5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 96
София, 06.02.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение закрито заседание на двадесет и осми януари през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА
като изслуша докладваното от съдия Папазова гр.д.№ 3424 по описа за 2019г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадена касационна жалба от прокурор в Апелативна прокуратура София против въззивно решение № 1367 от 7.06.2019г. по в.гр.д. № 998/2019г. на Софийски апелативен съд, в частта с която е отменено решение № 3926 от 15.06.2018г. по гр.д.№ 14627/2016г. на СГС, в частта с която е отхвърлен предявения от Л. В. Л. иск за сумата над 5 000лв. до 12 000лв. и вместо това е постановен друг, с който е осъдена Прокуратурата на РБ да му заплати, на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, допълнително сумата от 7 000лв., обезщетение за неимуществени вреди, причинени от незаконно повдигане и поддържане на обвинение в извършване на престъпление, за което ищецът е бил оправдан с влязла в сила на 8.07.2015г. присъда № 8/22.06.2015г. по в.н.о.х.д.№ 47/2015г.на ПАС, включително и за незаконно задържане под стража за периода 12.01.2011г. до 16.01.2011г., ведно със законната лихва от 24.11.2016г., както и да заплати, на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ,вр.чл.86 ЗЗД сумата от още 981.01лв., мораторна лихва върху сумата от 7 000лв. за периода 8.07.2015г.-23.11.2016г., както и в частта, с която е потвърдено решение № 3926 от 15.06.2018г. по гр.д.№ 14627/2016г. на СГС, с която е уважен предявения от Л. В. Л. иск за сумите от 5 000лв.главница и 704.18лв. мораторна лихва.
Касаторът се позовава на основанието за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 по въпрос относно определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и по-специално досежно извършената от въззивния съд преценка на релевантните обстоятелства, с оглед прилагане на принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД. Според Прокуратурата присъдената сума не съответства като еквивалент на действително претърпените вреди, защото съдът не е изложил мотиви по какъв начин посочените от него като релевантни за преценката му обстоятелства конкретно са се отразили на пострадалия. Отделно счита за необоснован акта досежно установяването на причинна връзка и поради несъобразяване на факти, от значение за крайния извод каквито са тези, че наказателното производство не е било публично разгласено, а е останало достояние само на ограничен кръг от близки и познати, не са настъпили трайни вредни последици за ищеца, нито относно местоработата му, тъй като е възстановен, нито върху психическото и физическото му здраве, нито относно семейното му положение. Касаторът счита за силно надценен факта на задържането му, продължило само 24, плюс 72 часа, тъй като постоянно наложената мярка за неотклонение е била „парична гаранция и подписка”, не са прилагани други ограничителни мерки по НПК и производството е приключило в рамките на разумния срок /около 4 години и 6 месеца/, при положение, че се е развило в досъдебна и съдебна фаза. Не е установено претърпените неимуществени вреди да са над обичайните такива. Поради изложеното, според касатора въззивният акт противоречи на т.ІІ ППВС № 4/1968г., т.3 и т.11 ТР №3/22.04.2004г. и на т.19 от ТР №1/4.01.2001г. на ОСГК на ВКС и на решения по гр.д.№ 5861/2015г. на ІV г.о., гр.д.№ 2244/2015г. на ІV г.о., гр.д.№ 2063/2008г. на ІІІ г.о.
Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от Л. В. Л., чрез процесуалния представител адвокат С., с който се оспорват нейната допустимост и основателност.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. При преценката си за допустимостта й, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното:
Въззивният съд е преценил като справедлив размера на обезщетение от 12 000лв. Изследвал е подробно историята на предприетите от обвинението действия и е съобразил спецификата, характера, вида и тежестта на всяко едно от повдигнатите за периода 2011г.-2015г. обвинения срещу ищеца за умишлени деяния, както следва: на 13.01.2011г. обвинение за подкуп по чл.304а, изр.1, вр.чл.304, ал.1, изр.1, вр.чл.20 ал.3 НК, задържан е под стража на 12.01.2011г. от 21.00часа до 16.01.2011г., направен му е личен обиск, иззети са два мобилни телефона, бил е разпитван. На 24.08.2011г. му е повдигнато коригирано обвинение, а на 25.08.2011г. частично е прекратено производството. На 3.09.2011г.е внесен обвинителния акт в съда и е образувано н.о.х.д.№ 1576/2011г.на ПОС, което е прекратено и е върнато на ОП П.. На 13.12.2011г. му е повдигнато ново коригирано обвинение, на 28.12.2011г. срещу ищеца отново е внесен обвинителния акт в съда и е образувано н.о.х.д.№ 2340/2011г.на ПОС, което е приключило с осъдителна присъда. След обжалването й, АС я е отменил и е върнал делото на ОП П., която на 6.11.2012г. отново е привлякла като обвиняем ищеца за същото деяние, но по коригирано обвинение. На 9.01.2013г. отново обвинението е коригирано и предявено, на 19.02.2013г. за трети път материалите са внесени в съда, като е образувано н.о.х.д.№ 223/2013г.на ПОС. Делото отново е прекратено и върнато на ОП П., която на 1.07.2013г.за пореден път внася нов обвинителен акт в съда, по който е образувано н.о.х.д.№ 913/2013г.на ПОС. След проведени две заседания, ищецът е бил признат за виновен. След обжалване на осъдителната присъда и две проведени заседания, ПАС я е потвърдил. Решението на ПАС е отменено от ВКС, а делото върнато на въззивния съд за ново разглеждане. След проведени две заседания, ищецът е бил признат за невинен и оправдан. Присъдата не е обжалвана и е влязла в сила на 8.07.2015г. Освен тези факти, въззивният съд е съобразил, че ищецът към момента на привличането му като обвиняем е бил служител на „ОУАСД” при СПБЗН на МВР, старши инспектор на длъжност „Началник група”. Не е имал наложени дисциплинарни наказания, бил е многократно награждаван с похвали и благодарност /през 2002г., двукратно през 2005г., 2007г., 2008г. и 2009г.-двукратно/. Доколкото престъплението, за което е обвинен, съставлява и нарушение на т.4 и т.7 от Етичния кодекс за поведение на служителите на МВР и съставлява дисциплинарно нарушение, за което задължително се налага наказание „уволнение”, срещу ищеца е водено дисциплинарно производство през 01.2011г., бил е временно отстранен от длъжност, иззети са му служебните карта и оръжие и е уволнен. След обжалване, през м.12.2012г. уволнението на ищеца е отменено от ВАС и е възстановен на работа, със заповед от 30.01.2013г. При определяне на размера на дължимото обезщетение, въззивният съд е съобразил отстраняването на ищеца от работа за периода 31.01.2011г.-2.05.2011г. /За периода след 2.05.2011г. му е присъдено обезщетение с решението на ВАС, с което е възстановен на работа/. Въз основа на приетите заключения на две съдебно-медицински, една съдебно-психиатрична експертизи, /обсъждащи представената медицинска документация по делото, включваща шест броя епикризи, седем броя амбулаторни листове и лист за преглед в спешно отделение/, въззивният съд е стигнал до извода, че не е установена непосредствена причина връзка между наказателното производство и търпените от ищеца страдания в резултат на преживени бъбречни кризи, артериална хипертония и ритъмни нарушения на сърцето. Въз основа на ангажираните гласни доказателства /показанията на свидетелите А. и Л./, съдът е приел, че в резултат на наказателното производство доброто име и авторитет на ищеца като служител с дългогодишен опит, с отлична подготовка, с безспорни качества и познания, са били сериозно накърнени. Заради обвиненията, от човек с добър и благ характер, отворен и уравновесен, той се затворил в себе си, станал необщителен, подтиснат, загубил желание за контакт, бил принуден да изпитва срам, неудобство, несигурност, оттеглил се от града, изолирайки се дори от семейството си.
При тези мотиви на въззивния съд, настоящият съдебен състав намира, че по поставените от касатора въпроси, във връзка с основанието за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, касаещи приложението на принципа на справедливост, не следва да се допуска касационно обжалване. Посоченото специално основание не е налице, защото въпросът относно начина, по който се определя обезщетението за неимуществени вреди, обусловен от преценката на всички релевантни обстоятелства, е решен от въззивния съд съобразно изискванията на ППВС №4/1968г. При постановяване на окончателния си акт /видно от гореописаните мотиви/, съдът подробно е преценил обстоятелства, които са от значение за спора и е изследвал конкретното им отражение върху личността на пострадалия. Определил е адекватния размер на дължимото обезщетение за реално причинените неимуществените вреди, след като е съобразил установените факти, обсъдил е всички доказателства, както и наведените възражения, произнесъл се е по изложените доводи, преценяйки както обстоятелствата, обуславящи по – висок размер, така и тези, обуславящи по-нисък размер на обезщетение. Противоречие с конкретно цитираната от касатора съдебна практика не е налице, тъй като съгласно указанията, дадени с Постановление №4 от 23.12.1968г., всеки отделен случай е специфичен и дължимата преценка е индивидуална /доколкото за всеки отделен случай обстоятелствата, които се отчитат са различни/. Съдържанието на понятието „критерии за справедливост” е определено в ППВС №4/1968г. на Пленума на ВС и включва всички конкретни обстоятелства, които носят обективни характеристики и са от значение за съответния случай – характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, вредоносните последици и тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално положение, начин на живот и обичайна среда; тежест на престъплението, за което е повдигнато обвинението,продължителност на наказателното производство, наложени мерки за принуда; отражението върху личния, обществения и професионалния живот; разгласата и публичността; причиняването на здравословни увреждания, включително и факта, че дс оглед професията на пострадалия, обвинението пряко се е отразило на начина му на живот, причинявайки му вреди с по-голям интензитет от тези, които биха били причинени, ако лицето, заемаше друга длъжност. За да се приеме, че съдът е оценил всяко установено като причинено негативно преживяване, следва въз основа на изложените мотиви да е видно, че е осъществена преценка на релевантните му обстоятелства и в случая това е направено. Противоречие с т. 3, т. 11 и т. 13 и мотивите към тях от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС няма, тъй като въззивният съд е съобразил, че държавата, чрез процесуалния си субституент ПРБ (вж. ТР № 5/15.06.2015 г. на ОСГК на ВКС), отговаря за всички неимуществени вреди, които ищецът търпи като пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение срещу него (по смисъла на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ – когато той е оправдан или наказателното производство срещу него е прекратено), включително и за вредите от наложената му мярка за неотклонение „задържане под стража“, която също е незаконна в тези случаи, като обезщетението се определя глобално – общо по размер за всички претърпени неимуществени вреди в рамките на цялостното незаконно наказателно преследване.
Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1367 от 7.06.2019г. по в.гр.д. № 998/2019г. на Софийски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :