1
6
6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 97
София, 05.03.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: ДИЯНА ЦЕНЕВА
Членове: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдията Атанасова гр.дело № 2792 по описа за 2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по подадена от М. С. П. и Х. И. П. касационна жалба против решение № 118 от 26. 03. 2018 г. по в. гр. д. № 101/2018 г. на Пазарджишкия окръжен съд, ГО, 3 въззивен състав, потвърждаващо решение от 12. 01. 2018 г. по гр. д. № 1052/2016 г. на Велинградския районен съд, с което е допусната съдебна делба между П. Д. Г. и М. С. П., при дялове по 1/2 идеална част за всеки от тях, на две сгради, построени в земеделски имот, находящ се в [населено място], м. „Б.“, съставляващ имот № …., с ЕКАТТЕ …., с площ от 0,753 дка, а именно: а/. сграда № 01 – обор с битова стая към него с площ от 114 кв.м. и сграда № 03 – стопанска сграда (северен обор) с площ около 40 кв.м., а по скица 35 кв.м., като е отхвърлен искът за делба срещу Х. И. П.
Излагат се съображения за неправилност на решението, поради постановяването му в нарушение на чл. 92 ЗС и на чл. 42, б. „б“, вр. чл. 25 ЗН. Иска се допускането му до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК, отмяна на същото и отхвърляне на иска за делба.
Съделителят П. Д. Г., чрез адв. П. Х., изразява становище за правилност на въззивното решение и липса на основания по чл. 280 ГПК за допускането му до касационно обжалване.
С определение № 161 от 21. 09. 2018 г. към производството по гр. д. № 2792/2018 г. е присъединено и производството по ч. гр. д. № 2791/2018 г. на ВКС, 1 г.о., образувано по подадена от М. С. П. и Х. И. П., чрез адв. К. С., частна жалба против определение № 258 от 18. 05. 2018 г. по гр. д. № 101/2018 г. на ОС – Пазарджик в частта, с която е допълнено, на осн. чл. 248 ГПК, решение № 118 от 26. 03. 2018 г. по в. гр. д. № 101/2018 г. на ОС – Пазарджик в частта за разноските, като М. С. П. и Х. И. П. са осъдени да заплатят на П. Д. Г. сумата 400 лв. разноски за въззивната инстанция. Поддържа се незаконосъобразност на определението и се иска отмяната му в частта, с която са присъдени разноски за разликата над сумата 200 лв. до сумата 400 лв. Излагат се съображения за незаконосъобразност на определението, поради постановяването му в нарушение на чл. 7, ал. 4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Ответникът по частната жалба П. Д. Г. изразява становище за неоснователност на същата.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
За да остави в сила първоинстанционното решение, с което е допусната делба на процесните две сгради между М. С. П. и Х. И. П., при равни дялове, съставът на въззивния съд е приел, че недвижимият имот, върху който се намират сградите, е придобит от М. П. и И. П. при условията на съпружеска имуществена общност, на основание договор за продажба на земеделска земя от 7. 12. 2000 г., вписан на същата дата, сключен с Община – Велинград, след проведен търг. По приращение са придобили и построената в имота през 1986 г. стопанска сграда – обор от 114 кв.м., както и втората допусната до делба сграда – северен обор от 35 кв.м., построена през 2010 г.
Върху имота има построена и трета сграда, нанесена с № 02 – краварник от 208 кв.м., която не е предмет на иска за делба. Същата е изключителна собственост на П. Д. Г., придобита на основание прехвърлено чрез дарение от Е. И. Г. и съпруга й Д. П. Г. с н.а. № 126/28. 04. 2015 г. и реализирано право на строеж, а дарителите са придобили правото на строеж на основание договор за суперфиция, сключен със собствениците на терена М. и Х. П. с н.а. № …. г.
Прието е, че след смъртта на И. П., настъпила на 29. 07. 2017 г., съделителката М. П. е придобила, на основание прекратена имуществена общност 1/2 идеална част от правото на собственост върху сградите. За недоказано е прието възражението на съделителя Х. И. П., че той е собственик на 3/4 идеални части от сградите по приращение. В тази връзка съдът е приел, че с договора за продажба, сключен с н.а. № …. г., М. П. е продала на сина си само 4/6 идеални части от терена, а процесните сгради или идеални части от тях не са били предмет на сделката.
Другата 1/2 идеална част е придобита от съделителя П. Д. Г. на основание оставено в негова полза от И. Х. П. саморъчно завещание от 16. 07. 2015 г., с което се завещават процесните две сгради, заедно с 500/753 ид.ч. от имота. Прието е, че възражението по чл. 19, ал. 1 ЗН за недействителност на завета е неоснователно за притежаваната от завещателя 1/2 идеална част от завещаните сгради, поради което е породил действие за тази 1/2 идеална част. За неоснователно е прието възражението по чл. 42, б. „б“, вр. чл. 25, ал. 1 ЗН за нищожност на завещателното разпореждане – завещанието е написано и подписано от завещателя, има дата, подписът следва датата и завещателните разпореждания. Възприет е изводът на първоинстанционния съд, че поправките на годините на построяване на завещаните сгради – обори не се отразяват на валидността на завещанието, тъй като завещаните имоти са конкретизирани в достатъчна степен и волята на завещателя е ясна.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят три въпроса, първият от които касае задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства и да изложи мотиви по тях, както и по възраженията и доводите на страните (твърди се разрешаването му в противоречие с ТР № 1/4. 01. 2001 г., т. 19 и ППВС № 7/65 г., т. 4), а вторият – валидно ли е саморъчно завещание, когато върху документа има техническо въздействие – поправка и как следва да се тълкува действителната воля на завещателя, когато няма отбелязване от кого и кога е извършена поправката (твърди се разрешаването му в противоречие с решение № 71 от 11. 05. 2016 г. по гр. д. № 3115/2015 г. на ВКС, 1 г.о., а при условията на евентуалност се твърди, че произнасянето по въпроса ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото).
Въпросите са поставени във връзка с оплакването на жалбоподателите за необсъждане довода им за недействителност на завещанието, поради наличието на поправки в текста досежно годините на построяване на двете процесни сгради и във връзка с извода на съда за валидност на завещателното противоречие.
Не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на решението по посочените въпроси.
Съдът е обсъдил както възражението на касаторите по чл. 42, б. „б“, вр. чл. 25, ал. 1 ЗН, така и всички събрани по делото доказателства, касаещи това възражение (саморъчно завещание, съдебно-графическа експертиза). Приел е, за неоснователно възражението за нищожност на завещателното разпореждане на посоченото основание, тъй като същото е написано и подписано от завещателя, има дата, подписът следва датата и завещателните разпореждания. Възприет е и изводът на първоинстанционния съд, според който поправките на годините на построяване на завещаните сгради не се отразяват на валидността на завещанието, тъй като завещаните имоти са конкретизирани в достатъчна степен и волята на завещателя е ясна. Мотивите на съда отразяват правораздавателна дейност по съществото на спора. В този смисъл, не е налице противоречие с ТР № 1/4. 01. 2001 г., т. 19 и ППВС № 7/65 г., т. 4.
Не е налице и противоречие между извода на съда за валидност на завещателното разпореждане и решение № 71 от 11. 05. 2016 г. по гр. д. № 3115/2015 г. на ВКС, 1 г.о. по втория въпрос. В цитираното решение е прието, че не е нищожно завещание, поправено чрез заличаване с коректор на част от написания текст, ако извършилият завещателното разпореждане е отразил, че поправката е негова и е удостоверил това с посочване на дата и подпис. Нищожно би било поправеното завещание, ако не се установи кой и кога е направил поправките, тъй като в този случай би било невъзможно да се отрази действителната воля на завещателя. В настоящия случай поправката се изразява в поправена година на построяване на завещаните две сгради (от 1996 на 1986 г. и от 3010 на 2010 г.). Това само по себе си не създава неяснота относно действителната воля на завещателя – точно с кои две сгради е искал да се разпореди в полза на заветника след смъртта си. Сградите са индивидуализирани по вид, площ, местонахождение и конкретизация на имота, върху който са построени и върху който имот е съществувала само още една сграда, с различно предназначение и площ, която не е била собственост на завещателя (краварник с площ от около 210 кв.м., изключителна собственост на съделителя П. Г.). Доколкото по въпроса има формирана практика на ВКС, относно която няма необходимост да бъде актуализирана, поправена или променяна по други съображения, не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по третия въпрос – дали в делбеното производство съдът е задължен служебно да определи действителните размери на квотите на съделителите в съсобствеността.
Липсва противоречие с решение № 190 от 19. 10. 2015 г. по гр. д. № 3054/15 г. на ВКС, 1 г.о., решение № 46 от 28. 02. 2014 г. по гр. д. № 4870/2013 г. на ВКС, 1 г.о. и решение № 167 от 24. 06. 2013 г. по гр. д. № 1889/2012 г. на ВКС, 1 г.о., с които се дава положителен отговор на поставения въпрос. Изводите на въззивния съд относно участниците в съсобствеността и дяловете им съответстват на събраните по делото доказателства, включително и на н.а. №…. г., от който е видно, че след смъртта на И. П. съпругата му М. П. е продала на сина си Х. П. само идеални части от недвижимия имот. Обектът на сделката не включва някоя от построените в имота сгради, нито идеални части от тях.
Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на акта, поради необсъждане на всички събрани по делото доказателства и допуснато нарушение на чл. 92 ЗН и чл. 42, б. „б“, вр. чл. 25, ал. 1 ЗН. Тези оплаквания представляват касационни основания по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК, които не са от такова естество, че да обусловят очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – не става въпрос за очевиден тежък порок, установим от съдържанието на акта. Както бе посочено по-горе, въззивното решение е постановено при обсъждане на всички събрани доказателства, а изводът относно участниците в съсобствеността и дяловете им не противоречат на цитираните по-горе материалноправни разпоредби.
При този изход на делото жалбоподателите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника по касационната жалба П. Д. Г. сумата 200 лв. разноски за настоящата инстанция.
По частната жалба.
Настоящият състав намира същата за допустима, но неоснователна.
Законосъобразен е изводът на съда, че предвид потвърждаване на първоинстанционното решение изцяло, въззивниците М. П. и Х. П. следва да понесат отговорността за разноските, направени от П. Г. при разглеждане на делото във въззивната инстанция. Същите възлизат общо на 500 лв., която сума включва 300 лв. – платено адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на въззивната жалба и 200 лв. – платено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство в проведеното открито съдебно заседание. Съдът е приел за основателно възражението за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК и е осъдил въззивниците да платят на въззиваемия общо сумата 400 лв. съдебни разноски за касационната инстанция, включваща 300 лв. възнаграждение за изготвяне на отговор по въззивната жалба и 100 лв. за процесуално представителство в проведеното открито съдебно заседание, които суми са в размерите по чл. 9, ал. 1 и чл. 7, ал. 6 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Неоснователен е доводът на жалбоподателите, че размерът на присъдените разноски не следва да надхвърля сумата 200 лв., тъй като в чл. 7, ал. 4 от наредбата е предвидено, че минималният адвокатски хонорар по дела за делба е 600 лв. за всяка фаза, т.е. по 200 лв. на инстанция. Раздел III от наредбата „Възнаграждения по граждански и административни дела за една инстанция“ предвижда минимални размери на адвокатските възнаграждения за една инстанция. Определените от окръжния съд възнаграждения са в рамките на минимално предвидените по чл. 9, ал. 1 и чл. 7, ал. 6 от раздел III.
Воден от горното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 118 от 26. 03. 2018 г. по в. гр. д. № 101/2018 г. на Пазарджишкия окръжен съд, ГО, 3 въззивен състав В ЧАСТТА, с която е потвърдено решение от 12. 01. 2018 г. по гр. д. № 1052/2016 г. на Велинградския районен съд в частта, с която е допусната съдебна делба между П. Д. Г. и М. С. П., при дялове по 1/2 идеална част за всеки от тях, на две сгради, построени в земеделски имот, находящ се в [населено място], м. „Б.“, съставляващ имот № …., с ЕКАТТЕ …., с площ от 0,753 дка, а именно: а/. сграда № 01 – обор с битова стая към него с площ от 114 кв.м. и сграда № 03 – стопанска сграда (северен обор) с площ около 40 кв.м., а по скица 35 кв.м., като е отхвърлен предявеният от П. Д. Г. против Х. И. П. иск за делба.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 258 от 18. 05. 2018 г. по гр. д. № 101/2018 г. на ОС – Пазарджик.
ОСЪЖДА М. С. П. и Х. И. П. да заплатят на П. Д. Г. сумата 200 лв. разноски за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: