O П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 96
гр. София, 27.02.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание от единадесети февруари две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
изслуша докладваното от съдия Бояджиева ч. гр. дело № 347/2019 г., и за да се произнесе, взема предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба вх. № 459/21.01.2019г. на Д. В. Д., чрез адв. Н. Ч. и адв. В. Ш., срещу определение № 537 от 10.12.2018 г. на Пловдивския апелативен съд по ч.гр.д. № 613/2018 г. за потвърждаване на определение № 2149 от 29.10.2018 г. на Пловдивския окръжен съд по гр.д. № 2230/2018 г., с което е върната исковата молба и прекратено образуваното производство по искове за унищожаемост на упълномощителна сделка, както и за недействителност на сключен въз основа на нея предварителен договор за продажба на недвижим имот, за който е налице висящо отделно производство по чл. 19,ал. 3 ЗЗД.
Иска се отмяна на обжалваното определение като незаконосъобразно и връщане на делото на съответния съд за продължаване на производството. Оспорва се приетото от въззивния съд да приложи ТР № 5/ 2012 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като същото се отнасяло до оспорване истинността на документ, а не до оспорване на пороци във волеизявленията на двете страни по един договор, обективиран в документ. Поддържа се, че приемайки, че отделно предявените искове за нищожност и унищожаемост на предварителния договор са недопустими поради липса на правен интерес заради изтичане на срока по чл. 131 ГПК във висящото производство за сключване на окончателния договор, съдът е нарушил принципа за търсене на обективната истина, залегнал в КРБ. Недопустимо било да се прекратява производство по искове, за решението по които, съдът по иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД е преценил, че са преюдициални и е спрял производството пред себе си. В отделно представеното изложение на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК се извеждат общо четири правни въпроса, за които се навеждат специалните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като се твърди и противоречие с т. 1 на ТР № 1/2013 г. и с ТР № 5/ 2012 г. на ОСГТК на ВКС. Поддържа се и очевидна неправилност по чл.280, ал. 2 , предл. 3-то ГПК.
Върховният касационен съд, състав на IV-то г.о., предвид данните по делото, намира жалбата допустима като подадена в срок , от надлежна стана с правен интерес от обжалването срещу преграждащ по см. на чл. 274, ал.1 т. 1 ГПК въззивен съдебен акт по обективно съединени искове за недействителност на договор, всеки с цена над 5000 лв.
По въпроса за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобразява и намира следното:
Производството по гр.д. № 2230/2018 г. по описа на Пловдивския окръжен съд е образувано по исковата молба, съответно уточнявана, на Д. В. Д. срещу В. Р. Д. като пълномощник на ищцата, и В. Д. К. страна – купувач по сделка, за признаване на установено, че сключеният на 25.07.2018 г. между ищцата и вторият ответник предварителен договор за продажба на апартамент, находящ се в [населено място], е недействителен поради унищожаемост на пълномощното в полза на първия ответник заради фактическа неспособност да се разбират и ръководят действията на упълномощителя и заради измама.
По делото в двете инстанции е установено, че между същите страни, по иск на В. Д. К. като купувач по предварителния договор, е образувано гр.д. № 2828/2017 г. по описа на Пловдивския окръжен съд за обявяване на предварителния договор за окончателен, което е спряно на основание чл. 229, ал.1, т. 4 ГПК до приключване на производството по гр. д. № 2230/2018 г. на същия съд с влязъл в сила съдебен акт. В това производство съдът не е приел за разглеждане възражението на Д., като ответник, за нищожност на договора поради привидност, както и оспорването на автентичността на подписа на купувача, положен в договора и в разписките за плащане на продажната цена, като преклудирани ( извън сроковете по чл. 133 и чл. 193,ал.1, изр. 1-во ГПК ).
За да потвърди първоинстанционното определение, с което производството по исковете е прекратено като недопустимо, апелативният състав е приел, че за ищцата липсва правен интерес от предявените искове, тъй като извежда интереса си от висящото производство по чл. 19, ал. 3ЗД, в което е пропуснала да заяви чрез възражение нищожността и унищожаемостта в срока по чл. 131 ГПК. Апелативният съд се е позовал на ТР № 5/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Приел е, че с приемането от съда за разглеждане на сегашните искове, ще се стигне до заобикаляне на чл. 133, чл. 147, и чл. 266, ал.1 и ал. 2 ГПК във висящото производство по чл. 19, ал. 3 ЗЗД при това без изобщо недействителността на предварителния договор да е била въведена като предмет на производството, а от друга страна ще се осуети разглеждането и решаването на делото в разумен срок поради връзката на преюдициалност между двете дела, която налага второто да остане спряно. Допълнително е прието, че липсва правен интерес за самостоятелно атакуване на упълномощителната сделка срещу упълномощеното лице, а също, че пълномощникът не следва да е страна по предявен иск за нищожност на договора.
При този предмет на делото пред апелативния съд и тези негови мотиви в обжалваното определение, обжалваното определение не е очевидно неправилно- не е налице императивна процесуална разпоредба, с чийто изричен текст мотивите на въззивния съд да влизат в явно противоречие.
Първият от поставените въпроси за това длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички оплаквания и възражения на жалбоподателите е по правилността на обжалвания акт, а не обуславящ по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и приетото по тълкуването му ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, следователно е негоден да обоснове допускане на касационното обжалване. Третият въпрос за това допустимо ли е едно производство да бъде прекратено на основание преклузиите по чл. 133 ГПК, без да са изяснени възможностите за представяне на новооткрити доказателства по чл. 266, ал. 2 ГПК по второто производство също не притежава характеристиките на обуславящ, тъй като е зададен в контекст различен от този, в който въззивният съд е направил връзка между разпоредбите на чл. 133 и чл. 266 ал 2 ГПК. Четвъртият въпрос „ Има ли нарушения на императивна норми на закона от въззивния съд когато обявява една жалба до първоинстанционния съд сама на основание чл. 133 ГПК ?“ е напълно неясен и така негоден като обща процесуална предпоставка за допускане на касационното обжалване.
Касационно обжалване следва обаче да се допусне на основание чл. 280, ал.1 т. 3 ГПК по втория въпрос за това могат ли преклузиите по чл. 133ГПК по едно производство да бъдат основание за прекратяването на друго производство, когато целите на двете производства са различни, в хипотезата когато при наличие на висящ процес по чл. 19, ал. 3 ЗЗД за обявяване на предварителен договор за продажба за окончателен, ответникът по иска, предявява искове за нищожност и унищожаемост на договора в отделно производство, след срока за подаване на отговора на исковата молба по първото производство. По този въпрос не се установява практика на ВКС, макар да е налице релативна практика за различни частни хипотези.
По въпроса, по който се допуска касационното обжалване, съставът на ВКС III -то г.о приема следното:
Преклузията по чл. 133 вр. чл. 131, ал. 1 ГПК има за предмет процесуално право в рамките на висящия процес, а именно процесуалното право на ответника на възражения основани на правоизключващи, правопогасяващи, правопрепятстващи и правоотлагащи факти като част от защитата му по същество срещу предявения иск, които именно чрез възражението се включват във фактическия предмет на делото. Преклудират се обаче само онези възражения, основани на факти, за наличието на които съдът не следи служебно с оглед на задължението си да обезпечи приложението на императивна материално-правна норма ( напр. възражение за нищожност на сделка заради накърняване на добрите нрави, както е прието в мотивите на т.3. на ТР №1/2009 г. на ОСТК на ВКС или за всяка друга нищожност, която е очевидна и следва от съдържанието на договора- липса на форма и др.) За фактите и правните последици от тях, за които съдът следи служебно, преклудиране на възраженията на ответника с изтичане на срока по чл. 131, ал.1 ГПК не настъпва и те са допустими до приключване на съдебното дирене пред всяка една от инстанциите по същество. Преклузията по чл. 133 вр чл. 131, ал.1, изр. 1-во ГПК по начало проявява действие само в рамките на висящия процес – тя е процесуална и без извънпроцесуално действие. Преклузията по чл. 133 вр чл. 131, ал.1, предл. 1-во ГПК не преклудира фактите, на които ответникът основава своите възражения – тези факти се преклудират само и единствено от силата на пресъдено нещо към момента на приключване на съдебното дирене, след което решението влиза в сила. Следователно фактите обуславящи унищожаемост на упълномощителна сделка в хипотеза на предварителен договор, сключен чрез пълномощник, не са преклудирани. В тази връзка няма заобикаляне на закона, в частност на чл. 133 ГПК, ако ответникът, който е пропуснал в срока за отговор на исковата молба, да се позове на нищожността или унищожаемостта на предварителния договор във висящото производство по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, предяви основанията на нищожността и унищожаемостта с иск в отделно производство. Да се приеме обратното би означавало да се отрече принципа на установяване на обективната истина, който е закрепен като цел на всяко едно съдебно производство в чл. 121, ал. 2 КРБ, както и да се придадат своеобразни материалноправни последици на процесуална норма като тази по чл. 133 ГПК в материя като действителността на сделките, която е фундамент на сигурността на гражданско- правния оборот.
При така дадения отговор на въпроса, частната касационна жалба се явява основателна.
Неправилно апелативният съд е търсил аналогия с ТР № 5/ 2012 г. на ОСГТК на ВКС, което има за предмет производството по оспорване на документ по чл. 193 ГПК. Предмет на това тълкувателно решение са доказателствата в процеса, а не фактите и основаните върху тях възражения като част от материалноправната защита на ответника. С предявените в настоящето производство искове се оспорва не истинността на предварителния договор като частен документ, а действителността на волеизявленията, които го характеризират като сделка, т.с. предварителният договор е предмет като институт на материалното, а не на процесуалното право.
Неправилно също така в обжалваното определение апелативният съд е приел, че производството е недопустимо срещу първия ответник, в качеството му на пълномощник на ищцата, предвид на това, че не той, а самата ищца е страна по сделката и последиците на сделката настъпват директно в нейната правна сфера. Ищцата обаче е формулирала петитум и за унищожаемост на самата упълномощителната сделка, като ответник по такъв иск е именно нейния пълномощник. Пълномощникът за който се твърди, че е действал без представителна власт заради порок на упълномощителната сделка, не е легитимиран да отговаря единствено по иска за прогласяване недействителността на договора сключен чрез него, в случая на предварителния договор.
При това положение, определението се явява незаконоъсобразно и като такова следва да бъде отменено ведно с първоинстанционното, а делото да се върне на първоинстанционния окръжен съд за продължаване на съдопроизводствените действия от етапа на проверка за редовността на исковата молба, като се държи сметка за преклузивните срокове по чл. 32, ал. 2, изр.2-ро ЗЗД.
Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV-то г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 537 от 10.12.2018 г. на Пловдивския апелативен съд по ч.гр.д. № 613/2018 г.
ОТМЕНЯ определение № 537 от 10.12.2018 г. на Пловдивския апелативен съд по ч.гр.д. № 613/2018 г. и определение № 2149 от 29.10.2018 г. на Пловдивския окръжен съд по гр.д. № 2230/2018 г.
Връща делото на Пловдивския окръжен съд за продължаване на съдопроизводстените действия по исковата молба от 04.10.2018 г. на Д. В. Д..
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: