1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 968
гр.София, 10.12.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
пети декември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 3628/ 2018 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. С. Ч. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Бургаски апелативен съд № 27 от 06.06.2018 г. по гр.д.№ 101/ 2018 г., с което е потвърдено решение на Бургаски окръжен съд по гр.д.№ 640/ 2014 г. и по този начин са отхвърлени предявените от жалбоподателката против [фирма] и С. И. К., лично и в качеството му на едноличен търговец с фирма [фирма], искове за обявяване на нищожността на договори за учредяване на ипотека върху недвижими имоти, сключени с нотариален акт № **/ 2006 г., т.***, рег.№ ****, н.д.№ 404/ 2006 г. на нотариус рег.№ ***, с нотариален акт № **/ 2006 г., т.***, рег.№ ****, н.д.№ 405/ 2006 г. на нотариус рег.№ ***, с нотариален акт № **/ 2005 г., т.*****, рег.№ *****, н.д.№ 4201/ 2005 г. на нотариус рег.№ *** и с нотариален акт № **/ 2005 г., т.*****, рег.№ *****, н.д.№ 4201/ 2005 г.
Жалбоподателката повдига в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК процесуалноправния въпрос (уточнен при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г. на ОСГТК на ВКС) допустимо ли е съдът да счете за необорена презумпцията по 19 СК 1985 г. (отм.) при възмездно придобиване на недвижим имот на името на единия съпруг, ако при извършване на последваща разпоредителна сделка със същия имот единият съпруг е действал както от свое име, така и като пълномощник на другия съпруг, а в хода на съдебното производство по оспорване на действителността на разпоредителната сделка е признал наличието на съвместен принос при придобиването на имотите. Поддържа, че в обжалваното решение този въпрос е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд или че е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответната страна [фирма] оспорва жалбата, като поддържа, че в изложението към нея не е формулиран правен въпрос като общо основание за допускане на касационното обжалване, нито е обосновано наличието на кое да е от допълнителните основания по ал.1 и 2 на чл.280 ГПК. Евентуално излага съображения за неоснователност на жалбата.
Ответната страна С. И. К. не взема становище.
Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
За да отхвърли предявените искове, въззивният съд е приел за установено, че на 15.12.2005 г. между ответниците по делото С. И. К., [фирма] И.”, от една страна и праводател на [фирма], от друга, били сключени два договора за банков кредит в общ размер 190 000 лв. По тях физическото лице – кредитополучател се задължило да обезпечи изпълнението на задълженията си за връщане на заетите суми с ипотека върху негови собствени недвижими имоти – парцел **-****** в кв.*** по плана на [населено място] и парцел **-*** в кв.41 по плана на [населено място]. С. К. се легитимирал като собственик на тези имоти по силата на договори за продажба, сключени през 1994 г. и 1995 г, към който момент е бил в брак с ищцата С. Ч.. През 1998 г. този брак бил прекратен с развод, като бракоразводният съд констатирал в решението си, че съпрузите са във фактическа раздяла от 1991 г., от която година те живеят в различни населени места. С нотариални актове № ** и № ** от 19.12.2005 г. С. К. учредил в полза на [фирма] ипотека върху горепосочените имоти, като при сключване на тези договори ищцата не е участвала. С нотариални актове № ** и № ** от 06.03.2006 г. за изпълнение на същите задължения на С. И. били учредени наново договорни ипотеки върху същите имоти, но в актовете като учредител е посочена и ищцата С. Ч., представлявана от С. К. въз основа на пълномощно с нотариална заверка на подписа, извършена от нотариус В. на 01.03.2006 г. Пълномощното обаче не е представено и прието като писмено доказателство по делото. При тези фактически установявания съдът посочил, че приема за установени твърденията на ищцата, че не е упълномощавала бившият си съпруг да я представлява при сключване на сделките от 2006 г., тъй като доказателства за такова упълномощаване е следвало да представят ответниците, а те не са го направили. Въпреки това съдът счел исковите претенции за неоснователни, тъй като ищцата не се е легитимирала като съсобственик на процесните имоти. Те формално са придобити по време на брака между нея и С. К., но това придобиване е станало по време на трайната фактическа раздяла между съпрузите, установена с влязлото в сила решение за прекратяване на брака им чрез развод. Съдът посочил, че според константната съдебна практика при фактическа раздяла между съпрузите презумпцията по чл.19 ал.1 СК 1985 г. (отм.) не намира приложение и придобитите вещни права от единия от разделените съпрузи са лично негови, а не стават съпружеска имуществена общност. Затова при прекратяване на брака с развод другият съпруг не става съсобственик на тези права, доколкото те са изключени от обхвата на общността. Съответно при извършване на разпоредителни сделки с тях неговото съгласие не е необходимо, а извършените без наличие на такова съгласие сделки не са нищожни. Съдът посочил още, че обстоятелството, че ответникът С. К. е направил признание, не го обвързва, тъй като то не съвпада с позицията на другия ответник и не е за неблагоприятни обстоятелства.
При тези мотиви на въззивния съд поставеният от жалбоподателката процесуалноправен въпрос е обуславящ, но не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Решение по гр.д.№ 357/ 2008 г., ІІІ г.о., на което ищцата се позовава, не разрешава поставения от нея въпрос. То разрешава въпроса кой носи доказателствената тежест за опровергаване на презумпцията по чл.19 ал.1 СК 1985 г. (отм.). Не разрешава поставения от ищцата въпрос и решение по гр.д.№ 1641/ 2015 г., ІІ г.о. В него е дадено тълкуване, според което отрицателният установителен иск за опровергаване на същата презумпция е допустим. Няма общо с поставения въпрос и Тълкувателно решение № 2/ 27.12.2001 г., ОСГК, ВКС, което разглежда хипотези на изключване от съпружеската имуществена общност на вещи, придобити от единия съпруг при осъществяване на търговска дейност. В настоящето производство този въпрос не стои, тъй като съдът е приел изключване на вещите от обхвата на общността не в резултат на търговската дейност на С. И., а като последица от фактическата раздяла между него и ищцата, настъпила значителен период от време преди придобиването на вещите.
Въпросът няма и претендираното от жалбоподателката значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Съгласно Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, допълнителното основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК е налице тогава, когато по разрешаването на поставените въпроси няма практика или съществуващата се нуждае от осъвременяване или промяна, както и в случаите на непълни, неясни или противоречиви закони, за да се създаде практика по прилагането им или да се осъвремени или промени съществуващата. Тези предпоставки не са налице, тъй като по въпроса за условията, изключващи приложението на презумпцията по чл.19 ал.1 СК 1985 г. (отм.) практиката е установена и не се нуждае от осъвременяване или промяна. Недвижим имот, придобит от единия от съпрузите по време на трайна фактическа раздяла, която е довела до прекъсване на всякакви духовни, физически и икономически връзки между съпрузите, е негова лична собственост, а не съпружеска имуществена общност (решение № 80/ 01.06.2017 г. по гр.д.№ 3812/ 2016 г., І г.о., решение № 91/17/ 31.01.2018 г. по гр.д. № 4340/ 2016 г., ІІ г.о. и цитираната в тези актове трайна предходна практика по същия въпрос). По искове за установяване на нищожност на правни сделки страните по тях са задължителни другари (решение № 273/ 25.08.2014 г. по гр.д.№ 506/ 2012 г., IV г.о.), а изявленията на кой да е от другарите (включително признанията на факти и неоспорването на права) не обвързват съда, който е длъжен да изясни действителните отношения между тях (решение № 147/ 01.08.2013 г. по гр.д.№ 805/ 2012 г., I г.о.). Наличието на установена практика по поставения въпрос (с която обжалваното решение е съобразено) изключва възможността той да има значението по т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Бургаски апелативен съд № 27 от 06.06.2018 г. по гр.д.№ 101/ 2018 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: