О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 967
гр. София, 14.10.2010 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на шести октомври две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емануела Балевска
ЧЛЕНОВЕ: 1. Снежанка Николова
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 997 по описа за 2010 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. А. Т. и М. И. Т. против решение №334/09.03.2010 г., постановено по гр.д.№2474/2008 г. от Окръжен съд – Пловдив.
В срока по чл.287, ал.1 от ГПК, ответникът по касационната жалба я е оспорил, като твърди, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване, сочени от жалбоподателите.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима по критерия на разпоредбата на чл.280, ал.2 от ГПК.
С решението си, въззивния съд е приел за установено по отношение на ответниците К. А. Т. и М. И. Т., че ищецът „Л. ф. С.А.”АД е собственик на процесния недвижим имот, находящ се в[населено място], кв.”О. и к. – с.”, представляващ имот с пл.№195 по кадастралния план на града, по предявения установителен иск за собственост с правно основание чл.97, ал.1 от ГПК /отм./. Съдът, въз основа на възприетата от него фактическа обстановка е приел, че собствеността върху двете ниви, които ответниците са придобили, е възстановена на наследниците на С. К. /от което възстановяване на собствеността произтичат и правата на ответниците, доколкото са налице поредица от правни сделки/ след продажбата на същите имоти. Съдът е приел, че към момента на сключването на разпоредителната сделка от наследниците на С. Н. К., правото на собственост не е съществувало в патримониума на прехвърлителите и сделката, сключена от тях не е породила вещнопрехвърлително действие. При така възприетото от въззивния съд, впоследствие придобитите права от трети лица, в т.ч. и от ответниците по делото не могат да се противопоставят на ищеца, който е собственик на имота, като правоприемник на [фирма] П., в чийто капитал е включен и процесния имот.
В изложението на касационните основания се сочи, че въззивния съд се е произнесъл по процесуалноправни въпроси, в противоречие с практиката на ВКС – основание за допускане на касационното обжалване, съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Доколкото, наред със задължителна съдебна практика – ППВС №1/1977 г., се сочат и решения на ВКС, постановени по реда на ГПК /отм./, то следва да се приеме, че в тази насока жалбоподателите се позовават и на разпоредбата на чл.280, ал.1, т.2 от ГПК – противоречиво разрешаване от съдилищата по посочения правен въпрос. Сочените процесуалноправни въпроси са относно произнасянето на въззивния съд по силата на пресъдено нещо, формирана предвид направен отказ от иска от пълномощник на праводателя на ищеца, по предявен отрицателен установителен иск, както и дали във въззивното производство въззивникът, ищец по делото е спазил срока за обжалване на първоинстанционното решение по спора.
В рамките на въззивното производство е обсъждан въпроса относно допустимостта на иска, предвид направения отвод за сила на пресъдено нещо – абсолютна процесуална пречка за допустимостта на производството. Съдът не е отрекъл процесуалните последици от отказа от иска по чл.119, ал.2 от ГПК /отм./, изразяващи се в невъзможността да се предяви наново същия иск, както и последиците, свързани със съществуването на материалното право, предмет на защитата на което е бил иска, от който е направен отказ. Съдът е формирал своя извод единствено въз основа на обстоятелствата, че отказа е направен по искова молба, за която съдът се е произнесъл че е нередовна, като тази нередовност на предявените искове се е състояла именно в липсата на яснота по отношение на заявеното искане и каква защита се търси. Силата на пресъдено нещо обхваща в своите обективни предели предмета на спора и търсената защита. По нередовната искова молба с горните констатирани нередовности не може да се направи извод за обхвата на силата на пресъдено нещо, поради което и същата не е формирана. Подобни изводи е формирал и въззивния съд, които не се изразяват в отричане на силата на пресъдено нещо, формираща се при отказ от иска, а в липсата на такава в конкретния случай. Цитираната съдебна практика е по други фактически хипотези и от нея не може да се достигне до извод за наличие на противоречие с възприетото от въззивния съд.
Останалите посочени от касаторите процесуални въпроси касаят допуснати от въззивния съд /според касаторите/ процесуални нарушения. Проверката относно тяхното наличие не следва да се извършва в производството по чл.288 от ГПК, доколкото неправилността на решението поради допуснати съществени процесуални нарушения не е касационно основание по чл.280, ал.1, водещо до допустимост на касационното обжалване, а следва да се преценява в производството по преценка основателността на касационната жалба, доколкото е посочено като касационно основание в разпоредбата на чл.281 от ГПК.
Материалноправния въпрос, доколко решение на поземлената комисия в стари реални граници е валиден административен акт и дали въз основа на него могат да се сключват валидни правни сделки не е разрешен в противоречие с цитираните съдебни решения. Въззивния съд не е отрекъл действието на решението на поземлената комисия, като административен акт, нито последиците от него, както и възможността да се придобива право на собственост по силата на правни сделки, при която една от страните, прехвърлителя на право на собственост или друго вещно право, се легитимира с решение на поземлена комисия. Съдът е приел, че в конкретния случай правото на собственост не е принадлежало на прехвърлителя към момента на сделката, независимо от решението на поземлена комисия в негова полза. По пътя на косвения съдебен контрол, в правомощията на гражданския съд е, при възникнал спор относно собствеността на земеделски земи, да прави преценка относно обстоятелството, дали към конкретен момент правото на собственост е принадлежало на лицето, легитимиращо се с решение на поземлена комисия. В тази насока е постоянна и непротиворечива съдебната практика, каквито изводи е направил и въззивния съд. Така формулиран, правния въпрос е неотносим към спора, доколкото липсва произнасяне на съда в противен смисъл.
Не е налице противоречие с изводите на въззивния съд, относно действителността на решенията на поземлена комисия №№111/1993 г. и 1/1997 г. с възприетото от ВКС в решение №316/1985 г. по гр.д.№ 180/1985, ІІ г.о. на ВС. Цитираното решение на ВС касае документи, представени в копия, докато въззивния съд е направил извод въз основа на официално заверени преписи от органа, който е издател на документите.
Въз основа на представения по делото акт за държавна собственост, въззивния съд е ценил дотолкова, доколкото въз основа на него е направил извод за предоставяне на описаните в него имоти за оперативно управление на праводателя на ищеца по делото. Твърдението, че съдът е направил извод, касаещ правните последици от А. не отговарят на възприетото от въззивния съд и в тази насока соченото противоречие с посочените решения на ВС не е налице. Съдът е приел от фактическа страна, че процесния имот е включен в капитала на [фирма], праводател на ищеца поделото. Проверката на този факт не следва да се извършва в производството по чл.288 от ГПК, доколкото фактическата обстановка, възприета от въззивния съд следва да се проверява в рамките на проверката на обосноваността на съдебния акт. Необосноваността не е касационно основание по чл.280, ал.1, т.1-3 от ГПК, а е касационно основание съгласно разпоредбата на чл.281 от ГПК и нейното наличие или не, следва да се преценява едва след като са налице предпоставките за допускане на касационната жалба до разглеждане, при наличие на предпоставките за това. В тази насока, доводите на жалбоподателите, имащи за цел проверка на фактите поделото и възприетото от въззивния съд, са неотносими към настоящото производство и не следва да се обсъждат.
Предвид изложеното, не са налице сочените от жлбоподателите касационни основания за допускане на касационната жалба до разглеждане. На основание чл.78, ал.3 във вр. с чл.81 от ГПК, в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъдят направените за това производство разноски, в размер на 1000 лева, представляваща заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, състав на ВКС, второ отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №334/09.03.2010 г., постановено по гр.д.№2474/2008 г. от Окръжен съд – Пловдив.
ОСЪЖДА К. А. Т. и М. И. Т. и двамата с адрес[населено място], [улица] да заплатят на „Л. ф. С.А.”АД[населено място], [улица] на основание чл.83, ал.3 във вр. с чл.81 от ГПК, сумата 1000 /хиляда/ лева.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.