Решението противоречи и на решение № 923/22ІІ.1995г. по гр.д № 549/1994г. на ІІІ ГО, според което „След като работникът/служителят е отправил предложение до работодателя за прекратяване по чл.325 т.1 от КТ и заповедта е издадена след изтичане на повече от седем календарни дни от деня, следващ датата на получаването на предложението, уволнението е незаконосъобразно”. В случая заповедта е издадена в срока по чл.325 т.1 от КТ, ако работодателят я бе издал на 01.ХІ.2008г. /каквито доводи навежда въззивният съд/, тя също би била незаконосъобразна, тъй като би била издадена след 7 дневния срок.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 т.2 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължитнелно, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на ВКС или на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай с представените от касатора решения не се обосновава наличието на твърдяното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК. Това е така, тъй като въззивният съд с атакуваното решение не се е произнесъл по въпросите, разрешени с посочената съдебна практика, които се отнасят до сключването на трудов договор /в тази връзка следва да се отбележи, че доводът на касатора, че трудовия договор № 1/01.ІХ.2008г. не е подписан от служителя, се прави за първи път с касационната жалба, и той се различава от отговора му по чл.131 от ГПК и от изявленията му във въззивната жалба/, и до спазването от работодателя на срока по чл.325 т.1 от КТ за вземане на отношение по отправеното му предложение за прекратяване по взаимно съгласие. Следователно и с оглед на обстоятелството, че в изложението си касаторът не сочи въпроси по решаващите изводи на въззивния съд , не е налице основната предвидена в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставка за допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд, V. граждански състав, № 1456 от 07.VІІІ.2009г. по гр.д. № 1432/2009г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: