7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 969
С., 27.10. 2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тридесети септември, през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 3168 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Р. П. Р. от [населено място], чрез пълномощника си адв. В. Т. от АК-С., против въззивно решение № 444 от 24.10.2014 г., постановено по в.гр.д. № 472/2014 г. на Хасковския окръжен съд, с което е отменено решение № 22 от 09.01.2014 г. на Хасковския районен съд, постановено по гр.д. № 2602/2012 г., в частта му, с която по предявения от Р. П. Р. против И. А. П. от [населено място], иск с правно основание чл. 415, ал. 1, вр. с чл. 422, ал. 1 ГПК, при участието на трето лице-помагач на страната на ответника ЗД [фирма] [населено място], е признато за установено, че И. А. П. от [населено място] дължи на Р. П. Р. сумата от 4 931,40 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди вследствие непозволено увреждане, както и сумата от 1 552,07 лв., представляваща лихва върху главницата, за периода от 22.07.2009г. до 20.07.2012г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 20.07.2012 г. до изплащане на главницата, както и разноски в размер на 719,34 лв., за които суми е издадена заповед № 1065/24.07.2012 год. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д.№ 1897/2012год. по описа на Хасковския районен съд, и този иск е отхвърлен като неоснователен.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът поддържа, че с постановеното решение на въззивния съд, с което е отхвърлен предявеният от него иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, съдът се е произнесъл по правни въпроси от процесуално и материално естество, обусловили изхода на делото, които са решени в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чието разрешаване е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Изведените процесуалноправни въпроси са за евентуална недопустимост на въззивното решение като постановено свръх петитум; както и ограничен ли е въззивният съд в решаващата си дейност от изложените в жалбата оплаквания за неправилност, които следва да са конкретно и мотивирано посочени или остава инстанция по същество в обжалваната част и при бланкетна жалба, в която порокът на първоинстанционното решение е само указан и до кой момент може да бъде допълвана въззивна жалба – до изтичане на срока за въззивно обжалване или до изтичане на срока за отстраняване нередовностите на въззивната жалба и съответно длъжен ли е въззивният съд да се произнася по основания за неправилност на първоинстанционното решение, посочени в допълнение на въззивната жалба, което е подадено след срока по чл. 259 ГПК, но преди изтичане на срока за отстраняване нередовностите на въззивната жалба и материалноправните въпроси – при уважен иск срещу застраховател допустим ли е пряк иск по чл. 45 ЗЗД от увредения срещу деликвента и има ли решаващо значение плащането на сумата, присъдена на увредения за допустимостта или евентуалната основателност на иск срещу деликвента, както и следва ли в производство с иск по чл. 45 ЗЗД срещу деликвента обемът на отговорността на деликвента да се ограничава до размера на присъденото обезщетение по уважен иск по чл. 208, ал. 1 КЗ срещу застрахователя. Позовава се, но не представя задължителна съдебна практика – решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК и ТР № 2 от 06.06.2012 г. на ВКС, О. по тълк.д. № 1/2010 г.
Постъпила е и частна жалба от Р. П. Р. от [населено място], чрез пълномощника му адв. В. Т. от АК-С. против определение № 75 от 21.01.2015 г., постановено в производство по чл. 248 ГПК по в.гр.д. № 472/2014 г. по описа на Хасковския окръжен съд, с което е отменено решение № 22 от 09.01.2014 г. по гр.д. № 2602/2012 г. на Хасковския районен съд в частта за разноските в размер на 1 438,68 лв., които на основание чл. 78, ал. 1 ГПК И. А. П. е осъден да заплати на Р. П. Р. и Р. П. Р. е осъден да заплати на И. А. П. сумата в размер на 1 094,30 лв. – направени деловодни разноски за двете инстанции, като искането за разноски за разликата от 1 094,30 лв. до претендирания размер от 1 494,30 лв., е оставено без уважение. Моли то да бъде отменено като незаконосъобразно и излага съображения за неправилност на въззивното решение.
Ответникът по касационната жалба, И. А. П. от [населено място], чрез пълномощника си адв. В. Точков от АК-Х., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становище за нейната неоснователност, както и за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Третото лице помагач ЗД [фирма] [населено място], не изразява становище по жалбата в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – оценяем иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, с цена над 5 000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да отхвърли предявения установителен иск с правно основание чл. 422, ал.1, вр. чл. 415, ал.1 ГПК , вр. чл. 45 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, въззивният съд е приел, че ищецът разполага с изпълнително основание – издаден в негова полза на 24.03.2014 г. по в.гр.д. № 6131/2012 г., по описа на СГС изпълнителен лист въз основа на влязло в сила съдебно решение за сумата от 5071,20 лв., представляваща застрахователно обезщетение за причинени имуществени вреди от настъпилото на 22.07.2007 г. застрахователно събитие по договор за застраховка „Автокаско”, обективирана в застрахователна полица № [ЕГН]/551833/18.05.2007 г., както и за сумата от 1679,64 лв., представляваща законната мораторна лихва върху сумата от 5071,20 лв., изтекла за периода от 16.01.2008 г. до 23.07.2010 г., поради което няма основание да търси от прекия причинител на основание деликт повторно обезщетение за причинените му едни и същи имуществени вреди, в резултат на настъпилото ПТП на 22.07.2007 г. Приел е, че при удовлетворяване на пострадалия от застрахователя, той няма основание да търси ново обезщетение за претърпените имуществени вреди и от прекия причинител, тъй като и прекият причинител на вредата и застрахователят в конкретният случай имат спрямо увредения еднакво задължение за възстановяване на едни и същи вреди.
Поставените от касатора процесуалноправни въпроси, посочени по-горе, са важни, но те са решени от въззивния съд в съответствие със задължителната съдебна практика. Постановеното въззивно решение не е недопустимо като постановено свръх петитум, тъй като в обжалваното решение, с което е отхвърлен предявеният установителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, въззивният съд се е позовал на нововъзникнали обстоятелства и писмени доказателства, събрани по реда на чл. 266, ал. 2, т. 2 ГПК, т.е. не е било възможно с въззивната жалба те да бъдат релевирани, тъй като са станали известни на въззивника едва след подаването й. Непротиворечива е съдебната практика, че решението е недопустимо като произнесено по непредявен иск, в т.ч. и свръх петитум, когато съдът е излязъл вън от спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с исканото от ищеца; когато в нарушение на диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран. В конкретния случай въззивното решение не страда от такъв порок, тъй като за да отхвърли предявения установителен иск срещу прекия причинител – ответник в процеса, въззивният съд, позовавайки се на представеното във въззивното производство влязло в сила съдебно решение, с което застрахователят е бил осъден да заплати на пострадалия ищец сумата от 5071,20 лв., представляваща застрахователно обезщетение за причинените му имуществени вреди от настъпилото на 22.07.2007 г. застрахователно събитие по договор за застраховка „Автокаско”, е приел, че ищецът разполага с изпълнителен титул и няма основание да търси от прекия причинител на основание деликт повторно обезщетение за причинените му едни и същи имуществени вреди от настъпилото на 22.07.2007 г. ПТП. По останалите процесуалноправни въпроси относно редовността на въззивната жалба и по приложението на чл. 266, ал. 2, т. 1 ГПК, не са налице основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, тъй като приетото от въззивния съд е в съответствие със задължителната съдебна практика – ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 и т. 2, както и постановени по реда на чл. 290 ГПК съдебни решения – решение № 359 от 05.10.2011 г. по гр.д. № 1878/2010 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 95 от 27.03.2014 г. по гр.д. № 4571/2013 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 358 от 17.01.2014 г. по гр.д. № 1381/2012 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 156 от 22.06.2015 г. по гр.д. № 6841/2014 г. на ВКС, ІІІ г.о. и др. Относно редовността на въззивната жалба в случая е спазена нормата на закона – чл. 262, ал. 1 ГПК. А съгласно чл. 266, ал. 2, т. 1 ГПК, до приключване на съдебното дирене във въззивното производство, страните могат да твърдят нови обстоятелства и да посочват и представят доказателства за тях, когато не са могли да ги узнаят, посочат и представят до подаване на жалбата и съответно в срока за отговор. Когато въззивният съд прецени, че доказателствата са нови по смисъла на чл. 266, ал. 2, т.1 ГПК (когато страната, въпреки, че е положила дължимата грижа за добро водене на делото, обективно не е могла да узнае, да посочи или да представи доказателствата), той следва да постанови събирането им доколкото същите са допустими и относими към спорното право, както в случая е процедирал въззивният съд. Поставените два материалноправни въпроса също не са решени от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика/ТР № 2/2012 г./, тъй като в случая съдът е приел иска за допустим и го е отхвърлил като неоснователен. В съответствие със задължителната съдебна практика/решение № 230 от 12.07.2011 г. по гр.д. № 1907/2009 г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 298 от 21.10.2011 г. по гр.д. № 1663/2010 г. на ІІІ г.о. на ВКС, решение № 204 от 04.07.2011 г. по гр.д. № 220/2010 г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 178 от 06.06.2012 г. по гр.д. № 633/2011 г. на ІV г.о. на ВКС/ съдът е приел, че при удовлетворяване на пострадалия от застрахователя, той няма основание да търси ново обезщетение за претърпените имуществени вреди и от прекия причинител за един и същи деликт, тъй като това би довело до обезщетяването му два пъти за едни и същи вреди. Това е така, тъй като и застрахованият и застрахователят имат спрямо увредения еднакво по съдържание задължение за репариране на вреди от осъществен риск. Поначало пострадалият от деликт има вземане за обезщетение за причинените вреди като задълженият по това вземане е причинителят на вредата по чл. 45 ЗЗД. В зависимост от конкретните правоотношения било на причинителя, било на пострадалия с трети лица е възможно за тези лица да възникне отговорност за изплащането на пострадалия на част или цялото дължимо от причинителя обезщетение. Независимо от основанието, пораждащо отговорността на третите лица, те отговарят за чуждо поведение или за вреди, причинени от друг/тяхната отговорност е гаранционно-обезпечителна/, поради което пострадалият може да получи обезщетението само веднъж и в размера, дължим от причинителя. В случая с влязло в сила решение застрахователят е осъден да заплати на пострадалия обезщетение за имуществени вреди в резултат на процесното ПТП в размер на 5 071,20 лв. и мораторна лихва в размер на 1 679,64 лв., а с отмененото първоинстанционно решение по настоящото дело, необжалвано от ищеца, е признато за установено, че ответникът деликвент дължи на пострадалия обезщетение за процесното ПТП в размер на 4 931,40 лв. и мораторна лихва в размер на сумата от 1 552,07 лв., т.е. в размер по-нисък от този, за който е осъден застрахователят, поради което обезщетяването е пълно и въззивното решение, с което е отхвърлен искът по чл. 422, ал.1, вр. чл. 415, ал.1 ГПК , вр. чл. 45 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД на касатора срещу деликвента за причинените му имуществени вреди в резултат на ПТП на 22.07.2007 г. в размер на 4 931,40 лв., , както и сумата от 1 552,07 лв., представляваща лихва върху главницата, е постановено в съответствие с описаната по-горе задължителна съдебна практика по поставените правни въпроси, поради което не следва да бъде допуснато до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Частната жалба срещу определение № 75 от 21.01.2015 г. по в.гр.д. № 472/2014 г. по описа на Хасковския окръжен съд, с което е отменено решение № 22 от 09.01.2014 г. по гр.д. № 2602/2012 г. на Хасковския районен съд в частта за разноските в размер на 1 438,68 лв., които на основание чл. 78, ал. 1 ГПК И. А. П. е осъден да заплати на Р. П. Р. и Р. П. Р. е осъден да заплати на И. А. П. сумата в размер на 1 094,30 лв. – направени деловодни разноски за двете инстанции на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, като искането за разноски за разликата от 1 094,30 лв. до претендирания размер от 1 494,30 лв., е оставено без уважение, е неоснователна.
За да постанови обжалваното определение в производство по чл. 248, ал. 1 ГПК въззивният съд е приел, че с въззивното решение, с което като е отменено първоинстанционното решение, е отхвърлен искът с правно основание чл. 422, ал.1, вр. чл. 415, ал.1 ГПК , вр. чл. 45 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД на Р. П. Р. срещу И. А. П., съобразно чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника-въззивник следва да бъдат присъдени направените и поискани разноски за производството по делото за двете инстанции. В случая с обжалваното определение въззивният съд е спазил нормата на закона – чл. 78, ал. 3 ГПК като е присъдил на ответника въззивник направените по делото разноски, съразмерно с отхвърлената част от иска.
При този изход на делото пред настоящата инстанция касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата направените разноски за касационното производство в размер на 500 лв. адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 444 от 24.10.2014 г., постановено по в.гр.д. № 472/2014 г. на Хасковския окръжен съд, по касационна жалба вх. № 12317 от 19.12.2014 г. на Р. П. Р. от [населено място].
ПОТВЪРЖДАВА определение № 75 от 21.01.2015 г. по в.гр.д. № 472/2014 г. по описа на Хасковския окръжен съд, постановено в производство по чл. 248 ГПК.
ОСЪЖДА Р. П. Р. от [населено място] да заплати на И. А. П. от [населено място] направените разноски за касационното производство в размер на 500 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: