О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 96
София, 27.01.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети януари през две хиляди и дванадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 365 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на А. Г. П. от [населено място], Софийска област, приподписана от адв. Г. В. против въззивното решение № 434 от 15 октомври 2010 г., постановено по гр.д. № 391 по описа на Софийския окръжен съд за 2010 г., с което е оставено в сила решение № 67 от 4 март 2010 г., постановено по гр.д. № 687 по описа на районния съд в гр. Самоков за 2009 г. в обжалваната му част по исковете по чл. 344, ал. 1, т. 2 и 3 и чл. 128 КТ.
В жалбата се сочи, че въззивното решение е неправилно – постановено е в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на процесуалния закон и необоснованост, защото е безспорно, че касаторът е бил назначен на съответната длъжност и че за времето до уволнението е бил и се е водел на работа, което е установено от извлечение за платени осигуровки и свидетелски показания; ответникът не е въвел касатора в работата му и не му е предоставил охранителен участък; представеният от ответника протокол е съставен за случая и е оспорен като неотносим; задължението за заплащане на обезщетение е доказано и престирането на труд е установено; до прекратяване на трудовото правоотношение ответникът е длъжен да заплати положения труд; решението е нелогично и противоречиво – ако уволнението е признато за незаконно, следва да се заплати трудът; не са обсъдени и събраните доказателства. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че съдът се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос в противоречие с трайната практика на ВКС – законосъобразността на прекратяване на трудови правоотношения и за начина за изплащане на трудовото възнаграждение; оставянето в сила на решението би довело до противоречие с практиката на ВКС по въпроси, касаещи правото на всеки гражданин, положил труд, същият да му бъде заплатен от възложителя и съдът е следвало да приложи служебното начало за изясняване на обективната истина; съдът се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона – противопоставимостта на закона – КТ и ГПК. Представят се две решения и едно определение на ВКС по отменения ГПК.
Ответникът Д. г. с.[населено място], чрез директора К., в отговор на касационните жалби по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК изтъква доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата.
С решението си въззивният съд приел, че отмяната на незаконното уволнение не е единственото основание за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност – липсват доказателства касаторът да е започнал да изпълнява трудовите си задължения по договора в едноседмичния срок по чл. 63 КТ; касаторът въобще не фигурира в разплащателните ведомости и никой от разпитаните свидетели не установява, че касаторът е работил до уволнението си при ответника; присъствието му при сградата на ответника и на територията на охранителния участък не може да обоснове извод за изпълнение на трудовите функции; трудовото правоотношение е невъзникнало и касаторът не може да бъде възстановен на заеманата преди уволнението длъжност, както и да му се заплати обезщетение за времето, през което е останал без работа и да му се заплати трудово възнаграждение за времето 7 август – 14 октомври 2008 г.
Поддържаните от касатора основания са тези по чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК – разрешен правен въпрос, разрешаван противоречиво от съдилищата и чието разрешаване е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Макар касаторът да представя актове на ВКС, те са постановени по отменения процесуален ред, което фактически обосновава основанието по т. 2 на посочения текст, като се разяснява в т. 2 на ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК.
Независимо от подробно изложените оплаквания, касаторът не е посочил общото основание за допускане на касационното обжалване. Условие за разглеждането на спора пред касационната инстанция по съществото му е касационното разглеждане да бъде допуснато, което е обвързано с поставянето от касатора на правен въпрос, имащ значение за изхода на конкретното дело, включен е в предмета на спора и неговото разрешаване е обусловило крайния резултат по делото – така е според т. 1 на ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК. В цитираното ТР ВКС приема, че непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване. Този извод е съобразен с правилото на чл. 6, ал. 2 ГПК, по силата на което обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. Недопустимо е ВКС да определи сам правния въпрос, по който е необходимо да се произнесе, тъй като би нарушил правата на страните в спора и би могъл да излезе извън пределите на търсените защита и съдействие.
Касаторът на първо място се позовава на произнасяне по законосъобразността на прекратяване на трудовото правоотношение и срока и начина за изплащане на трудовото възнаграждение. Извън вече посочената липса на поставен правен въпрос, тъй като позоваването изобщо не конкретизира по отношение на какво разрешение на въззивния съд се поставя питане, пред въззивния съд е сторено искане за отмяна на първоинстанционното решение само в отхвърлителната му част, а то е положително по иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ. Следователно предмет на произнасяне от въззивния съд не е била законосъобразността на прекратяването на трудовото правоотношение. Въззивният съд изобщо не е преценявал срока и начина на изплащане на трудовото възнаграждение. По извода на въззивния съд, че трудовото правоотношение е невъзникнало, тъй като ищецът не е постъпил на работа в едноседмичен срок от сключването на трудовия договор, не е поставен правен въпрос, което препятства произнасянето на ВКС, както беше изяснено по-горе. На второ място касаторът сочи, че решението противоречи на дълго градената практика на ВКС по сходни въпроси, касаещи правото на всеки гражданин, положил труд, този труд да му бъде заплатен от възложителя. Това право е безспорно и без съмнение е подкрепяно в съдебната практика, стига да се установи, че има полаган труд по трудовото правоотношение, а в случая изводът на съда е противен – такъв не е полаган. Най-сетне касаторът сочи, че от значение за точното прилагане на закона е произнасянето по “противопоставимостта закона – Кодекса на труда и ГПК”. Посоченото е толкова неясно, че не дава възможност за каквато и да е преценка какво се твърди и дали е налице изобщо поставен правен проблем. В заключение, липсата на поставен правен въпрос прави ненужно обсъждането на представената съдебна практика, тъй като не е ясно по какво правно разрешение следва да се извърши преценката по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Ответникът не претендира присъждане на разноски за касационното производство, поради което ВКС не присъжда разноски.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 434 от 15 октомври 2010 г., постановено по гр.д. № 391 по описа на Софийския окръжен съд за 2010 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: