О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 97
София, 16.02.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на петнадесети февруари през две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдията Петрова т.д. № 2002 по описа за 2016 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ответника [фирма] против Решение № 3794 от 25.04.2016г. по в.гр.д.№ 2274/2014г. на Софийски градски съд, ГО, ІV-Б въззивен състав, с което е потвърдено решението по гр.д.№ 14952/2011г. на СРС, 45 състав. Първоинстанционният съд е признал за установено на основание чл.146,ал.1 З. във вр. с чл.143 З. по предявения от П. Б. Н. иск срещу [фирма], че клаузата на т.11.1.3 от Условия по кредити на физически лица – Ипотечни кредити”/при кредити, издължавани чрез анюитетни вноски, годишният лихвен процент по кредита за съответния лихвен период от лихвения план се фиксира в размера по т.4.1.а и не се променя, освен когато пазарните условия водят до необходимост от увеличаването му най-малко с едни пункт; Кредитополучателят дава съгласието си кредиторът да променя едностранно размера на лихвения процент за дадения лихвен период по лихвения план по т.4.1.а, определен съгласно предходната точка, съответно размера на анюитетната вноска, без да това е необходимо сключването на допълнително споразумение между страните, при нарастване на базисния лихвен процент с един пункт от размера, определен от кредитора в деня на сключването на договора или от размера му, формиран след промяна по реда на настоящата точка. Кредиторът уведомява кредитополучателя за извършената промяна…”/ от сключения между страните договор за банков кредит ТR70707004 от 22.10.2007г., е нищожна.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо и следва да бъде обезсилено, тъй като СГС се е потвърдил недопустимо първоинстанционно решение – постановявайки решението за поправка на очевидна фактическа грешка относно номера на договора за банков кредит, СРС се е произнесъл по иск, с който не е бил сезиран. Посочва се, че с исковата молба ищецът поискал обявяването на нищожна на клаузата на т.11.1.3 от договор за банков кредит № ТR707004, а не от договор № ТR70707004; тъй като с исковата молба е поискано обявяването на нищожен на договор за кредит № ТR707004, какъвто между страните не е сключван, се твърди че предявеният иск е бил недопустим поради липса на правен интерес, което според банката е второ самостоятелно основание за недопустимост на решението на двете инстанции. Като трето основание за недопустимост касаторът счита отсъствието на правен интерес от предявяване на установителен иск, тъй като спорното право е могло да бъде защитено с осъдителен иск. Изложени са и съображения за неправилност поради нарушение на материалния закон /чл.143,т.12, 144,ал.3,т.1, чл.145,ал.2 и 146 З./, съществено нарушение на съдопроизводствените правила /чл.236,ал.2 ГПК/ и необоснованост, като алтернативно се поддържа искане за отмяната на решението на СГС и отхвърляне на иска.
В изложението по чл.284,ал.1,т.3 ГПК се поддържа искането за допускане на обжалването поради недопустимост на решението по съображения, аналогични на изложените в касационната жалба. Твърдението за недопустимост е обосновано и с позоваване на решението по гр.д.№ 339/2009г. на 1 г.о. Поставени са и въпросите: 1/ Неравноправни ли са клаузите в договорите за банков кредит, с които банката едностранно определя размера на лихвения процент и прилагат ли се за тези клаузи, изключенията, предвидени в чл.144,ал.2 и ал.3 З. при допълнителната предпоставка на т.1 на чл.280,ал.1 ГПК като се твърди противоречие на обжалваното решение с решението по гр.д.№ 4452/2014г. на ІV г.о. на ВКС. По същия въпрос се поддържа и предпоставката на т.2 на чл.280 ГПК с позоваване на решението по в.т.д.№ 607/14г. на ОС Варна. 2/Процесуалноправен Съобразно разпоредбата на чл.236,ал.2 ГПК, въззивният съд длъжен ли е да разгледа всички доводи на страните като отговори защо приема, респ. защо не приема конкретни защитни доводи при допълнителната предпоставка на т.1 на чл.280,ал.1 ГПК, обоснована с приложени решения по чл.290 ГПК. 3/ При допълнителната предпоставка на т.2 на чл.280 ГПК /обоснована с друго разрешение, дадено по в.т.д.№ 1392/2014г. на ОС Враца/ се иска допускане на касационното обжалване по материалноправния въпрос Прекратяването на договор чрез предсрочно погасяване на кредит без негативни последици за кредитополучателя, равнозначно ли е на предвидената в чл.144,ал.2,т.1 З. възможност за прекратяването на договора. По същия въпрос алтернативно се поддържа и предпоставката по т.3 на чл.280 ГПК обоснована с липса на задължителна практика на ВКС и необходимост от създаване на такава. 4/ При допълнителната предпоставка на т.2 на чл.280 ГПК се иска допускане на обжалването по материалноправния въпрос: Налице ли е индивидуално договаряне на всички клаузи в двустранен договор за банков кредит, когато същият е сключен по искане на кредитополучателя, след проведени предварителни преговори в него, след запознаване на кредитополучателя с неговото съдържание, както и при липса на искане от негова страна за промяна на която и да било от клаузите на договора при неговото подписване. Предпоставката за противоречиво разрешаване на въпроса от съдилищата е аргументирана с решението по т.д.№ 3497/2014г. на І т.о. в производство по чл.47 сл.ЗМТА, решението по в.т.д.№ 232/13 на АС В.Търново, в.гр.д.№ 41/14 на ОС Търговище, гр.д.№ 257/13 та ОС Пазарджик. Алтернативно се поддържа искане за допускане на обжалването при условията на т.3 на чл.280 ГПК, чието наличие се обосновава с аргументи, аналогични на тези по въпрос № 3.; 5/Неравноправни ли са клаузите в договорите за банков кредит, с които банката едностранно определя лихвения процент и прилагат ли се за тези клаузи изключенията, предвидени в чл.144,ал.2 и ал.3 З.; 6/ Клаузите в договорите за банков кредит, с които банката едностранно определя размера на лихвения процент, противоречат ли на общото изискване за добросъвестност по чл.143 З.. По този и по предходния въпрос посочената допълнителната предпоставка е т.2 на чл.280 ГПК, обоснована чрез позоваване на решението по в.т.д.№607/14 на ОС Варна.; 7/ При допълнителната предпоставка на т.3 на чл.280 ГПК се иска допускане на обжалването по въпроса Допустимо ли е клаузите, които определят възнаградителната лихва или цената на кредитната сделка по смисъла на чл.430,ал.2 ТЗ по договор за банков кредит да бъдат прогласявани за нищожни на основание чл.143 З., предвид разпоредбата на чл.145,ал.2 З., съдържаща забрана за извършване на преценка за неравноправност на клауза в договор, определяща основния му предмет.
В писмен отговор П. Н. оспорва наличието на основанията за допускане на касационното обжалване и основателността на жалбата.
За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:
В исковата молба ищецът е посочил, че като кредитополучател е сключил на 22.10.2007г. договор за ипотечен кредит № ТR707004, съдържащ оспорваната клауза на чл.11.1.3., която е част от стандартни, предварителни типови условия на банката, върху съдържанието на които не е могъл да влияе. Обосновал е, че тя предвижда при олихвяване на кредита да се отчитат само повишенията в индекса EURIBOR, но не и намалението в стойността на този индекс, поради което е неравноправна и недействителна; че по отношение на нея са налице всички квалифициращи я като неравноправна белези по чл.143 З., а освен общата хипотеза, е налице и тази на т.12 от чл.143 З., тъй като, при увеличаване на лихвата по кредита, за потребителя не е налице възможност за отказ от договора. Формулираният петитум е за установяване в отношенията между страните, че клаузата на т.11.1.3 от договора за банков кредит № ТR707004 от 22.10.2007г. е нищожна на основание чл.26,ал.1 ЗЗД във вр. с чл.143 и 146 З.. Към исковата молба е представен договор за банков кредит № ТR70707004/22.10.2007г., сключен между страните по спора. В отговора на исковата молба ответникът е завил, „действително на ищеца банката е предоставила ипотечен кредит 48 860 евро за закупуване на недвижим имот на основание договор за банков кредит № ТR70707004”. Вещото лице е дало заключение въз основа на представения към исковата молба договор. С първоинстанционното решение е приета за нищожна като неравноправна оспорваната клауза на договор за банков кредит № ТR707004, а по молба на процесуалния представител на ищеца за поправка на очевидна фактическа грешка при изписването на номера на договора с действителния номер на приложения към исковата молба такъв, с решение от 20.12.2013г. е допусната исканата поправка.
Във въззивната жалба ответникът е въвел довод за недопустимост на решението на СРС по единствено съображение, че не е налице правен интерес за ищеца от воденето на установителния иск, тъй като независимо, че ищецът твърди неравноправност на клауза от договора, тя му е била известна още при неговото подписване и не е поискал промяната й. Въззивната инстанция е счела този довод за неоснователен, като обстойно е мотивирала, че твърдението на ищеца за нищожност не може да бъде предмет на пряк осъдителен иск, тъй като осъдителен иск за нищожност е невъзможен, че интересът от формиране на сила на пресъдено нещо по въпроса за нищожността на процесната клауза се обуславя от обстоятелството, че договорът е действащ и е в процес на изпълнение и евентуалното уважаване единствено на осъдителен иск за надплатени до момента суми, не би дало защита на кредитополучателя по отношение на бъдещите му задължения по договора; че правен интерес е налице при правен спор между страните за действителност на клауза на действащ договор, какъвто несъмнено е налице. Обсъдила е като безспорен между страните факта на сключването на договор за банков кредит № ТR70707004/22.10.2007г. за покупка на недвижим имот, по силата на който на ищеца е предоставена сумата 48 600 евро за срок от 25 години – до 20.10.2032г., че договорът е действащ, не е предсрочно погасен или прекратен на друго основание. Анализирано е, че съгласно чл.4, годишният лихвен процент е уговорен в размер на 6.75%, представляващ сбор от базисен лихвен процент 4.405% и надбавка от 2.345%; че надбавката за срока на договора не е променяна, а базисният лихвен процент е променливият пазарен индекс юрибор, а в чл.11.1.3 е уредена възможността за промяна на годишния лихвен процент при увеличение на базисния лихвен процент с един пункт. Обосновано е по съществото на спора и с оглед наведените в жалбата на банката доводи, че независимо, че спорната клауза не е част от договор, сключен при ОУ, тя е част от типови условия, предварително изготвени от банката, по отношение на които насрещната страна не е могла да влияе, следователно не е индивидуално договорена. Въпросът за тежестта на доказване е разрешен с позоваване на разпоредбата на чл.146, ал.4 З.. Обсъдено е, че съгласно спорната клауза първоначално определеният годишен лихвен процент не се променя, освен когато пазарните условия водят до необходимост от увеличаването му с един пункт; анализирано е, че тя предвижда забрана за всяко друго изменение освен в посока увеличаването на ГЛП най-малко с един пункт; че не е предвидена възможност за намаляване на лихвата при аналогична обратна промяна на пазарните условия. Мотивирано е, че освен че отсъства конкретен механизъм за увеличаване на лихвата на база увеличението на лихвения индекс /с каква ставка при промяна на лихвения индекс се увеличава лихвения процент по договора/, в договора са съобразени само пазарни условия, ползващи единствено икономически по-силната страна – банката, а изрично изискване за посочване на метода за изчисляване на лихвата и условията, при които може да се изменя лихвения процент до пълното погасяване на кредита, се съдържа императивно в нормата на чл.58,ал. 1 ЗКИ. След анализ на заключението на приетата счетоводна експертиза е възприето, че независимо от договорения между страните лихвен процент по т.4 и т.4.1а – 6.75%, приложеният по договора е достигнал нива до 7.824%, с което е мотивиран извод за основателността на тезата на ищеца, че банката, на основание т.11.1.3. едностранно е увеличила базовия лихвен процент без ясно разписани правила, а и такива договорът не съдържа – няма конкретно посочени критерии като правно основание за тази промяна. Посочено е и, че по делото не е установена методологията за извършената промяната. С това е обоснован извод, че процесната клауза не отговаря за изискването за добросъвестност, води до значително неравновесие между правата и задълженията на насрещните страни във вреда на кредитополучателя, който при неизвестни – непрозрачни основания, няма как да предвиди евентуални промени на годишния лихвен процент. Обсъдено е, че при несъгласие с въведената едностранно промяна кредитополучателят не само че не би могъл да прекрати договора, но несъгласието с новите условия е предвидено като предпоставка за предсрочна изискуемост на кредита. Изложени са съображения, че по отношение на спорната разпоредба не е налице изключението на чл.144,ал.2,т.1 З., тъй като съобразно правилата на договора, предсрочното погасяване на кредита е обвързано с плащане на неустойка – т.е. това не е клауза, обезпечаваща правата на потребителя при едностранно изменение на договора по смисъла чл.144,ал.2,т.1 З.. Мотивирано е, че промените в БЛП на банката не могат да бъдат отнесени към изключението на чл.144,ал.3,т.1 З., тъй като отсъства позоваване на предвидена в договора методология на изменение на БЛП, за да би могло да бъде преценено дали повишаването е резултат единствено от фактори, стоящи извън контрола на банката или е следствие на предвиден от търговеца финансов риск.
Отсъства основание за преценка въззивното решение да е недопустимо като потвърждаващо решението на СРС, ведно с допуснатата поправка на очевидна фактическа грешка. В задължителната за долните инстанции практика на ВКС по чл.290 ГПК са ясно разграничени хипотезите на нередовност на исковата молба поради несъответствие на обстоятелствена част и петитум и наличие на противоречие в твърденията на страната и приложените по делото доказателства /чл.145,ал.2 ГПК/. В хипотеза, в която поради очевидна фактическа грешка страната погрешно е индивидуализирала предмета на спора и искането си, прилагайки като доказателство релевантния източник на правоотношението, и въз основа на него и двете страни са изградили защитата си, и техните тези са предмет на произнасяне, е изключено постановеното решение да страда от порока недопустимост. В конкретния спор касаторът „установява” това „несъответствие” едва в касационното производство, след отстраняването на констатирана фактическа грешка досежно две цифри от номера на договора за банков кредит, при положение, че съдилищата са приели за безспорно между страните в процеса съществуването на договор с номер, съответстващ на действително сключения и приложен към исковата молба. Несъответно е и позоваването на противоречие на процесуалните действия на съда с решението по гр.д.№ 339/2009г. на 1 г.о.
Лишена от правна логика и в явно противоречие с практиката на ВКС е тезата на касатора за недопустимост поради отсъствие на правен интерес от иска за обявяване за нищожна като неравноправна на клауза от процесния договор. Отделно от изложеното, когато доводът за недопустимост на решението на СРС е бил поставен пред въззивната инстанция и тя се е произнесла по него, сезирането на ВКС със същия правен проблем в производството по чл.288 ГПК е обусловено от обосноваване на специфичните предпоставки за допускане на факултативния инстанционен контрол, каквото обосноваване в случая отсъства.
Следователно, не са налице основанията за уважаване на искането по чл.288 ГПК в хипотезата на т.1 на ТР № 1/19.02.2010г. ОСГТК на ВКС за проверка допустимостта на въззивното решение.
Неоснователността на искането за допускане на обжалването по първия поставен въпрос произтича от обстоятелството, че той е неконкретен и общ. Несъгласието на касатора с изводите на СГС, че в конкретния случай е неприложима разпоредбата на чл.144,ал.3,т.1 З., тъй като липсва методология за изменение на базовия лихвен процент , поради което няма как да бъде извършена преценка дали повишаването е резултат единствено от фактори, стоящи извън контрола на банката не може да послужи като общо основание за допускане на обжалването. Отсъства и твърдяното противоречие с решението по гр.д.№ 4452/2014г. на 3 г.о. на ВКС, тъй като преценяваните от гледна точка на неравноправност клаузи са от различни договори с неидентично съдържание. Решението по т.д.№ 607/2014г. на ОС Варна, на което касаторът се позовава, за да обоснове приложното поле на т.2 на чл.280,ал.1 ГПК не е влязло в сила – видно от приложените на л.105 от настоящото дело от самата страна данни за статуса на акта.
Вторият въпрос по приложението на разпоредбата на чл.236,ал.2 ГПК няма характеристиката на правен, а е твърдение за допуснати процесуални нарушения. Касаторът дори не е посочил кои доводи и възражения и кои защитни тези са останали необсъдени от въззивната инстанция. В явно несъответствие със съдържанието на въззивната жалба на банката е твърдението, че в нея са били изложени аргументи за недопустимост и неправилност на решението за поправка на очевидна фактическа грешка, по които въззивната инстанция не се произнесла. Както съставът на ВКС вече констатира, такъв „порок” на решението се заявява за първи път в настоящото производство. При отсъствие на основната предпоставка безпредметно е обсъждането на допълнителната.
Неоснователността на искането за допускане на обжалването по третия въпрос произтича от обстоятелството, че той е основан на теза на касатора, изрично приета от СГС са неоснователна – за възможност за прекратяване на договора без негативни последици. Въззивната инстанция е мотивирала, че по отношение на спорната разпоредба не е налице изключението на чл.144,ал.2,т.1 З., тъй като съобразно правилата на договора, предсрочното погасяване на кредита е обвързано с плащане на неустойка – т.е. това не е клауза, обезпечаваща правата на потребителя при едностранно изменение на договора и във връзка с чл.144,ал.2,т.1 З.. Следователно, въпросът има хипотетичен характер, отсъства признака да е обусловил изводите в обжалвания акт Несъответно е позоваването от касатора на допълнителната предпоставка на т.2 на чл.280,ал.1 ГПК, обосновавана с противоречие между обжалваното решение и решението по в.т.д.№ 1392/2014г. на ОС Враца, недопуснато до касационно обжалване от настоящия състав. В решението на ОС аргументите за приложното поле на разпоредбата на чл.144,ал.2,т.1 З. са основани на „липса на такса за предсрочно погасяване“, а изложените в обжалваното понастоящем решение правни доводи са различни. Поради хипотетичния и нерелевантен към правните аргументи на въззивната инстанция характер на въпроса, неоснователно е и искането /поддържано като алтернативно/ за допускане на обжалването при предпоставката на т.3 на чл.280 ГПК.
Четвъртият въпрос също е предпоставен от въведено от касатора условие – теза, че договорът е сключен „след проведени реални предварителни преговори с кредитополучателя“ и при обстоятелства, за които по делото не са ангажирани доказателства. Поради това такива факти не са обсъждани от въззивната инстанция. Следователно, въпросът отново е с хипотетичен характер и не може да послужи като основна предпоставка за допускане на обжалването. Въззивната инстанция е мотивирала становището си по приложението на чл.146,ал.2 З. /което съответства на задължителната за нея практика по т.1 на чл.280 ГПК/ относно тежестта на доказване на индивидуалното договаряне на клауза от потребителски договор. Не следва да се обсъжда наличието на въведените допълнителни предпоставки /т.2 и т.3 на чл.280 ГПК/ доколкото въпросът не съответства на съдържанието по т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Преценката дали една клауза е договорена индивидуално е винаги конкретна, поради което принципно е изключено по тази констатация, основаваща се на данните по всеки конкретен казус, да бъде формирана противоречива практика. При излагане на аргументите по въпроса за възможността кредитополучателят да повлияе върху съдържанието на договора, т.е. на оспорената клауза, касаторът не държи сметка че въведената с Директива 93/13/Е. система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо търговеца от гледна точка както на преговорните си възможности, така и на степента си на информираност /Решение на ЕС по делото С-415/11/, който принцип последователно се застъпва във формираната съдебна практика на ВКС по реда на чл.290 ГПК, което пък изключва приложното поле на т.3 на чл.280 ГПК. Не е аргумент за изключване приложението на правилата относно неравноправните клаузи акцентираното от касатора в изложението, че оспорваната клауза не е част от общи условия, а е такава от типови договори, предлагани от банката /решение по т.д. № 1510/2016г. на 1 т.о. на ВКС/.
Пети и шести въпроси са общи и по същество представляват твърдение за неправилност на атакуваното решение, с което е прието, че атакуваната клауза противоречи на изискването за добросъвестност и че по отношения на нея е неприложимо правилото на чл.143,ал.3,т.1 З.. Формално е позоваването на противоречие с решението по т.д.№ 607/2014г. на ОС Варна, а и както се посочи самият касатор е удостоверил, че не е влязло в сила. По петия въпрос е налице практика по чл.290,ал.1,т.1 ГПК – решението по т.д.№ 154/2016г. на 1 т.о. на ВКС, с което обжалваното не е в противоречие. Въззивната инстанция не е дала еднозначен положителен отговор на шестия въпрос, а е мотивирала, че нормативните актове, регламентиращи банковата дейност не препятстват едностранното изменение на лихвата по отпуснатите банкови кредити, но условията, при които това е допустимо следва да бъдат ясно регламентирани, каквото е изискването на чл.58,ал.1, т.2 ЗКИ, а липсата на ясно разписани правила не може да накърнява правата на потребителите.
Последният въпрос е некоректно поставен от гледна точка на формулировката, че оспорвана клауза „определя цената на възнаградителната лихва или цената на кредитната сделка“. Предмет на оспорването е единствено клаузата, предвиждаща едностранно и само в полза на банката увеличение на годишния лихвен процент при увеличение на базисния лихвен процент с един пункт без да се засяга уговорената в чл.4 на договора надбавка /цената на услугата/ и годишния лихвен процент. Не е извод на съда, а е теза на касатора, че с оспорваната клауза е определена цената на възнаградителната лихва и цената на отпуснатия кредит. Поради това становището на банката, че преценката за неравноправност на т.11.1.3. съставлява преценка на клауза, определяща основния предмет на договора и поради това попадаща в забраната на чл.145,ал.2 З., не може да послужи като общо основание за допускане на обжалването. Европейският съд е дал нееднократно тълкуване, че целта на Директива 93/13 е възстановяване равновесието между страните като се запази валидността на договора като цяло, а не да бъдат за обявени за недействителни договорите, които съдържат неравноправни клаузи. Дадено е и разрешение /дело С-26-13/ по тълкуването на чл.4,пар.2 от Директивата, на която разпоредба съответства текста на чл.145,ал.2 З. – че тя следва да се тълкува ограничително; че договорните клаузи, попадащи в понятието „основен предмет на договора“ следва да се разбират като клаузи, определящи основните престации по договора и които сами по себе си го характеризират.
Касаторът следва да заплати на насрещната страна поисканите и доказани разноски за производството – сумата 500лв. по приложения към отговора договор за правна защита и съдействие, чието заплащане е доказано с представеното преводно нареждане.
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на Решение № 3794 от 25.04.2016г. по в.гр.д.№ 2274/2014г. на Софийски градски съд, ГО, ІV-Б въззивен състав.
Осъжда [фирма] да заплати на П. Б. Н. сумата 500 лв. разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: