ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 969
София, 13.09. 2010г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети юли две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: С. СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: Б. ТАШЕВА
М. ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Ташева гр. дело № 353 по описа за 2010г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Д. като процесуален представител на „В и К” ООД К. /в ликвидация/ срещу въззивното решение на К.ския окръжен съд /КОС/ от 07.ХІІ.2009г. по в.гр.д. № 537/2009г.
Ответникът по касационната жалба И. М. П. от с.Висока могила, община Б., не е заявил становище пред настоящата инстанция.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение К. е потвърдил решението на Дупнишкия РС от 03.VІ.2009г. по гр.д. № 1548/2008г., с което е отхвърлен предявеният от „В и К” ООД срещу И. М.П. иск за присъждане на 1391.04лв., представляващи имуществени вреди от незаконно присъединяване на ответника към водоснабдителната система. Съдът е приел, че по делото не е доказано причиняването на щета на дружеството в резултат на противоправно поведение на ответника, поради което не са налице основания за деликтната му отговорност по чл.45 от ЗЗД. Няма данни последният да е изградил неправомерно отклонение към водоснабдителната система, както и че през исковия период е потребено твърдяното количество вода. Установено е единствено извършването на 15.ІІІ.2007г. на проверка от служители на ищеца в имот, обитаван от ответника, без доказателства той да е негова собственост. При възражението му, че няма незаконно присъединяване, и липсата на данни за ползване на вода, деянието не се презумира – не е установено от кого и кога е станало изграждането на дворната чешма в имота, самият факт на обитаването му от ответника с оглед възражението му не е признание на правно релевантните факти, обосноваващи наличието на деликт, като е без значение дали при съставянето на акт той е имал или не възражения, а и те касаят друго административно производство, не приключило със съответен административен акт. Не е установен и размерът на вредите през исковия период, тъй като заключението на вещото лице е основано на изчисления, направени единствено по формулата, предвидена в чл.37 от Наредба № 4/2004г., което не е равнозначно на установяване на конкретното количество вода от незаконното отклонение.
В изложението на „В и К” ООД по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, се сочи, че въззивният съд се произнесъл по въпросите налице ли е основание за отговорността на ответника по смисъла на чл.45 ЗЗД вр. с чл.37 от Наредба № 4/2004г. при установено незаконно присъединяване към В и К системата за възмездяване на имуществени вреди следствие от това при условие, че презумпцията на чл.45 ал.2 не е оборена и е налице законово предположение за съществуване на отклонение и за ползване на вода за едногодишен период по смисъла на посочения чл.37. По тези въпроси съдът се произнесъл в противоречие с постановления № 4/1975г. и № 17/1963г. на Пленума на ВС, според които когато при ползване на вещ са допуснати нарушения на предписани или общоприети правила, отговорността за вредите е по чл.45 или чл.49 от ЗЗД. В случая, макар да е безспорно присъединяването на ответника към В и К системата, което не отговаря на законовите изисквания, съдът е намерил, че не са налице предпоставките за отговорността му. Не е съобразено, че искът е по чл.45 от ЗЗД, но във връзка с чл.37 от Наредба № 4/2004г. Въпросът за отговорността при установено незаконно присъединяване е решаван противоречиво от съдилищата, като се сочат три решения на К.ския ОС и решение на състав на ВКС, потвърждаващо едното от тях. Съществен е и въпросът относно доказателствената тежест с оглед презумпцията за вина по чл.45 ал.2 от ЗЗД и тази по чл.37 от Наредба № 4/2004г. Съдът не взел предвид в тази връзка, че не се оспорва наличието на установено от служители незаконно отклонение, противоправно действие по незаконно присъединяване, поради което следва да се предполага виновно поведение. Не са обсъдени в цялост доказателствата по делото – констатациите на експерта, че незаконното отклонение е съществувало и се е ползвало, че ползването не се оспорва, че ползваните количества се определят по реда на чл.37 от Наредбата, че е налице причинна връзка между поведението на ответника и вредата, че презумпцията за вина не е оборена, не е установено ответникът да не ползва и да не живее в имота. В нарушение на чл.145 ал.2 от ГПК съдът не поставил на страните въпроси по фактическите им твърдения по спора, поради което неизяснено останало налице ли е спор за съществуването и ползването на незаконното отклонение. Не е обсъден и представеният съставен от служител на ищцовото дружество акт за установяване на административно нарушение. Неправилно е приложена доказателствената тежест, като е прието, че увреденият е длъжен да представи доказателства за виновно поведение на ответника, което е в противоречие с практиката на ВКС. Съдът следвало сам в доклада си да укаже на страните, че не сочат доказателства за твърдени от тях факти. Не е съобразено, че се предполага ползването за едногодишен период, освен ако ответникът докаже, че е по-кратък, което той не е сторил.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице предвидените в чл.280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължитнелно, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на ВКС или на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай касаторът не е формулирал по посочения начин материалноправният и/или процесуалноправният въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд и който е свързан с решаващите му изводи в атакуваното решение. Релевираните в изложението съображения представляват преценка на касатора на представените доказателства и представят виждането му за безспорно установено по делото незаконно присъединяване на ответника към В и К системата. Твърденията за допуснати от въззивния съд нарушения на материалния и процесуалния закони са основания за касационно обжалване по смисъла на чл.281 от ГПК, но те се подлагат на касационен контрол, ако касационно обжалване бъде допуснато, но не и в производството по допускането му. А по въпроса налице ли е основание за отговорност на ответника по смисъла на чл.45 ЗЗД вр. с чл.37 от Наредба № 4/2004г. при установено незаконно присъединяване към В и К системата при условие, че презумпцията на чл.45 ал.2 не е оборена и е налице законово предположение за съществуване на отклонение и за ползване на вода за едногодишен период по смисъла на посочения чл.37, въззивният съд не се е произнесъл с оглед единият от решаващите му изводи, че не е установено именно ответникът да е изградил неправомерно водопроводно отклонение /в което се изразява твърдяното от ищеца осъществено деликтно действие, наличието на което е предпоставка за приложението на презумпцията за вина/ в имота, за който липсват доказателства да е негова собственост. Следователно не е налице основната предвидена в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставка за допускане на касационно обжалване, което прави невъзможна преценката за наличието и на твърдяните допълнителни критерии за селекция на касационните жалби по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК.
Ето защо касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато.
На основание чл.78 ал.1 от ГПК на касатора не се следват разноски.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на К.ския окръжен съд от 07.ХІІ.2009г. по гр.д. № 537/2009г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: