ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 961
София, 27.12.2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и първи декември през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
като изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА гр.дело № 53251 по описа за 2015 година
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. ф. „З.“ със седалище в [населено място] срещу решение от 16.7.2015 г по гр.дело № 174/2015 г на Окръжен съд-Монтана, с което е потвърдено решение от 13.3.2015 г по гр.дело № 70 350/14 г на Районен съд-Монтана.С първоинстанционното решение е отхвърлен като неоснователен предявения от Д. ф. „З.“ иск за признаване за установено на основание чл.422 ГПК, че [фирма] му дължи сумата 24 446 лв-главница и 967,15 лв лихва за периода 30.1.13 г до 20.6.13 г, ведно със законната лихва от 21.6.2013 г до плащане на вземането, сумата 704, 13 лв-представляваща юрисконсултско възнаграждение и 508, 26 лв-държавна такса по делото, по издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК от 24.6.13 г по ч.гр.дело № 80676/13 г по описа на Районен съд-Монтана.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно и незаконосъобразно, постановено в противоречие с процесуалния и материалния закон.
Ответникът по касационната жалба [фирма] не взема становище по същата.
Съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл.287, ал.1 от ГПК, поради което е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че по делото е безспорно установено наличието на облигационни отношения между страните, породени от сключен между тях на 14.11.2008 г договор, за който са приложими общите разпоредби на гражданското законодателство относно договорите, както и специалните такива в Закона за подпомагане на земеделските производители и Наредба № 9 от 3.4.2008 г за условията и реда за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по мярка „Създаване на стопанства за млади фермери“ от Програмата за развитие на селските райони за периода 2007-2013 г.Фондът е извършил договореното първо плащане, макар и след уговорения едномесечен срок от сключването му.В т.5.1 е предвидено задължение за ползвателя на помощта да подаде заявка за второ плащане не по-късно от 1 месец след изтичане на срока за изпълнение на дейностите по одобрения бизнес план, а съгласно т.4.4 б.“е“ фондът отказва второ плащане и изисква възстановяване на цялата сума, получена по първото плащане,заедно със законната лихва, в случай че ползвателят не е подал заявка за второ плащане в рамките на срока, определен в Наредбата.Безспорно е било по делото, че съгласно договора и анекса към него от 12.9.12 г срокът за изпълнение на договорените дейности е четиригодишен-т.е до 14.11.2012 г, като от тази дата за Едноличния търговец е възникнало задължение да подаде заявка за извършване на второ плащане в срок до един месец според т.5.1 от договора или в срока по чл.24 ал.2 от Наредбата.Към датата на сключване на договора чл.24 ал.2 от Наредбата е предвиждал едномесечен срок за подаване заявката за второ плащане, като тази разпоредба е изменена с ДВ бр.60/12 г и считано от 7.8.2012 г предвидения срок е двумесечен.Следователно в разглеждания случай ответният едноличен търговец е следвало да подаде заявката си за извършване на второ плащане най-късно до 14.1.2013 г, което той реално е сторил.Незаконосъобразен е отказът на фонда приеме документите с мотива, че същите е следвало да бъдат депозирани до 14.12.12 г.Кредиторът незаконосъобразно е отказал предложеното от длъжника изпълнение и не е оказал необходимото съдействие, без което длъжникът не може да изпълни задължението си във връзка с подаване на документи за второ плащане.Следователно не е налице виновно неизпълнение от страна на ответника и за ищеца не е възникнало право да прекрати договора и да иска връщане на платеното по него на отпаднало основание. В случая кредиторът не е оказал съдействие за приемане на предложеното от длъжника в срок изпълнение на договорното задължение.Налице е кредиторова забава, която съгласно чл.96 ал.1 от ЗЗД освобождава длъжникът от последиците на забавата.Фондът не е изправна страна по договора, поради неоказано съдействие, поради което за него не е възникнало право да развали договора.Волеизявлението за прекратяване не е произвело действие и договорът между страните продължава да ги обвързва валидно, поради това получената от едноличния търговец безвъзмездна помощ в размер на 24 446 лв има своето основание и не подлежи на връщане, а предявеният иск се явява неоснователен.
По заявените основания за допускане на касационно обжалване, съдът намира следното:
В изложението по чл.284 ал.3 ГПК са посочени касационните основания по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК.
Формулиран е следния въпрос :
Неподаването на заявка за второ плащане, достатъчно основание ли е за изискуемост на вземането по процесния договор.
По така поставения въпрос Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение намира следното :
Поставеният от касатора въпрос се свежда до това основателен ли неоснователен е предявеният иск. Същият не представлява формулиран правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не е налице общата предпоставка на този законов текст за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Според ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. Задължението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК за точно и мотивирано изложение на касационните основания, е относимо и към основанията за допускане на касационно обжалване, съдържащи се в приложението към касационната жалба по ал. 3, т. 1 на същата правна норма. Посоченият от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. К. съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Както е разяснено в ТР № 1/2009г., материалноправният или процесуалноправният въпрос, на който се позовава жалбоподателят, трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. По отношение на твърденията на касатора за несъобразяване от страна на въззивния съд с представени по делото доказателства, доводите им и закона, настоящият съд намира, че наличието на такъв порок би довело до извод за необоснованост на обжалваното решение, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, което би било основание за неговото касиране съобразно чл.281, т.3 ГПК като неправилно, но не съставлява основание за допускане до касационно обжалване. В настоящото производство не могат да се проверят изводите на съда за обоснованост, респ. прилагане на материалния закон към установените по делото факти. Така, както е формулирано, приложеното изложение към касационната жалба обосновава касационни оплаквания относно порочността на обжалваното въззивно решение по чл. 281, т. 3 ГПК, но същите могат да бъдат разглеждани от касационния съд по същество едва след допускане на решението до касационно обжалване. Основанията по чл. 280, ал. 1 от ГПК са различни от тези по чл. 281, т. 3 ГПК, на които всъщност се позовават касаторите.
Не са налице основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК.Липсва задължителна съдебна практика, на която обжалваното решение противоречи, отделно от това поставеният въпрос не е от значение за развитието на правото и точното прилагане на закона, тъй като касае единствено правилността на съдебния акт а не предпоставките за допускане на въззивното решение до касационен контрол.
С оглед на гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение 16.7.2015 г по гр.дело № 174/2015 г на Окръжен съд-Монтана, с което е потвърдено решение от 13.3.2015 г по гр.дело № 70 350/14 г на Районен съд-Монтана.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.