ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 958
София, 13.09. 2010г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети юли две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: С. СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: Б. ТАШЕВА
М. ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Ташева гр. дело № 13 по описа за 2010г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат М. като процесуален представител на Р. Б. Н. от с.Гюешево, община К., срещу въззивното решение на К.ския окръжен съд /КОС/ от 30.ІХ.2009г. по в.гр.д. № 344/2009г.
Ответникът по касационната жалба Община К. не е заявил становище пред настоящата инстанция.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение К. е оставил в сила решението на К.ския РС от 13.ІХ.2007г. по грд № 2381/2006г., с което е отхвърлен предявеният от Р. Н. срещу Община К. иск по чл.13 ал.8 от ЗВСГЗГФ за признаване за установено по отношение на общината, че към момента на одържавяване на горите /ДВ бр.292/1947г./ наследодателят на ищеца И. С. Борнарски е бил собственик на основание давностно владение през периода 1925 – 1947г. на недвижими имоти – пет гори, находящи се в землището на с.Гюешево, точно индивидуализирани по площи, местности и съседи. Съдът е приел, че ищецът, чиято е била доказателствената тежест по силата на чл.127 ал.1 от ГПК /отм./, не е установил по делото при условията на пълно и главно доказване осъществяването на фактическа власт върху процесните имоти от наследодателя му Борнарски за пълния период на давностно владение в рамките на 20 години до национализацията през 1947г. Свидетелите Т. и С. сочат за начало на владението 1941г. и не установяват осъществяването на фактическа власт за периода от 1925г. до 1941г. Вписванията на имотите в емлячните книги не е достатъчно за пълното доказване на правото на собственост.
В изложението на Р. Н. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи, че решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 938/05.ХІІ.2008г. по гр.д. № 3341/2007г. І ГО по въпроса за установяване правото на собственост към минал момент. Съдът не преценил всички доказателства по делото, без те да са конкретизирани, установяващи, че към момента на одържавяването на горите /1947г./ Община К. имала само право на ползване върху тях /балталък/. На второ място, декларирането на горите от наследодателя е доказателствено средство, не изключено от чл.13 ал.3 от ЗВСГЗГФ. Представеното удостоверение е издадено въз основа на емлячния регистър и във връзка с показанията на свидетелите сочи, че 1949г. наследодателя на ищеца е бил собственик на горите. Касационно обжалване следва да бъде допуснато, тъй като няма практика по приложението на чл.13 ал.8 от ЗВСГЗГФ, а това е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 т.2 /тъй като не се сочи задължителна практика на ВКС/ и т.3 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължитнелно, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на ВКС или на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай касаторът не е формулирал по посочения начин съществените материалноправни и процесуалноправни въпроси от значение за изхода на делото, по които се е произнесъл въззивният съд. Всичките обективирани в изложението му съображения представляват основания за касационно обжалване по смисъла на чл.281 от ГПК, а те подлежат на касационен контрол едва в същинското касационно производство, ако такова бъде допуснато, но не и в това по допускането му. Следователно не е налице основната предвидена в закона предпоставка за допускане на касационно обжалване, което прави невъзможна преценката за наличието и на твърдяните допълнителни критерии за селекция на касационните жалби.
Ето защо касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на К.ския окръжен съд, ГК, от 30.ІХ.2009г. по гр.д. № 344/2009г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: