1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 970
[населено място], 10.12.2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на осми декември през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
след като разгледа, докладваното от съдията Костова т.д. № 1203/2014 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано по касационна жалба на [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място], срещу решение № 59 от 6.01.2014г., постановено по в.т.дело № 1284/2013г. на САС, търговско отделение, шести състав, с което е потвърдено решение № 2179/19.12.2012г., постановено по т.дело № 619/2012г. на СГС, търговско отделение, VІ-5 състав. Касаторът се позовава на основанията за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК. В изложението на основанията за допускане касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК формулира материалноправни въпроси при допълнителния критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Ответникът „А. – Център София” Г.м.б.Х & Ко КГ заявява становище за неоснователност на касационната жалба като необоснована и недоказана. Според ответника по касация изложените в касационната жалба аргументи нямат отношение към фактическата обстановка по делото, нито към събраните по делото доказателства. Претендира разноски в размер на 5 251.43 лв. С писмения отговор е представена фактура и пълномощно.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в процеса, в преклузивния срок по чл.283 ГПК.
Предпоставка за допустимост на касационното обжалване е наличието на разрешен от въззивния съд правен въпрос от материалното и / или процесуално право. От това следва, че релевантността на поставения от касатора въпрос се ограничава до правните изводи на съда по същество досежно съобразяването им с практиката и закона, и не обхваща и преценката на приетата по делото за установена фактическа обстановка. Софийският апелативен съд се е произнесъл по обективно съединени искове с правно основание чл.228 във връзка с чл.79 ЗЗД с основание сключен между страните по делото договор за наем от 12.03.2010г. и допълнително споразумение №1 и №2 от 11.04.2011г. за обект / магазин/ от 68.20 кв.м. в Търговски център „С. Център София”, представляващи неплатена наемна цена и допълнителни разноски. За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което са уважени исковете, въззивната инстанция е приела за неоснователно възражението на ответника – наемател за нищожност на клаузата за наем, като противоречаща на чл. 361, ал.2 ЗЗД. Според съда не само наименованието на договора, но и всички клаузи в него не оставят съмнение за действителната воля на страните да сключат договор за наем на точно индивидуализиран обект и за ползването му срещу заплащане на наемна цена, а не за обединяването на дейността на страните за постигане на една обща стопанска цел. Прието е също така, че договорът не противоречи на добрите нрави и не съществува законова пречка страните да уговарят наемната цена да бъде определяема като функция от печалбата на наемателя, но при конкретно установен минимален размер. Така уговорената наемна цена не е нито алеаторна, нито противоречи на повелителни разпоредби на закона, както и на добрите нрави. За неоснователен е приет довода, че отношенията между страните по претенциите за отопление, вентилация и климатична инсталация се уреждат по договор за мандат, защото няма отделно правоотношение, с което наемателят да е възложил на наемодателя извършването на определени действия. Това са разноски свързани с ползването на вещта и се дължат от наемателя.
По изложението на основанията за допускане на касационпо обжалване по чл.280, ал.1 ГПК.
Поставените от касатора матералноправни въпроси в т.1 на изложението : Как следва да се тълкува договор , в съдържанието на което са имплементирани договорки от различни наименовани договори; Как следва да се тълкува договор за наем , в който е договорено наемната цена да се определя според оборота, реализиран в наетия обект – само като договор за наем или като сложен договор в който са вплетени елементи от договор за наем и договор за дружество; Следва ли при договор за наем, в който е договорено наемната цена да се определя според реализирания оборот в наетия обект да се съобразява императивната разпоредба на чл.361, ал.2 ЗЗД; Не противоречи ли на/или се заобикаля закона в тази част от постигнатата договореност между страните в процесния договор, в който след като е договорен размера на наема да се определя в относителен размер, като процент от прихода от търговската дейност в отделния търговски обект, в този относителен размер да е посочената абсолютна номинална стойност, не попадат в приложното поле на касационното обжалване, очертано с разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК. Макар да са свързани с предмета на делото, същите касаят правилността на направените от въззивната инстанция фактически и правни изводи по съществото на спора, която не може да бъде ревизирана по повод допускане на касационното обжалване в производството по чл. 288 ГПК. Съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен съд, касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които обуславят неправилност на въззивното решение, подлежат на проверка само в стадия за разглеждане на касационната жалба по реда на чл. 290 и сл. ГПК и не са тъждествени с основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, от които зависи допускането на касационното обжалване. Въпросите, посочени от касатора като значими за изхода на делото, съставляват повторение на оплакванията в касационната жалба за необоснованост и незаконосъобразност на решаващите изводи на въззивния съд, с които е мотивирано уважаването на иска с правно основание чл. 232, ал. 2 ЗЗД. Поради това и с оглед указанията в цитираното тълкувателно решение, същите не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касация и по повод на тях не може да се допусне касационно обжалване. По същите съображения няма основание да се допуска въззивното решение до касационно обжалване по формулираните в т.2 и т.3 на изложението материалноправни въпроси, тъй като както беше посочено договорът за наем не урежда правоотношения между съдружници в договор за гражданско дружество за да се извършва преценка как се разпределят печалбите и загубите между тях / въпрос №2/. Алеаторните договори съдържат неопределеност на имуществената престация на едната или на двете престации към момента на постигане на съгласието. В случая в договора ясно са разписани задълженията на страните по наемното правоотношение – наемодателят предоставя за ползване определен обект, а наемателя трябва да заплаща наемната цена и допълнителни разходи за ползване на вещта. Дали ответникът ще постигне стопански резултат от извършваната в наеманото помещение / магазин/ стопанска дейност, е въпрос на оценка от него към момента на сключване на договора за наем, но тя не ангажира наемодателя / въпрос №3 – допустимо ли е при алеаторна договорка ползата, която очаква едната страна да се ограничава с минимален размер и по този начин да се гарантира получаването й, независимо от сбъдването на бъдещо несигурно събитие/.
Освен поради отсъствие на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК, искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно и поради недоказване на сочената допълнителна предпоставка, специфична за основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Позоваването на чл.280, ал.1, т.3 ГПК в изложението е формално, без обосновка, като не се твърди и не се доказва да е налице нужда от преодоляването на възприети от съдилищата правни разрешения по прилагането на правната уредба / чл.228 и сл. ЗЗД/, непълнота или неяснота на закона, които да налагат отстраняването им по тълкувателен път, или необходимост от даването на нови правни разрешения с оглед на промяна на обществените условия или изменение на законодателството.
По претенцията за разноски на ответника по касация.
Същата не следва да се уважава по следните съображения:
Съгласно чл.78, ал.3 ГПК и т.1 на ТР №6/2012г. на ОСГТК на ВКС, страната по делото има право на направените в съответната инстанция разноски. Представената с писмения отговор на касационната жалба фактура №313/7.04.2014г., издадена от Адвокатско дружество „С. и партньори”, не е достатъчна за присъждане на адвокатско възнаграждение в размер 5251.43 лв. с ДДС. Когато е уговорено плащането да се извърши по банков път, то следва да бъде документално установено със съответния банков документ, удостоверяващ плащането. В случая фактурата може да бъде доказателство за договорено адвокатско възнаграждение, но не удостоверява плащане от страна на представляваното дружество.
В заключение, липсват предпоставките на закона за касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №59/6.01.2014г., постановено по в.т.дело № 1284/2013 г. Софийския апелативен съд, търговско отделение, шести състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: