О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 96
гр. София, 22.02.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на петнадесети февруари през две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова ч. т. д. № 2639/2016 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.274, ал.3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Г. К. А. от [населено място] срещу определение № 3811 от 15.11.2016 г., постановено по гр. д. № 5139/2016 г. на Софийски апелативен съд, 6 състав. С посоченото определение е потвърдено разпореждане от 16.08.2016 г. по т. д. № 4096/2016 г. на Софийски градски съд, VІ-18 състав, в обжалваната част, с която е оставена без уважение молбата на Г. К. А. за освобождаване от задължение за внасяне на държавна такса в размер на сумата 76 240.85 лв., представляваща 10 % от общия дължим размер на държавната такса по подадена от частния жалбоподател искова молба.
В частната касационна жалба се поддържа, че изводът на въззивния съд за отсъствие на предпоставките по чл.83, ал.2 ГПК за освобождаване изцяло от държавна такса е необоснован и незаконосъобразен. Излагат се оплаквания, че съдът не е съобразил обстоятелството, че единственият доход на ищеца – частен жалбоподател е от трудово възнаграждение, и не е съпоставил размера на получаваното възнаграждение с дължимата такса, за да прецени дали ищецът е в състояние да заплати таксата и да получи търсената съдебна защита.
С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с позоваване на всички основания по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и на доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С разпореждане от 16.08.2016 г. съдията – докладчик по т. д. № 4096/2016 г. на Софийски градски съд е освободил на основание чл.83, ал.2 ГПК Г. К. А. от заплащане на държавна такса върху предявените от него множество обективно и субективно съединени искове с правно основание чл.26, ал.1 и ал.2 ЗЗД за разликата над сумата 76 240.85 лв., представляваща 10 % от дължимата по делото държавна такса, до пълния размер на таксата – 762 408.52 лв., и е оставил без уважение искането на ищеца за освобождаване изцяло от задължението за плащане на държавна такса.
Разпореждането е обжалвано от ищеца с частна жалба пред Софийски апелативен съд в частта, с която е оставено без уважение искането за освобождаване от държавна такса и за сумата 76 240.85 лв. Същото е потвърдено с обжалваното в настоящото производство определение от 15.11.2016 г.
За да потвърди първоинстанционното разпореждане в обжалваната част, Софийски апелативен съд е взел предвид представените по делото декларации за материално и гражданско състояние, с които ищецът е декларирал, че е здрав и в трудоспособна възраст, че не е женен, че получава доходи от работна заплата в размер на 663 лв. месечно, че е собственик на недвижим имот и че притежава паричен влог. Въззивният съд е отчел обстоятелството, че въпреки дадените от първоинстанционния съд указания за коректно попълване на декларацията, ищецът повторно е представил декларация, в която не е индивидуализирал собствения си недвижим имот и не е посочил размера на паричния си влог. С оглед на това е преценил, че поведението на ищеца препятства установяването на реалното му имотно състояние и верността на твърденията в молбата по чл.83 ГПК, че не разполага с парични средства за заплащане на указаната от първата инстанция част от дължимата по делото държавна такса. Позовавайки се на разпоредбата на чл.83, ал.2, т.7 ГПК, съдът е съобразил и съдържащите се в исковата молба твърдения на ищеца за участието му като съдружник в търговско дружество и за стойността на апортираното в дружеството имущество. В зависимост от данните по делото съдът е направил извод, че не са доказани предпоставките на чл.83, ал.2 ГПК за освобождаване на Г. А. от заплащане на държавна такса до размер на сумата 76 240.85 лв., представляваща 10 % от общия размер на дължимата по всички искове такса.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното определение до касационно обжалване.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК частният жалбоподател е посочил като значими за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК следните въпроси : „1. Необоснованата оценка на съдебния състав на направено искане по чл.83, ал.2 ГПК от физическо лице за освобождаване от внасяне на държавна такса по искова молба представлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което нарушава конституционно гарантираното право на всеки български гражданин за достъп до правосъдие; 2. Кой е водещият приоритет при преценка от страна на съдебния състав дали е налице обективна невъзможност за заплащане от страна на молителя на държавната такса, определена от съда по искане по чл.83, ал.2 от ГПК за освобождаване от държавна такса; 3. Длъжен ли е съдът при преценка за основателност на искане по чл.83, ал.2 от ГПК, отправено от физическо лице, да отчита принципите на равностойност и ефективност, заложени в правото на Европейския съюз, съответно на ефективен и справедлив съдебен процес съгласно чл.47, ал.2 и ал.3 от Х. за защита правата на човека на ЕС и чл.6 от Е., както и да взема предвид при произнасянето си решение по дело № С-279/09”. Достъпът до касационно обжалване е обоснован с твърдение, че въззивното определение противоречи на формирана по реда на чл.274, ал.3 ГПК практика на ВКС, и с бланкетно позоваване на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Необосноваността и съществените нарушения на съдопроизводствените правила са уредени в процесуалния закон като основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК, които имат значение за правилността на обжалваното определение. Според разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, в стадия за селекция на касационните жалби Върховният касационен съд не проверява правилността на обжалвания въззивен акт, а извършва дискреция на жалбите съобразно специфичните за достъпа до касация основания по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК, които са различни от основанията за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК. Въпросът по п.1 от изложението е относим изцяло към правилността на обжалваното определение, поради което не може да бъде подведен под общото основание на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на въззивното определение до касационен контрол.
Вторият въпрос не е обуславящ за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и разясненията, дадени в т.1 от цитираното тълкувателно решение. При произнасянето по искането за освобождаване от държавна такса въззивният съд е взел предвид редица обстоятелства, от съвкупната преценка на които е формирал изводите си дали ищецът е в състояние да заплати определената от първоинстанционния съд част от държавната такса и дали е налице основанието по чл.83, ал.2 ГПК за освобождаването му от такса. От съществено значение за произнасянето по искането за освобождаване от държавна такса е фактът, че отказът на въззивния съд да освободи ищеца изцяло от държавна такса е обусловен не само от преценката на декларираните обстоятелства за имуществено, семейно и здравословно състояние, а и от констатацията, че чрез неизпълнение на указанията на първоинстанционния съд за посочване на точния обем на притежаваното имущество ищецът е създал пречки да се установи реалното му имотно състояние, релевантно за прилагане на разпоредбата на чл.83, ал.2 ГПК. При така възприетото разрешение не би могло да се приеме, че отхвърлянето на искането по чл.83, ал.2 ГПК е обусловено от разрешаване на поставения в п.2 въпрос и че въззивното определение противоречи на посочената в изложението задължителна практика на ВКС по приложението на чл.83, ал.2 ГПК.
Предвид извода на въззивния съд, че ищецът – частен жалбоподател е препятствал установяването на действителното си имотно състояние и доказването на предпоставките по чл.83, ал.2 ГПК за пълно освобождаване от държавна такса, няма основание да се приеме, че въззивният съд не е отчел принципите, заложени в чл.47, ал.2 и ал.3 от Х. за защита правата на човека на ЕС и в чл.6 Е., и е лишил жалбоподателя от правото на достъп до правосъдие. След като в качеството си на ищец по делото жалбоподателят е отказал да декларира пред съда действителния обем на имуществото си, съдът на практика е бил лишен от възможността да прецени съотношението между притежаваното имущество и размера на определената за заплащане държавна такса и на тази база да се произнесе дали заплащането на таксата представлява „непреодолимо препятствие пред достъпа до правосъдие”.
Касационната инстанция не дължи обсъждане на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като същото е заявено бланкетно и не е отнесено към нето един от формулираните в изложението въпроси. За пълнота следва да се отбележи, че по въпросите за предпоставките на чл.83, ал.2 ГПК за освобождаване от държавна такса и за правомощията на съда при произнасяне по искане за освобождаване от държавна такса съществува непротиворечива задължителна практика на ВКС, чието наличие прави неприложимо основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на определението по гр. д. № 5139/2016 г. на Софийски апелативен съд.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 3811 от 15.11.2016 г., постановено по гр. д. № 5139/2016 г. на Софийски апелативен съд, 6 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :