О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 958
София, 07.12. 2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и трети октомври, две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гр.д. № 2748 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на С. Ю. К. от Б., чрез адвокат С. А. от АК-София и на [фирма] чрез адвокат А. Д. и адвокат Д. Н., двамата от АК-София срещу решение № 1539/26.03.2018 г. по в.гр.д. № 192/2018 г. на Окръжен съд Благоевград, с което частично се отменя решение № 10439/04.12.2017 г. по гр.д. № 154/2017 г. на Районен съд Благоевград и се отхвърля иска на С. Ю. К. срещу [фирма] за изплащане на допълнително възнаграждение за финансовата 2015-2016 г. в размер на 14 230,87 лева, като се потвърждава първоинстанционното решение по отношение на исковете с правно основание чл.344, ал.1, т.1, 2 и 3, вр.чл.225 КТ.
Касационната жалба на С. Ю. К. срещу решението в отхвърлителната му част е подадена в срока по чл.283 ГПК и от легитимирана да обжалва съдебния акт страна по делото, поради което е редовна и процесуално допустима. В нея се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила.
В изложение към касационната жалба се поддържа, че е налице основанието по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпросите – Налице ли е нарушение на добрите нрави и злоупотреба с право при определяне на допълнително трудово възнаграждение на работниците по вътрешните правила на работодателя; Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по доводите на ищеца като тълкува вътрешните правила за изчисляване на годишен бонус, както и допуснато ли е съществено нарушение на съдопроизводствените правила поради непроизнасяне по наведени твърдения и доводи за недобросъвестност на работодателя, които според касатора – ищец по делото, са били разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС.
От [фирма] е подадена касационна жалба срещу решението в частта, в която са уважени исковете по чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3, вр. чл.225 КТ с доводи за неправилност и необоснованост. В изложение към касационната жалба се поддържа „противоречие с практиката на Върховния касационен съд и т.3 от ГПК, както и по чл.280, ал.2, последно предложение: „очевидна неправилност” по ГПК”, като е поставен въпроса – Постигнато ли е пълно доказване на извършеното от служителя С. К. деяние, мотивирало работодателя да му наложи дисциплинарно наказание – уволнение, като претендира разноски по делото.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищецът е работил по трудов договор при ответника на длъжността „търговски управител” с място на работа Б., който е прекратен със Заповед № 89/02.12.2016 г., на основание чл.330, ал.2, т.6 КТ, поради тежки нарушения на трудовата дисциплина. Според мотивите на решението, работодателят е изпълнил изискването на чл.195, ал.1 КТ за налагане на дисциплинарното наказание с мотивирана писмена заповед, в която са посочени обективните и субективни признаци на извършеното нарушение и е спазена процедурата по чл.193 КТ. Съдът е възприел крайните изводи на първоинстанционния съд, че от събраните доказателства не се установяват фактите изложени в уволнителната заповед, поради което не може да се приеме за доказано нарушението на трудовата дисциплина при изпълнение на възложената от работодателя работа. Според въззивната инстанция, дори да се установи нарушението по докладната записка за саморазправа на работното място с друг служител на компанията, това не може да се определи като тежко дисциплинарно нарушение по смисъла на чл.190 ал.1 т.7 КТ, поради което е налице нарушение на чл.189 КТ, а уволнението е незаконно.
При тези фактически и правни изводи на въззивния съд, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не е налице поддържаното основание за очевидна неправилност на решението по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, доколкото липсват доводи за нарушения на основни принципи в гражданския процес, които са възприети и утвърдени в съдебната практика на Върховния касационен съд, във връзка с дисциплинарната отговорност на работника при допуснати тежки нарушения на трудовата дисциплина по чл.190, ал.1 КТ. Не е налице и явна необоснованост, тъй като мотивите на решението съдържат преценката на съда за установените факти и приложението на закона към тях в съответствие с основните начала в гражданския исков процес, поради което липсват предпоставките за допускане на касационно обжалване при очевидна неправилност засягаща търсената от страните защита.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и на основание чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК поради следните съображения: Съгласно разясненията в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл.280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК на касатора – ищец, са поставени въпросите: Налице ли е нарушение на добрите нрави и злоупотреба с право при определяне на допълнително трудово възнаграждение на работниците по вътрешните правила на работодателя; Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по доводите на ищеца като тълкува вътрешните правила за изчисляване на годишен бонус и допуснал ли е съда съществено нарушение на съдопроизводствените правила поради непроизнасяне по наведени твърдения за недобросъвестност на работодателя.
Поставеният материалноправен въпрос обуславя изхода на делото и изводите на съда в обжалваното решение, но не е разрешен в противоречие, а в съответствие със съдебната практика на ВКС, формирана с решение № 18 от 22.07.2015 г. по гр.д. № 4554/2014 г. на ІV г.о., в което се приема, че допълнителните възнаграждения не се включват в брутното трудово възнаграждение, което служи за база при определяне обезщетението по чл.228 КТ, когато не са с постоянен характер, нито се определят като възнаграждение над основната заплата, дължими според прилаганата от работодателя система за заплащане на труда – според времетраенето, според изработеното или смесена система. Когато заплащането на премията е регламентирано от правилата за работна заплата в предприятието и критерий за получаването й е извършената работа (постигнати резултати), а не само времето, през което работникът е предоставил работната си сила, то се касае за възнаграждение над основната работна заплата по системата за заплащане на труда според изработеното – по чл.17, ал.1, т.2 НСОРЗ и се включва в брутното трудово възнаграждение, което е база за изчисление на обезщетението по чл.225, ал.1 КТ. В случая, въззивният съд, съобразявайки заключението на вещо лице приема, че съгласно вътрешните правила не се дължи допълнително възнаграждение на ищеца, тъй като формулата за изчисляване на бонус фактора за финансовата 2015-2016 г. в компанията поставя дължимия размер на годишния бонус в зависимост от няколко оценки, между които индивидуален бонус фактор по протокол за калибрация, с което е съобразил цитираната съдебна практика на ВКС.
Отговор на процесуалноправния въпрос, длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по доводите на страните се дава последователно в съдебната практика на Върховния касационен съд – решение № 298 от 28.04.2010 г. по гр.д. № 3973/2008 г., ІV г.о., решение № 68 от 22.02.2012 г. по гр.д. № 748/2011 г., ІІ г.о., решение № 392 от 10.01.2012 г. по гр.д. № 891/2010 г. на І г.о., решение № 470 от 16.01.2012 г. по гр.д. № 1318/2010 г., ІV г.о. и решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр.д. № 761/2010 г., ІV г.о., с които се приема, че задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства произтича пряко от разпоредбата на чл.121, ал.2 на Конституцията на Република България, съответно чл.5, чл.143, чл.154, чл.235 и чл.236 ГПК. Съгласно чл.12 и чл.235, ал.2 ГПК съдът е длъжен да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните по свое вътрешно убеждение и в рамките на твърдяните фактически обстоятелства, като всяка от страните носи тежестта на доказване на фактите, от които черпи изгодни за себе си последици. В конкретния случай, според мотивите на въззивното решение, преценката на работодателя за работата на съответния служител не може да бъде заменена или контролирана от съда, тъй като е свързана с допълнително материално стимулиране, поради което крайната оценка на работодателя за работата на ищеца през финансовата година не може да бъде преценявана от съда. Тези изводи не противоречат на цитираната съдебна практика, тъй като само при проверка за законосъобразност съдът може да се преценява дали е налице злоупотреба с права. В тази връзка, приложените съдебни решения към изложението на касационната жалба се неотносими към спора, доколкото се основават на различни обстоятелства при прекратяване на трудовото правоотношение и не са свързани с преценката на работодателя за дейността на служителя, когато същата е от значение за изчисляване на допълнителното възнаграждение (бонус) на работника или служителя.
Последният поставен въпрос, допуснато ли е съществено нарушение на съдопроизводствените правила от въззивната инстанция по своята същност представлява касационно оплакване срещу фактическите и правни изводи на съда, които не могат да бъдат проверявани в производството по чл.288 ГПК, а само след като бъде допуснато касационно обжалване по конкретно поставен от касатора правен въпрос, по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.
Предвид изложените съображения, повдигнатите въпроси не обуславят допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на Върховния касационен съд по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а при липсата на доводи за изменение на съществуващата съдебна практика не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
В изложението на касатора – ответник по делото, е формулиран въпрос, по отношение на които не е налице общата предпоставка за достъп до касация. Въпросът доказано ли е нарушението на трудовата дисциплина от служителя е фактически, а не правен въпрос, тъй като отговорът му е свързан с преценката на събраните по делото доказателства, въз основа на които съдът е установил правнорелевантни факти и в този смисъл също не може да обоснове допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК.
С оглед изхода на делото пред касационната инстанция разноски не се присъждат.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1539 от 26.03.2018 г. по в.гр.д. № 192/2018 г. на Окръжен съд Благоевград.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.