Определение №970 от 27.10.2015 по гр. дело №3719/3719 на 3-то гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

5

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 970

С., 27.10. 2015 година

Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети септември, през две хиляди и петнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА

като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 3719 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от [община], чрез процесуалния си представител гл. юриск. С. Н., против въззивно решение № 427 от 16.04.2015 г., постановено по в.гр.д. № 561/2015 г. на Варненския окръжен съд, ГО, с което е потвърдено решение № 4227/22.08.2014 г., по гр.д. № 15537/2013г. на Варненския районен съд, Г0, XXXIII-ти състав, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 194/12.01.2015 г., с което [община] е осъдена да заплати на П. Й. Н., М. С. Б. и П. П. Н., и тримата от [населено място], в качеството им на съдружници в Д. „Орехчето“, със седалище и управление [населено място], м. „Орехчето” № 12, представлявано от председателя П. Й. Н., при равни права между тях, сумата от 23 000 лв., представляваща част от сума в общ размер от 115 476,06 лв., обезщетение за разходите, направени от тях за изграждане на външен уличен водопровод в м. „Орехчето”, р-н А., [община], състоящ се от един главен водопровод и пет разпределителни водопроводни клона, представляващи отклонения по улиците, осъществяващи достъпа до парцели, подробно изброени в списък на лицата включени във водопровод „О.”, приложен към исковата молба, както и за изграждане на необходимите в тази връзка водоснабдителни и канализационни съоръжения, ведно със законната лихва върху сумата от предявяване на иска – 05.09.2013г. до окончателното й изплащане, на основание чл.61, ал. 2 ЗЗД. Твърди се неправилност на въззивното решение в обжалваната му част по касационните основания на чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, инкорпорирано в касационната жалба, касаторът поддържа, че с въззивното решение съдът се е произнесъл по правен въпрос, решен в противоречие с практиката на ВКС – основание за допускане до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставеният правен въпрос е свързан с приложението на института за погасителна давност и по-конкретно – от кой момент следва да се счита изискуемо вземането на лицето, което е извършило подобрения в чужд имот, при което е настъпило разместване на блага, чиято стойност във вид на обезщетение се дължи от придобилия благата за сметка на лицето, което е направило разходи за създаване на тези блага. Позовава се, но не представя съдебна практика – ППВС № 6/1974 г., ТР № 85/1968 г. на ОСГК на ВС, решение № 663 от 05.02.2005 г. на ВКС по гр.д. № 444/2005 г., І г.о., решение № 204 от 08.05.2006 г. на ВКС по гр.д. № 1196/2005 г., ІІ г.о., постановени по стария процесуален ред и решение № 912/09 от 02.02.2010 г. на ВКС по гр.д. № 4713/2008 г., ІV г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, която посочена съдебна практика обосновава основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.
Ответниците по касационната жалба П. Й. Н., М. С. Б. и П. П. Н., и тримата от [населено място], не изразяват становище по нея в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – оценяем иск по чл. 61 ЗЗД, с цена над 5 000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, с което е уважен предявеният иск с правно основание чл. 61, ал. 2 ЗЗД в посочения размер, предявен като частичен, въззивният съд е приел, че по делото са налице елементите от фактическия състав на воденето на чужда работа без пълномощие в хипотезата на чл. 61, ал. 2 ЗЗД, тъй като при условията на пълно и главно доказване е установено, че ищците, като собственици на недвижими имоти, находящи се в местност „Орехчето” , район „А.” на [населено място], се сдружили в гражданско дружество „Орехчето” и в периода от м.03.2005 г. до м.10.2011 г., са участвали с пари за закупуване на материали и заплащане на СМР за изграждането на техническо съоръжение „Външен водопровод” в м. „Орехчето”, чиято завършеност и годност като строеж и за ползване по смисъла на ЗУТ е удостоверена с Констативен акт от 01.08.2011 г., Протокол за установяване годността за ползване на строеж от 07.10.2011 г. и Разрешение за ползване № ДК – 07 – В – 238/ 11.10.2011 г. от РДНСК – [населено място]. Приел е за безспорно, че [община] е собственик на „Външен водопровод” в м. „Орехчето”, район А., [населено място], което е в съответствие с разпоредбата на чл. 66, ал. 3 ЗУТ и претенцията за обезщетяване на разходите, които трето лице е направило, без да е било длъжно за изграждането на такова съоръжение следва да бъдат насочени срещу собственика. Ищците като трети лица са финансирали изграждането на съоръжения на техническата инфраструктура като работата е била извършена в интерес на собственика на имота, предприета е уместно и е водена добре, но доколкото тези съоръжения са изградени и в техен интерес те трябва да бъдат обезщетени по правилата на чл. 61, ал. 2 ЗЗД, като общината следва да им заплати необходимите и полезни разноски, но до размера на собственото й обогатяване. В тази връзка е приел за установено, като е съобразил заключенията на изслушаните СТЕ и ССчЕ, че сторените от ищците като съдружници в гражданско дружество „Орехчето” разходи за материали и СМР се равнява на сумата от 63 940,06 лв., но тъй като искът е предявен като частичен за сумата от 23 000 лв., той следва да бъде уважен в този размер. Съдът е приел за неоснователни доводите на ответната община за погасяване на исковата претенция по давност, тъй като макар изграждането на обекта, съставляващ подобрение, придобито от общината, да е продължило повече от 5 години, като ищците са започнали да правят разходи през 2005 г. – за проектиране, такси, закупуване на отделни части и детайли, необходими за изграждането на водопровода, но окончателно те са вложени в обекта към момента на довършването му през м.10.2011 г., съгласно представената документация, от който момент [община] е придобила правото на собственост по отношение на новоизградения обект от техническата й инфраструктура и от този момент за управляващите чуждата работа без пълномощие е настъпило обедняването. А считано от този момент – м.10.2011 г., до завеждането на исковата молба – 05.09.2014 г., не са изминали 5 години, поради което и исковата претенция не се явява погасена по давност, за да бъде отхвърлена като неоснователна.
Разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК изисква да се посочи правен въпрос от материално или процесуално естество от значение за изхода на конкретното дело, който е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение, и който с обжалваното решение е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата, или който има значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. В разглеждания случай формулираният от касатора правен въпрос от материално естество, посочен по-горе, е обусловил изхода на делото, но той не е решен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика, нито е решаван противоречиво от съдилищата. В съответствие с установената съдебна практика, в т.ч. и тази, посочена от касатора, въззивният съд е приел, че вземането става изискуемо от момента, в който изградения обект, съставляващ подобрение, е преминало в собственост на общината, т.е. тогава когато то е изградено изцяло, а не от момента в който е започнало изграждането му/ в случая от 2005 г./, което се установява от представената по делото документация, а именно през м. октомври 2011 г. Именно от този момент [община] е придобила правото на собственост по отношение на новоизградения обект от техническата й инфраструктура и от този момент за управляващите чуждата работа без пълномощие е настъпило обедняването, когато те са загубили правото си на собственост по отношение на вложените в завършеното подобрение материали – движими вещи и парични средства за извършване на СМР, вложени в чуждата собственост – на [община], а от този момент петгодишната погасителна давност не е изтекла. Тъй като в случая по поставения правен въпрос въззивното решение не е постановено в противоречие със задължителната и установена съдебна практика, а в съответствие с нея, не е налице приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. В заключение, релевираните от касатора твърдения, които касаят неправилност на въззивното решение, изразяващи се в необоснованост на въззивния съдебен акт, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, са касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не могат да аргументират приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, поради което въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 427 от 16.04.2015 г., постановено по в.гр.д. № 561/2015 г. на Варненския окръжен съд, ГО, по касационна жалба вх. № 15827 от 21.05.2015 г. на [община].
Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

Scroll to Top