5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 965
София, 27.07.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети април през две хиляди и петнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1294 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на адв. Е. А. в качеството й на особен представител на Г. М. М. от [населено място], против решение № 493 от 1 декември 2014 г., постановено по гр.д. № 809 по описа на Софийския окръжен съд за 2014 г., с което е потвърдено решение № 127 от 15 септември 2014 г., постановено по гр.д. № 848 по описа на районния съд в [населено място] за 2013 г. в обжалваната му част за осъждането на М. да заплаща на детето си Елен Г. М., родена на 3 август 1999 г., месечна издръжка от 170 лева ведно със законната лихва върху всяка просрочена вноска, считано от влизане на решението в сила относно развода и родителските права, и в тежест на М. са присъдени разноски.
В касационната жалба се заявява неправилност на обжалваното решение по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Сочи се, че съдът не е съобразил и обсъдил всички ангажирани и относими по спора доказателства, въззивният съд не е изготвил доклад по делото и не е указал доказателствената тежест за страните и не им е дал възможност да вземат становище, при все, че първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение по разпределението на доказателствената тежест. Пред първата инстанция не са представени доказателства за доходите на ответника, поради което необосновано е прието поемането на шест пъти по-голяма тежест на бащата от тази на майката при издръжката на детето, а въззивният съд не е изложил съображения по този проблем. Съдът е прехвърлил доказателствената тежест – че не може да заплаща издръжка, на ответника, а отрицателните факти не подлежат на доказване в процеса. Налице е произнасяне по ненаведен довод, тъй като с въззивната жалба е оспорен размерът на издръжката, а съдът е приел, че ответникът не е изтъкнал причини, които го освобождават от това му задължение. Оспорва се изводът на съда, че представляваният ответник по иска следва да бъде осъден да заплати адвокатско възнаграждение. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа искане за допускането му при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.
Ответницата А. Б. М. от [населено място] не взема становище по жалбата.
С обжалваното решение въззивният съд приема въззивната жалба за неоснователна. Макар да не са ангажирани доказателства за доходите на бащата, предвид нуждите на детето, обусловени от възрастта му, учебната заетост, икономическите условия в страната и възможностите на родителите, за издръжката на детето е приета за необходима месечно сумата от 200 лева, като за бащата е определена част от 170 лева. Сочи се, че дори и при безработица ответникът не се освобождава от задължението за даване на издръжка предвид липсата на данни за обективна невъзможност да дава такава, а бащата е трудоспособен, без установени задължения за издръжка към други лица, и би могъл да реализира доходи в размер поне на минималната работна заплата.
Касационният съд приема, че поставените от касатора правни въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване.
На въпроса следва ли съдът да укаже на страната кои са подлежащите на доказване факти и за кои от твърдените факти не сочи доказателства, когато първоинстанционният съд не е изпълнил задължението си по чл. 146, ал. 2 ГПК, следва да се даде отговор в съответствие с обвързващото тълкуване, дадено от ОСГТК в ТР № 1/2013 г., т. 2. ВКС приема, че обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Дейността на въззивния съд обаче не е повторение на първоинстанционното производство, а само негово продължение, при което втората инстанция не дължи повтаряне на дължимите от първата инстанция процесуални действия, а надгражда върху тях. Дори и същите да са били опорочени, въззивният съд не следва да ги извършва наново, а да отстрани пороците чрез собствените си действия по установяване на фактите и прилагането на правото. Докладът по делото е насочен да ориентира страните при упражняване на техните процесуални права. Регламентацията на дължимите от съда процесуални действия по докладване на делото е императивна и пропускът на първоинстанционния съд да извърши доклад, респективно извършването на непълен или неточен доклад, следва да се квалифицира като нарушение на съдопроизводствените правила. За допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада на делото въззивният съд не следи служебно /чл. 269, изр. 2 ГПК/. Когато във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, тъй като характерът на въззивната дейност изключва повторение на действията, дължими от първата инстанция. Въззивният съд дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство.
В процесния случай поставеният правен въпрос обаче не е обуславящ за изхода на спора. Действително, първоинстанционният съд е направил крайно лаконичен доклад, в който при предявени искове за развод, упражняване на родителски права, предоставяне на семейното жилище за ползване и фамилното име на съпругата след развода, при разпределяне на доказателствената тежест е посочил, че ищцата следва да докаже изложеното в исковата молба твърдение, следва да докаже фактическата раздяла, както и че няма обстоятелства, които не се нуждаят от доказване. Във въззивната жалба е оспорено решението на първата инстанция само по отношение на присъдената издръжка в размера й от 170 лева и се иска присъждане на издръжка в размер, близък до минималния, като се твърди, че липсват доказателства за възможността на бащата да заплаща съответната издръжка, както и че необосновано съдът определя за бащата почти шест пъти по-висок размер за участието му в издръжката на детето от този на майката. Подчертано е, че съдът неправилно е приложи последиците от тежестта на доказване относно приходите на ответника, като доказателствената тежест е за страната, която твърди положителен факт. Нови доказателства не са искани. Следователно, според обвързващото тълкуване на ВКС, посочено по-горе (чрез което съществуващата до този момент противоречива практика включително на самия ВКС е преодоляна), тъй като касаторът чрез особения си представител не е поискал предприемане на процесуални действия, свързани със събиране (от негова страна) на доказателства, то и за въззивния съд не е съществувало задължение да дава указания както на него, така и на противната страна. По изложените съображения отговорът на правния въпрос е положителен, но не е обусловил изхода на настоящия спор, поради което не обосновава допускане на касационното обжалване.
Поставя се въпросът при наличие на законова презумпция, че размерът на издръжката се определя според възможностите на лицето, което я дължи, чия е доказателствената тежест за установяване на възможността на лицето да заплаща издръжка над установения минимален размер съобразно чл. 142, ал. 2 СК – ? от минималната работна заплата за страната. Неизменно в практиката на ВКС (например в решение № 280 по гр.д. № 1654/2010 г., ІІІ г.о., ВКС) се приема, че двамата родители дължат издръжка на своите ненавършили пълнолетие деца съобразно с възможностите на всеки от тях поотделно, като се вземат предвид техните доходи, имотното им състояние и квалификация, както и грижите на родителя, при когото детето се отглежда. Тези изводи са в съответствие и с постановките на ППВС № 5/1970 г. Доказването на възможностите на лицето, дължащо издръжка, да я дава в определен размер, не се отклонява от общото правило за доказване в гражданския процес – съгласно чл. 154 ГПК всяка от страните е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения. Фактите, обосноваващи твърденията за бащата, в случая са получаваният от него доход, непозволяващ му да дава издръжка над минималния размер по чл. 142, ал. 2 СК, липсата на имоти, от които да реализира доходи или други обстоятелства, имащи значение в горния смисъл, като всички тези обстоятелства следва да се ценят в контекста на безусловното задължение на родителя да дава издръжка на ненавършилите пълнолетие свои деца. По тези съображения следва да се приеме за необосноваващ допускането на касационното обжалване и следващият въпрос – следва ли ответникът да доказва отрицателния факт, че не е в състояние да заплаща издръжка над установения минимален размер на издръжката при липса на каквито и да било доказателства от страна на ищеца, че същият получава някакви доходи. Възможностите на ответника да дава издръжка в определен размер зависят от съответните обективни факти в неговия живот, които не са отрицателни, и са в негова тежест да ги установи.
С касационната жалба се иска отмяна и на решението на въззивния съд в частта му, с която ответникът М. е осъден да заплати на особения си представител сумата от 300 лева като възнаграждение.
Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК.
В жалбата се сочи, че съгласно указанията на Националното бюро за правна помощ заплащането на особените представители в случаите на необходимост от особено представителство при условията на чл. 83, ал. 1 и 2 ГПК, назначеният особен представител на ответната страна следва да получи възнаграждението си от бюджета на съда, съгласно чл. 83, ал. 3 ГПК.
Жалбата е неоснователна. Съгласно чл. 83 ГПК, таксите и разноските по делата за издръжка не се внасят от ищците, а разноските по производството се плащат от сумите, предвидени от бюджета на съда. Адв. Е. А. е била назначена за особен представител на отсъстващия ответник М. при условията на чл. 47, ал. 6 ГПК. Заплащане на разноски по реда на чл. 83, ал. 3 ГПК на особен представител на ответника, предвид изричното определяне на останалите хипотези ползващи единствено и само ищците, е оставено за т. 5 на ал. 1 и ал. 2 от чл. 83 ГПК, каквато настоящата хипотеза не е.
Мотивиран от изложеното съставът на четвърто гражданско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 493 от 1 декември 2014 г., постановено по гр.д. № 809 по описа на Софийския окръжен съд за 2014 г. в частта му, с която Г. М. М. е осъден да заплати на адв. Е. А. възнаграждение за участието й в процеса като негов особен представител.
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 493 от 1 декември 2014 г., постановено по гр.д. № 809 по описа на Софийския окръжен съд за 2014 г. в останалата му част.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: