6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 966
София, 27.07.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети май през две хиляди и петнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1805 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Регионалната дирекция по горите [населено място], чрез процесуалния й представител адв. В. Б., против въззивното решение № 405 от 13 ноември 2014 г., постановено по в.гр.д. № 446 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2014 г., с което е потвърдено решение № 205 от 8 май 2014 г., постановено по гр.д. № 1191 по описа на районния съд в [населено място] за 2013 г. в частта му за осъждане на дирекцията да заплати на В. А. М. от [населено място] сумата от 5330 лева обезщетение за причинени имуществени вреди – разходи за възстановяване на липсващи части на товарен автомобил, подробно изброени, в резултат на лошото му съхранение за времето на принудителното му отнемане, извършено на 22 октомври 2012 г., ведно със законната лихва от завеждането на иска, и в тежест на дирекцията са присъдени разноски.
В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Оспорва се заключението, че предаването на вещта срещу разписка има значение на сключен договор за предаване за отговорно пазене на вещта, а възприетото, че предаването на вещта на друго лице, определено да съхранява вещта до приключването на административната преписка, означава възлагане на тази работа, е направено в нарушение на материалния закон, защото се вменяват на субектите задължения, които те не са си уговаряли, а са им възложени по закон. Твърди се, че в нарушение на процесуалния закон е приета отговорността на касатора, тъй като вместо да приеме възлагане от държавното ловно стопанство на охранителното дружество да осъществи охраната на вещите в неговата база, съдът приема възлагане от касатора на ловното стопанство. Поддържа се тезата, че съдът се е произнесъл по един неправилно заведен иск. Подчертано е, че не е предявен иск по чл. 49 ЗЗД, а са предявени искове по чл. 45 и чл. 51 ЗЗД, като за всеки от исковете е определена и цена. Накрая се сочи неправилно и непълно тълкуване на събраните по делото доказателства. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа искане за допускането му при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.
Ответникът В. А. М. от [населено място] чрез процесуалния си представител адв. Д. М., в отговор на касационната жалба поддържа доводи за неоснователността на жалбата. Третото лице помагач [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от управителя Д. К. заема становище за неоснователност на жалбата. Третото лице помагач ТП Д. „О.” [населено място] не взема становище по жалбата.
Като правилна е възприета от въззивния съд определената от първата инстанция правна квалификация на иска за такава по чл. 49 ЗЗД. Въз основа на установеното задържане на товарния автомобил на ищеца, извършено от представители на касатора в изпълнение на вменени им законови задължения за осъществяване на контрол по Закона за горите по отношение на дейности в горски територии, прекратяването на административната преписка поради това, че деянието не съставлява престъпление, и установените при предаването липсващи части, е прието, че касаторът дължи на ищеца равностойността им съгласно оценителната експертиза. Не са споделени твърденията на касатора, че за него не съществува задължение за пазене на задържаната вещ, поради което той не е могъл да го прехвърли на другиго и така не е възложител на работата на лицата, които е следвало да съхраняват задържаните вещи по ЗГ, като са тълкувани текстовете на чл. 156, ал. 1, т . 11, чл. 158, ал. 4, чл. 196, ал. 1 и чл. 197, ал. 1, т. 4 ЗГ. Въз основа на тях е прието, че именно бездействието на служителите на касатора във връзка с предприемането на необходимите мерки за предотвратяване на увреждането на процесния товарен автомобил през периода на принудителното му задържане, което задължение произтича от характера на възложената им работа по ЗГ, е основание за ангажиране на отговорността на касатора по чл. 49 ЗЗД.
Касационният съд приема, че поставените от касатора правни въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване.
На първо място се пита може ли да отговарят по общия закон (Закона за задълженията и договорите) регионалните дирекции на горите за нещо, което не им е вменено като задължение по специалния закон – Закона за горите, и могат ли да отговарят регионалните дирекции на горите за съхранението на вещите и предметите, иззети от тях при констатирани нарушения, след като имат само задължение да ги придвижат и предадат на определените лица за това. Твърди се нарушение на практиката на ВКС, намерила израз в ППВС № 9/1966 г., ППВС № 17/1963 г. и решение № 504/85 тр.отд. Според първото от цитираните постановления, отговорността по чл. 49 ЗЗД е за вреди, причинени виновно от лицата, на които е възложено извършването на работата, като вредите се считат причинени при изпълнение на възложената работа не само когато са резултат от действие, но и когато настъпят в резултат на бездействие на лицето, на което е възложена работата. Според второто постановление, ако организацията на работата, ръководството и контролът й принадлежи на предприятието, чиято работа се извършва от работниците на друго предприятие, то отговорността за непозволено увреждане е на предприятието, чиято работа се извършва. Третият съдебен акт съставлява съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК и непредставянето му на касационния съд води до неговото необсъждане.
Съгласно чл. 158, ал. 4 ЗГ регионалните дирекции по горите осъществяват функциите на изпълнителната агенция по горите в определения им район на дейност, включително и по контрола за изпълнение на закона и упражняването на общ надзор и методическо ръководство върху дейността на всички органи и лица, на които са възложени задължения по закона. В чл. 197, т. 4 на служителите на структурите на Изпълнителната агенция по горите се дава право да задържат вещите – предмет на нарушението, както и на вещите, които са послужили за неговото извършване. Не е уреден начин на процедиране от страна на дирекцията със задържаните вещи (не е налице и уредба, подобна на твърдяната от касатора – на дирекциите се възлага само задължение да придвижат и предадат вещите на определените за пазенето им лица), поради което следва да се приеме, че законът й възлага тя да организира опазването на задържаните вещи, като неин е и контролът по съхраняването на вещите. Аргумент в полза на този извод се черпи и от разпоредбата на чл. 273, ал. 6 ЗГ, в която се предвижда отнетите в полза на държавата вещи, които са негодни за употреба, да се унищожават от регионалните дирекции по горите, а за иззетите и задържани оръжия, боеприпаси и взривни вещества според ал. 10 на същия текст се предвижда изрично специален ред за предаването им в срок от 24 часа на поделенията на МВР. Следователно не съществува съмнението, че регионалните дирекции не само имат задължение да придвижат и предадат вещите за пазене (доколкото нямат свои бази за такава дейност), но и отговарят за съхраняването на предметите, иззети от тях при констатирани нарушения. Друг извод не може да бъде направен и от правилата, дадени в Наредба № 1/2012 г. за контрола и опазването на горските територии, според които задържаните вещи, предмет и/или средство на нарушение, се предават за съхранение с разписка за отговорно пазене, директорът на регионалната дирекция съгласува заповедта на директора на държавното предприятие за определяне на база за съхранение на задържани с акт предмети и/или средства на нарушения, а разходите по задържането и съхраняването на задържаните вещи, предмет и/или средство на нарушения, се приспадат от сумите, получени от продажбата им (чл. 10, ал. 1, 3 и 7 от наредбата). По установените в наредбата правила са и документите, представени от самия касатор в процеса – представена е разписка за отговорно пазене на задържания автомобил от горския инспектор на охраната на държавното ловно стопанство със задължението предоставените вещи да се съхраняват с грижата на добър стопанин и да се пазят от повреди, както и заповед № 172 от 7 март 2012 г. на директора на Югозападно държавно предприятие, с която се определят базите за съхранение на всички задържани с акт за установяване на административно нарушение предмети, измежду които е и дворът на административната сграда на държавното ловно стопанство. Тъй като смисълът на закона е ясен, не се налага допускане на касационното обжалване, след като и въззивният съд е дал тълкуване, без да наруши материалния закон, а сочените от касатора ППВС не дават основания за приемане на различен извод и нямат отношение към конкретния поставен проблем, доколкото той адресира само и единствено въпроса вменено ли е на регионалните дирекции по горите задължение по ЗГ за съхраняване на вещите и предметите, иззети от тях при констатирани нарушения.
На второ място се пита може ли съдът да се произнесе по един незаявен иск (в случая по чл. 49 ЗЗД), след като в исковата си молба ищецът конкретно е посочил правната квалификация на заведените от него искове; до къде се простира служебното начало на съда, когато имаме дадена правна квалификация с исковата молба и може ли той да я изменя. Противно на твърдението на касатора след поставения по този начин въпрос, че в случая не става въпрос ищецът с исковата молба да е изнесъл факти и обстоятелства, навеждащи на определена квалификация и съдът на база служебното начало да квалифицира иска, следва да се приеме, че в настоящия случай е налице именно оспорената като съществуваща ситуация. В исковата си молба ищецът е посочил своите твърдения във връзка с липсващите части на автомобила, нанесените му по този начин вреди, и на кого е извършено предаването на автомобила, както и в какво състояние го е получил от държавното ловно стопанство. Тези твърдения са дали основание на ищеца да заяви претенция за нанесена му имуществена вреда от разкомплектоването на автомобила и липсата на части, както и претенция за имуществени вреди поради невъзможността на ищеца да ползва вещта си по предназначение за дълъг срок, квалифицирани от ищеца по чл. 45 и чл. 51 ЗЗД. Същевременно, след оставяне на исковата молба без движение, със заявление от 3 юли 2013 г. ищецът е посочил, че претендираните вреди са му причинени от дирекцията при изпълнение на дейността, свързана със съхранението и опазването на личната му вещ, като поради лошото съхранение на автомобила са причинени имуществени вреди в съответния размер. Предявеният иск е квалифициран от първоинстанционния съд в доклада по чл. 146 ГПК като такъв по чл. 49, ал. 1 ЗЗД. Неизменно в практиката на касационния съд се приема, че предметът на делото е спорното материално субективно право – претендирано или отричано от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска, а каква е правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения. Дори в исковата молба правна квалификация да е посочена, тя не обвързва съда. Само в случай, че в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран, както и когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, тогава решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание, но настоящият случай не е такъв. Тъй като в случая съдът е извършил съответната квалификация на предявения иск, различаваща се от посочената в исковата молба, но основана на твърденията на ищеца, то следва да се приеме, че съдът е процедирал в съответствие с константната съдебна практика, поради което не се налага касационното обжалване да бъде допускано.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 405 от 13 ноември 2014 г., постановено по в.гр.д. № 446 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2014 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: