О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 96
гр. София, 26.02.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и осми януари две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 148/15г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на З. И. Ц. и Р. Т. К. от [населено място] срещу въззивно решение от 02.10.2014 г., постановено по в. гр. д. № 339/09г. на Софийския градски съд, IIа с-в, с оплаквания за недопустимост и неправилност, поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т.2 и т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е отменил частично решение от 01.10.08г., постановено по гр.д.№ 1268/08 г. на Софийския районен съд, 38 състав, както допълнително решение от 03.12.2008 г. по същото дело изцяло, като е признал за установено по отношение на З. И. Ц. и Р. Т. К., че З. Д. Ц. е носител на правото на собственост върху недвижим имот – апартамент №29, находящ се в [населено място],[жк], [улица], [жилищен адрес] и е осъдил първия ответник да предаде на ищцата владението върху имота на основание чл.108 ЗС. В частта, с която ревандикационният иск е отхвърлен по отношение на втория ответник, първоинстанционното решение е оставено в сила.
За да постанови решението си въззивният съд е приел, че с нот.акт № 119/69г. наследодателят на ищцата и на първия ответник И. В. Ц., починал на 06.04.1996г., е придобил от държавата правото на собственост върху процесния апартамент /същият е бил в брак с майката на първия ответник до нейната смърт през 1966г./. С влязло в сила на 11.02.02г. решение по гр.д.№ 2045/97г., което не е било вписано в срока по чл.115, ал.2 ЗС, е обявена за нищожна поради нейната абсолютна привидност сключената на 11.12.1974г. по гр.д.№ 4396/74г. на СРС между И. Ц. и неговия син З. Ц. съдебна спогодба, по силата на която ответникът е придобил имота в изключителна собственост. Със саморъчно завещание от 08.01.1994г. И. Ц. е завещал апартамента на ищцата З. Ц., която е негова преживяла съпруга. За това завещание е прието, че е породило правно действие, тъй като е изцяло написано от завещателя, подписано от него и отговаря на всички други изисквания за действителност. Упражненото чрез възражение от ответника на 29.09.2008г. право на възстановяване на запазена част от наследството на неговия баща е прието за погасено по давност, тъй като е направено след изтичането на повече от пет години откакто ищцата е упражнила своите права по завещанието, позовавайки се на него като го е представила на 30.03.1998г. по посоченото гр.д.№ 2045/97г. Посочено е, че направеното по това дело също чрез възражение от ответника искане по чл.30 ЗН в случая е правно ирелевантно, тъй като по него не е налице произнасяне и след постановяване на решението е започнал да тече нов петгодишен давностен срок, който е изтекъл на 30.07.2004.г. С оглед на това е направен извод, че ищцата е изключителен собственик на процесния апартамент и че към момента на предявяването на иска първият ответник го владее без основание, тъй като по силата на сключения между него и втория ответник договор за покупко-продажба от 18.02.02г. / нот.акт № 16/02г./ същият си е запасил правото на ползване за срок от седем години и е упражнявал фактическа власт върху имота – лично или чрез съпругата си, което е продължило и по време на настоящия процес. Изложени са и съображения, че вторият ответник не е придобил права по силата на договора от 18.02.02г., тъй като продавачът не е бил собственик на имота и сделката е сключена след вписването на исковата молба за разкриване симулативността на съдебната спогодба, респ. че не е налице добросъвестност и съответно тази посочена в чл.17, ал.2 ЗЗД предпоставка липсва.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите:1.ако ищцата е упражнила правото си да се ползва от оставеното в нейна полза завещание в съдебен процес, чийто предмет не е свързан с наследството на наследодателя и в съдебното заседание и в съдебното заседание ответникът е оспорил същото чрез възражение за накърнена наследствена част, спира ли се давността за възстановяване на запазена наследствена част; 2. има ли действие това възражение, ако всички съдебни инстанции не се произнесат по него и не открият производство по оспорване на завещание и възстановяване на запазена наследствена част; 3. след приключване на съдебния спор с решение на ВКС продължило ли е действието на своевременно направеното възражение за намаляване на завещателното разпореждане до размера на запазената част на ощетения наследник; 4. ако възражението действа само в рамките на съдебното производство следва ли ощетеният наследник да предяви чрез иск своите претенции за възстановяване на запазената му наследствена част и в какъв срок; 5. ако започва да тече нова петгодишна давност от кога започва да тече тя; 6. в случай, че ползващият се от универсалното завещание в рамките на пет години предяви нов иск срещу ощетения наследник по чл. 108 ЗС, спира ли течението на давностния петгодишен срок в рамките на който наследникът с накърнена запазена наследствена част трябва да поиска отново чрез възражение възстановяване на своята част; 7. ако в първото редовно съдебно заседание по иска с правно основание чл. 108 ЗС този наследник упражни отново правото си за оспорване на завещанието и отново поиска неговото намаляване до размера на запазената му част, може ли да се счита, че възражението е направено в срок и ако е основателно да бъде уважено; 8. ако преди изтичането на петгодишния давностен срок за оспорване на универсалното саморъчно завещание, ощетеният наследник прехвърли правото на собственост върху целия недвижим имот на трето лице, може ли да се приеме, че по този начин той се е възползвал от възможността да възстанови своята запазена наследствена част като е прехвърлил своята идеална част от имота на трето лице; 9. относно допустимостта на съдебното решение по така наречения „установителен диспозитив”; 10. що е то годен сравнителен материал, респ. може ли да се определи за годен сравнителен материал частни писмени документи, представени от заинтересованата страна и оспорени от другата страна; 11.когато съдът приеме, че ответникът по иск с правно основание чл. 108 ЗС владее имота чрез другиго, трябва ли в самото решение да е посочено кое е това друго лице и 12. по какъв начин се проявява действието на уважен иск за собственост – не е ли това вписването на съдебното решение и то в сроковете по чл.115, ал.1 и 2 ЗС. Поддържа се, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото и в същото време са решени в противоречие с практиката на ВКС.
Ответникът по касационната жалба счита, че касационно обжалване на посоченото въззивно решение не следва да се допуска.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
По отношение на първия поставен въпрос и свързаните с него следващи седем въпроса касаторите се позовават на противоречие с незадължителна практика на ВС, поради което следва да се прецени дали не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК /съгласно дадените с ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС основанието по т.1 е налице само при противоречие със задължителна практика на ВКС, респ. на ВС/. Това основание би било налице, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение, постановено по граждански спор.
В случая позоваването във връзка с тези въпроси на Р № 1212 по гр.д.№ 647/66г. на ВС и Р № 36 по гр.д.№ 1743/62г. /с първото е прието, че по предявен ревандикационен иск съдът следва да разгледа и възражението на ответника за възстановяване на накърнена запазена част, а с второто, че е длъжен да разгледа и такава претенция на ищеца/ е неоснователно, тъй като те нямат отношение към поставените въпроси и не е налице никакво противоречие /същото важи и за представените с изложението Р № 1679 по гр.д.№ 2944/56г. и Р № 3321 по гр.д.№ 1625:78г. на ВС/, поради което това основание за допускане на касационно обжалване не е налице.
Позоваването във връзка със следващия /девети въпрос/ на противоречие с Р № 183 по гр.д.№ 3887/08г. на ВКС, ІІІ г.о., с което е прието, че правен интерес от предявяване на установителен иск за собственост е налице и същият е допустим, когато с постановеното установително решение ще се постигне целеният резултат и няма да се наложи да се води след това осъдителен иск, е също неоснователно, тъй като и това решение няма отношение към разглеждания случай, при който е предявен ревандикационен иск. Освен това с ТР № 8/12г. на ОСГТК, т.2 е прието, че установителният иск за собственост е допустим и в посочената хипотеза.
По следващите два въпроса касаторите не се позовават на противоречие с никаква практика, а по последния поставен въпрос във въззивното решение липсва произнасяне и същият не обуславя изхода на спора, поради което същият не може да обуслови и допустимостта на касационното обжалване. В случая по предходното дело не уважен иск за собственост, а иск по чл.26, ал.2 ЗЗД за прогласяване нищожността на правна сделка, а освен това решаващият извод на съда да приеме, че втория ответник не е придобил права по силата на сключения между двамата ответници договор за покупко-продажба, е липсата на посоченото в чл.17, ал.2 ЗЗД изискване на добросъвестност, нямащо отношение към вписването на съдебното решение. Ето защо и представеното във връзка с този въпрос Р № 422/12г. по гр.д.№ 223/12г. на ВКС, І г.о., с което е прието, че когато съдебното решение не е вписано в срока по чл.115, ал.2 ЗС, то не може да се противопостави на трето лице – приобретател, няма отношение към решаващите изводи на съда.
Във връзка с релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не са изложени никакви доводи за обосноваване значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, предпоставено от необходимост за разглеждането им от касационната инстанция с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или осъвременяване на тълкуването на дадена правна норма или при непълна, неясна или противоречива такава, за да се създаде съдебна практика по нейното прилагане или с оглед осъвременяването й, съгласно дадените в ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС, т.4 разяснения и в случая тези предпоставки по отношение на поставените от касаторите въпроси не са налице.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение от 02.10.2014 г., постановено по в. гр. д. № 339/09г. на Софийския градски съд, IIа с-в.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: