ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 970
София, 13.09. 2010г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети юли две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: С. СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: Б. ТАШЕВА
М. ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Ташева гр. дело № 369 по описа за 2010г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адв.Рачев като процесуален представител на Л. Ц. С. от София срещу въззивното решение на СГС от 10.VІІ.2009г. по в.гр.д. № 1232/2008г.
Ответникът по касационната жалба „И. Е.” ООД София е заел становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение СГС след връщането на делото за ново разглеждане от С. с решение, постановено на основание пар.2 ал.5 от ПЗР на ГПК, е отменил решението на СРС от 26.ІV.2006г. по гр.д. № 8511/2005г. в частта по иска с правно основание чл.344 ал.1 т.1 от КТ и вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил предявения от Л. С. срещу „И. Е.” ООД иск за признаване за незаконно и отменяване на уволнението й от длъжността „оперативен счетоводител” със заповед № 25/27.ІХ.2005г., оставил е в сила решението на първоинстанционния съд в уважителната му част за присъдените на ищцата 416.25лв., представляващи неизплатено трудово възнаграждение, разгледал е и евентуалните искове, като е отхвърлил този по чл.220 ал.1 от КТ за присъждане на 225лв. обезщетение за неспазен срок на предизвестие и е уважил частично иска с правно основание чл.224 ал.1 от КТ за сумата 83.42лв., който до пълния предявен размер 90лв. е отхвърлил.
По претенцията по чл.344 ал.1 т.1 от КТ въззивният съд е приел, че е установено извършването от ищцата на вмененото й дисциплинарно нарушение – неизпълнение на възложената й работа да води аналитичното счетоводство. Нарушението няма инцидентен характер, а е продължило през относително дълъг период до прекратяването му с уволнителната заповед, което го прави тежко и обуславя наложеното наказание. По евентуалния иск с правно основание чл.220 ал.1 от КТ съдът е приел, че той е неоснователен, тъй като при дисциплинарно уволнение работодателят не дължи предизвестие.
В изложението /включително и депозираното на 30.ХІ.2009г./ на Л. С. по чл.284 ал3 т.1 от ГПК се сочи, че решението е постановено в противоречие с постановените първоинстанционно и първото отменено въззивно решение, по които е прието, че уволнението е незаконно и за това е присъдено обезщетение, в която част то е влязло в сила. Без да има искане за отмяна по чл.231 от ГПК /отм./ касационният съд е отменил влязлото в сила решение от 26.ІV.2006г. на СРС, потвърдено от СГС с решението от 17.ІV.2007г., без да се съобрази, че с оглед цената на иска – под 1000лв., то не подлежи на касационен контрол. Решението противоречи и на решение от 10.V.2007г. по гр.д № 2530/2006г. на СРС и на потвърждаващото го решение на СГС от 18.ХІ.2009г. по гр.д № 1878/2008г., постановени по спор между същите страни, с които е прието, че С. не е наказвана, не е нарушавала трудовата дисциплина, не са й искани обяснения относно мотивите на уволнение и че си е изпълнявала задълженията.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 т.2 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължитнелно, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на ВКС или на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай касаторката не е формулирала по посочения начин материалноправният и/или процесуалноправният въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд /настоящата инстанция няма правомощие да подлага на преценка произнасянето на касационния съд /в случая С./ с отменителното му решение по гр.д. № 12/2007г./ и който е свързан с решаващите му изводи в атакуваното решение. Следователно не е налице основната предвидена в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставка за допускане на касационно обжалване, което прави невъзможна преценката за наличието и на твърдяният допълнителен критерии за селекция на касационните жалби по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК.
За пълнота следва да се посочи, че дори да имаше формулиран въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, не би бил налице твърдяният допълнителен критерии за селекция на касационните жалби. Това е така, тъй като решенията на първоинстанционния и въззивния съд не формират съдебна практика по смисъла на чл.280 ал.1 т.2 от ГПК, такава е само практиката по влезли вече в сила решения. А с решението по гр.д. № 2530/2006г., оставено в сила с решението по гр.д. № 1878/2008г. на СГС, е разрешен спор между страните /без данни за влизане в сила на съдебния акт/ по предявен от дружеството-ответник по настоящото дело слещу Л.С. иск с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.203 ал.2 от КТ, фактическите констатации по които, че С. не е наказвана, не е нарушавала трудовата дисциплина, не са й искани обяснения относно мотивите на уволнение и че си е изпълнявала задълженията, не представляват правни изводи по материалноправни или процесуалноправни въпроси, само които се включват в основанията за допускане на касационно обжалване.
Следва да се отбележи и несъстоятелността на твърдението, че въззивният съд е отменил вече влязло в сила решение, с което е присъдено обезщетение по чл.220 ал.1 от КТ. По тази претенция, предявена като евентуална – в случай, че искът по чл.344 ал.1 т.1 от КТ бъде отхвърлен, въззивният съд с атакуваното в настоящото производство решение се е произнесъл за първи път.
По изложените съображения касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
На основание чл.78 ал.3 от ГПК на ответника по касация разноски не се присъждат, тъй като не са представени доказателства той да е направил такива за настоящата инстанция.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на СГС, ІІ „А” въззивен състав, от 10.VІІ.2009г. по гр.д. № 1232/2008г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: