О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 97
[населено място] 04.02.2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на първи февруари през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№1602/15г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение от 05.01.2015г. по в.гр.д.№ 326/14г. на Окръжен съд Монтана ,с което е потвърдено решение от 21.07.14г. по гр.д.№70061/14г. на Районен съд Монтана,с което е отхвърлен предявеният от касатора,в качеството му на цесионер по сключен с [фирма] договор за покупко-продажба на вземания от 06.03.12г., против Й. Ц. В. иск с правно основание чл.422 от ГПК за признаване за установено по отношение на ответника,че същият като поръчител е задължен солидарно с Г. М. Т. спрямо [фирма] за суми по договор за кредит за текущо потребление от 28.03.2008г. ,за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 т.2 от ГПК по ч.гр.д.№1388/11г. по описа на Районен съд Монтана.
В касационната жалба се твърди,че въззивното решение е необосновано и неправилно поради противоречие с материалния закон и постановено при съществено нарушение на процесуалните правила. Оспорва се извода на въззивния съд,че вземането не е изискуемо поради липса на изрична клауза за автоматична предсрочна изискуемост в договора за кредит и липса на нарочна покана до длъжника,с която същият да е уведомен за настъпилата предсрочна изискуемост с покана за изпълнение. Твърди,че този извод не е съобразен с изрично изразената воля на страните,тъй като в договора не е предвидено задължение за кредитора за уведомяване ,което е в нарушение на чл.20 и чл.20а от ЗЗД. Дори да се приеме противното касаторът твърди,че ответникът е уведомен с получаването на поканата за доброволно изпълнение по заведеното въз основа на изпълнителния лист изпълнително дело №709/13г. на ЧСИ М. И. или най-късно с получаването на преписа от исковата молба,въз основа на която е образувано първоинстанционното производство по иска по чл.422 от ГПК. Като се позовава на т.9 от ТР №4/18.06.14г. по тълк.д.№4/13г. на ОСГТК на ВКС,касаторът счита,че тези факти,които са настъпили след предявяването на иска,е следвало да бъдат зачетени от съда. Оспорен е извода на въззивния съд,че цесията не е произвела действие спрямо поръчителя , тъй като уведомлението за прехвърляне на вземането е изпратено от цесионера,а не от цедента.В тази връзка се твърди съществено процесуално нарушение,допуснато от М.,с незачитането на представеното като доказателство пълномощно от цедента [фирма],с което цесионерът е упълномощен да уведоми длъжника за прехвърлянето.На отделно основание счита,че уведомяването е осъществено с връчването на преписа от исковата молба с приложения към нея договор за цесия. Доводи в касационната жалба са изложени и в оспорване на извода на въззивния съд ,че отговорността на ответника-поръчител по договора за кредит е погасена на основание чл.147 ал.1 от ЗЗД. Касаторът не споделя приетото от М.,че предсрочната изискуемост е настъпила с подаването на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист,от която дата е започнал да тече срокът,предвиден в посочената разпоредба и същият е изтекъл към датата на завеждането на иска по чл.422 от ГПК. Доводите му срещу този извод се основават на твърденията му, че изискуемостта на цялото вземане е настъпила автоматично,а с подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение /което е направено в шестмесечния срок/ кредиторът е упражнил правото си да иска принудително изпълнение на непогасеното си вземане.Ако се приеме,че длъжникът е уведомен за предсрочната изискуемост с поканата за доброволно изпълнение , към датата на завеждането на иска по чл.422 от ГПК отговорността на поръчителя отново не би била погасена на основание чл.147 ал.1 от ЗЗД. На последна място касаторът твърди,че съдът не е взел предвид обстоятелството,че искът се счита заведен от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение,което прекъсва теченето на срока по чл.147 ал.1 от ЗЗД.
Ответникът по касация Й. Ц. В. в писмено становище по касационната жалба е навел твърдения за и неоснователност на същата.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:
При постановяване на обжалваното решение,за да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел,че дружеството се явява частен правоприемник на кредитора по договора за кредит по силата на договора за цесия,сключен след издаването на заповедта за изпълнение и като такъв е активно процесуално легитимиран да предяви иска по чл.422 от ГПК. По въпроса,свързан с предсрочната изискуемост на цялото задължение по договора за кредит, съдът е констатирал липса на уговорка между страните за автоматична предсрочна изискуемост при забава на една или повече месечни вноски,а само възможност за кредитора на това основание да пристъпи към принудително изпълнение.Констатирал е и липса на доказателства за волеизявление,отправено от банката до кредитополучателя,за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. От това е направил извод,че районният съд неправилно е издал заповед за изпълнение при липса на настъпила предсрочна изискуемост. Изложил е съображения,че за длъжника не е възникнало задължение да плати на цесионера,тъй като не е бил уведомен от цедента за извършеното прехвърляне. Намерил е,че предсрочната изискуемост е настъпила с подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение,от който момент е започнал да тече и срокът по чл.147 ал.1 от ЗЗД. Иск срещу длъжника не е бил предявен от кредитора,тъй като същият не е направил възражение и по отношение на него заповедта е влязла в сила, а исковата молба срещу поръчителя е подадена след изтичането на установения в чл.147 ал.1 от ЗЗД шестмесечен срок,когато вземането срещу него вече е било погасено.
В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 280 ал. 1 ГПК касаторът е формулирал три материалноправни въпроса: 1. Валидно ли е уведомяването на длъжника за прехвърлянето на вземането по чл.99 ал.3 от ЗЗД,ако е извършено от цесионера в качеството му на пълномощник на цедента по силата на изрично пълномощно?; 2.При наличие на изрична клауза в договора за банков кредит за автоматично настъпване на предсрочна изискуемост на кредита при неплащане на определен брой вноски,необходимо ли е длъжникът да бъде изрично уведомяван за настъпилата предсрочна изискуемост преди кредиторът да предяви вземането си по съдебен ред като подаде заявление за издаване на заповед за изпълнение?; 3. Връчването на заповедта за незабавно изпълнение,приложена към поканата за доброволно изпълнение,респ. връчването на препис от исковата молба на длъжника, следва ли да бъде зачетено от исковия съд в производството по чл.422 от ГПК като уведомяване на длъжника за настъпилата предсрочна изискуемост на вземането?
Първият от тези материално-правни въпроси е свързан с допълнителния селективен критерий на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. В тази връзка се твърди противоречие с практиката на ВКС – решение №319/27.04.2010г. по гр.д.№4025/08г. на ВКС ІV г.о. и решение №123/24.06.2009г. по т.д.№12/09г. на ВКС ІІ т.о.,както и с решение от 10.06.2008г. по гр.д.№3757/07г. на СГС ІV с-в. Последното не попада в категорията решения,по отношение на които е приложимо основанието на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК – видно от самата разпоредба и във вр. с т.2 от ТР №1/19.02.10г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. С първото от посочените две решения на ВКС,постановено по чл.290 от ГПК е даден отрицателен отговор на материално-правния въпрос „Необходимо ли е договорът за цесия да бъде съобщен на длъжника по цедираното вземане от цедента,за да възникне за цесионера качеството кредитор по смисъла на чл.135 от ЗЗД?” Второто, посочено от касатора, решение на ВКС е постановено по реда на чл.291 от ГПК,като с него и в съответствие със задължителната съдебна практика – ТР №1 от 11.11.1954г. на ОСГК на ВС е прието,че „правнорелевантно за действието на цесията е единствено съобщението до длъжника,извършено от цедента , но не и съобщението, извършено от цесионера”, като по –нататък се приема,че уведомяването, като факт,който е настъпил в хода на процеса и е от значение за спорното право,следва да бъде съобразен при решаването на делото.
Тези две решения,макар и постановени на различни от настоящия казус правни основания, са относими към поставения от касатора материално-правен въпрос. Въпросът за уведомяването на длъжника за прехвърлянето на вземането от цедента или от цесионера от името на последния е свързан с един от формираните от въззивния съд изводи,довели до изхода от делото,което го прави такъв по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК вр. ТР №1/19.02.10г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС.Доколкото обаче касае факт,който е настъпил след подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение,разрешаването на този въпрос самостоятелно не би довело до промяна на крайния резултат по делото, тъй като в производството по чл.422 от ГПК определящо значение за изхода на спора имат фактите, относими към момента на настъпване, респ. обявяване на предсрочната изискуемост и конкретно това дали те са се осъществили преди подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение,с оглед това,че само в последния случай вземането възниква на предявеното основание, както е възприето в т.18 от ТР №4/2013 от 18.06.14г. по тълк.д.№4/13г. на ОСГТК на ВКС.
Вторият материално-правен въпрос се релевира с хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 от ГПК,като за установяване твърдението за противоречива практика на съдилищата са представени решение на Варненски апелативен съд,постановено по реда на въззивното обжалване по иск по чл.422 от ГПК и определение на Варненски окръжен съд,с което е отменено разпореждане на В.,с което е отказано издаване на заповед за изпълнение. Така представената от касатора съдебна практика не отговаря на изискванията , предвидени в т.3 от ТР №1/19.02.10г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС – решението на ВАС няма данни да е влязло в сила,а определението постановено по реда на чл.418 ал.4 от ГПК изобщо не представлява съдебна практика по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК. Наред с това отговор на поставения въпрос е даден в т.18 от ТР №4/2013 от 18.06.14г. по тълк.д.№4/13г. на ОСГТК на ВКС – „Постигнатата в договора предварителна уговорка,че при неплащане на определен брой вноски… кредитът става предсрочно изискуем и без да уведомява длъжника, кредиторът може да събере вземането си,не поражда действие,ако банката изрично не е заявила,че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем,което волеизявление да е достигнало до длъжника- кредитополучател”.
Третият поставен от касатора материално-правен въпрос,макар и свързан с извод,въз основа на който въззивният съд е формирал решаващата си воля,също не води самостоятелно до промяна на крайния резултат, поради задължителната сила на приетото в т.18 от ТР №4/2013 от 18.06.14г. по тълк.д.№4/13г. на ОСГТК на ВКС относно производството по чл.422 от ГПК.Поради това наведените твърдения за наличие на допълнителен селективен критерий по т.2 на чл.280 ал.1 от ГПК не следва да се обсъждат.
Изложеното води до извод за липса на основания за достъп до касация,което налага недопускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Монтана.Предвид това на ответника по касация следва да бъдат присъдени направените за настоящата инстанция разноски в размер на 890 лв. , представляващи платено адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 05.01.2015г. по в.гр.д.№ 326/14г. на Окръжен съд Монтана.
ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК[ЕИК] , със седалище и адрес на управление [населено място] 1000 , район „О.” [улица] ет.2 да заплати на Й. Ц. В. с ЕГН [ЕГН] и с адрес [населено място] [улица] ет.V офис 507 сумата 890 лв. разноски за производството пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.