2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 971
София, 10.12.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди и осемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 2586 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. на Р. Б., чрез п. Б. С., против решение № 720 от 27 март 2018 г., постановено по гр.д. № 4711/2017 г. по описа на апелативния съд в [населено място], в частта, в която е потвърдено решение № 5056 от 11 юли 2017 г., постановено по гр.д. № 7879/2016 г. по описа на Софийския градски съд в частта за осъждането на п. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. първо ЗОДОВ да заплати на П. В. С., с адрес в [населено място], сумата от 200000 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, претърпени в резултат на водено срещу него наказателно производство по нохд № 4048/2010 г. по описа на Софийския градски съд, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 03.02.2015 г.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК. Сочи се, че присъденият размер за обезщетение на неимуществените вреди на ищеца е силно и необосновано завишен и не съответства на действителните неимуществени вреди, претърпени от него. Оспорват се съображенията на съда, според които размерът на вредите се обуславя от характера на престъплението, за което е било повдигнато обвинение на ищеца, продължителността на наказателното производство – около 5 години и др., като се сочи, че съдът не е изложил никакви мотиви в решението си за наличието на причинно-следствена връзка между всички тези обстоятелства и причинените вреди, като не е посочил и значението на всяко едно от тях по отношение на размера на присъденото обезщетение. Не са взети предвид интензивността и конкретно предприетите действия на процесуална принуда в хода на разследването, развитието на делото в досъдебната и съдебната му фаза, причините за продължителността на наказателното производство, възрастта на ищеца по това време, която е активна, трудоспособна, зряла и предполага по-голяма устойчивост на стреса. Сочи се също, че най-тежката мярка за неотклонение „задържане под стража“ е била за срок от 68 дни, като през останалото време ищецът е търпял по-лека такава – „парична гаранция“. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси, за които се твърди наличието на допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.
Ответникът П. В. С. с адрес в [населено място], представляван от адв. П. В., в отговор сочи доводи за неоснователност на жалбата, както и за липса на основания за допускането на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Срещу въззивното решение е подадена и касационна жалба от П. В. С., с адрес в [населено място], представляван от адв. П. В., в частта, с която като е отменено първоинстанционното решение № 5056 от 11 юли 2017 г., постановено по гр.д. № 7879/2016 г. по описа на Софийския градски съд, е отхвърлен частично искът за неимуществени вреди на С. за сумата над 200000 лева до присъденото обезщетение от 300000 лева, и в частта за потвърждаване на първоинстанционното решение за отхвърляне на същия иск за горницата над 300000 лева до пълния предявен размер от 500000 лева, както и в частта на въззивното решение, с която е отхвърлен изцяло искът за сумата 39970,65 лева обезщетение за имуществени вреди, представляващи разликата между изплатено обезщетение по чл. 231 ЗСВ за периода 08.04.2010 г.-18.02.2015 г., трудово възнаграждение като съдия от районния съд в [населено място] за периода 19.02.2015 г.-17.03.2015 г., и брутното трудово възнаграждение, което би получил като съдия в СГС за периода 08.04.2010 г.-18.03.2015 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 03.02.2015 г.
В жалбата се поддържа недопустимост и неправилност на обжалваното решение по всички основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Изтъкнато е, че съдът неправилно е оставил без уважение своевременно направено и относимо доказателствено искане за допускане на повторна и разширена съдебно-медицинска експертиза. Сочи се противоречие между заключенията на вещото лице по назначената медицинска експертиза, приета в първа инстанция, и някои от неговите твърдения при приемане на допълнителното заключение от втора инстанция, които според касатора са неточни, условни и несъобразени с конкретния казус и поставените въпроси. Акцентира се върху причинната връзка между настъпилото заболяване на ищеца – множествена склероза, и преживяванията по повод наказателното преследване, за която сочат свидетелските показания, медицинската експертиза и други доказателства, и която съдът необосновано е пренебрегнал. Поддържа се също наличието на процесуални нарушения при разпределянето на доказателствената тежест. Съдът не е обсъдил всички обстоятелства, които сочат претърпените от ищеца вреди; не са оценени в достатъчна степен тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, наложените мерки на принуда, стандартът на живот към датата на увреждането, унижението на личността и авторитета на ищеца, социалните и професионалните му изяви, дългият престой в ареста, където е бил подложен на психически тормоз и др. По отношение на иска за имуществени вреди се поддържат доводи за допуснати нарушения при намаляването на исковата претенция, като съдът не е проявил процесуална активност за изясняване дали се касае за частичен отказ или оттегляне на осъдителните искове, което обуславя недопустимостта, а евентуално – неправилността на въззивното решение. В приложено към жалбата изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се формулират правни въпроси, за които се претендира наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 ГПК, както и че въззивното решение е недопустимо – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК.
Ответникът П. на Р. Б. не изразява становище по тази касационна жалба.
Съдът взема предвид установените по делото факти: образуваното на 16.03.2010 г. срещу С. досъдебно производство за разследване на извършено престъпление по чл. 304а НК, привличането му на 01.04.2015 г. като обвиняем в съучастие като помагач за извършено престъпление по чл. 304а, вр. чл. 20, ал. 4 и ал. 1 НК, постановеното на 01.04.2010 г. от прокурор при Софийска градска прокуратура на основание чл. 64, ал. 2 НПК и чл. 199 НПК задържане на С. под стража за срок до 72 часа, считано от 19.50 ч. на 01.04.2010 г. до 19.50 ч. на 04.04.2010 г., взетата с определение на Софийския градски съд от 04.04.2010 г. мярка за неотклонение „задържане под стража“, изменението й с определение, постановено на 02.06.2010 г. от Софийския градски съд, потвърдено с определение от 08.06.2010 г. на Софийския апелативен съд, в „гаранция“ в размер на 10000 лева, или общо престояване на ищеца в ареста 68 дена; взетото на 08.04.2010 г. решение на В. за временно отстраняване на С. от длъжността „съдия в Софийски градски съд“ на основание чл. 230 ЗСВ до приключване на наказателното производство; влязлата в сила на 03.02.2015 г. присъда № 310 от 29.10.2012 г., постановена по нохд № 4048/2010 г. по описа на Софийския градски съд, изцяло потвърдена от апелативния съд в [населено място], респ. от Върховния касационен съд, с която С. е признат за невинен в това, че за времето от 12 март 2010 г. до 1 април 2010 г. в [населено място], като помагач и в съучастие с още две лица умишлено е улеснил двамата извършители да дадат на 1 април 2010 г. подкуп (облага) – пари в размер на 20000 евро на длъжностно лице, заемащо отговорно служебно положение – следовател в отдел „Следствен“ при Софийска градска прокуратура, или обща продължителност на наказателното производство от близо пет години; встъпването на С. в длъжност „съдия“ в Софийския градски съд на 18.03.2015 г.; представените във фотокопия различни национални печатни издания, в които съдебното производство срещу С. е било обстойно и пълно проследявано, и съдържащи унизителни за обвиняемия и за българската съдебна система изявления на разследващ орган от прокуратурата; установеното със свидетелски показания състояние на С. при престоя в ареста – бил потиснат, угнетен, психически изтерзан, с мисъл да сложи край на живота си с оглед обстоятелството, че като български съдия трябва да изтърпи унижението на несправедливото обвинение и от отправени заплахи за неговия живот и телесна неприкосновеност, съпроводени с обиди и вулгарни реплики от лица, по отношение на които преди това самият той като магистрат е постановил мерки за неотклонение „задържане под стража“, съпричастието и безпокойството за бъдещото на годеницата и възрастните му родители, останали без доходи за дълъг период от време до възстановяването му на длъжност „съдия“, страненето на почти всички негови приятели от него, неосъществените планове за годеж през м. февруари 2010 г. с настоящата му съпруга.
По предявения иск за неимуществени вреди се приема, че установените изменения в социалното общуване на ищеца, в неговото психично състояние (станал е угрижен, депресиран, по-затворен и вглъбен), злепоставянето на професионалната му репутация като съдия в обществото чрез широкото публично разгласяване на обвинението за извършено користно престъпление, включително и чрез използване на принизяващи достойнството на магистрата изрази при показното му арестуване, представляват закономерна, необходима последица от незаконното обвинение в извършване на тежко престъплението, за което се предвижда наказание лишаване от свобода до 10 години. Сочи се, че показността при ареста на ищеца, довела до публичното му принизяване като български магистрат, използването на унижаващи магистрата и българската съдебна система изрази, е накърнило не само доброто име на ищеца, но и неговата вяра в добросъвестността и безпристрастността на органите, които упражняват срещу него нормативно установената наказателна репресия. Съобразено е, че ищецът е бил незаконно обвинен в извършване на тежко престъпление, бил е обвиняем, респ. подсъдим в един продължителен период от време от около 5 години; че вследствие на взетата мярка за неотклонение „задържане под стража“ в значителен период от време – над 2 месеца или 68 дни, ищецът е бил подложен на стрес, като е изпитвал уплах, унижение от ежедневните заплахи на лица, които той като съдия е постановявал да бъдат задържани в следствения арест. Предвид събраните писмени доказателства е счетено, че ищецът е търпял и вреди в сферата на своите професионална реализация и поприще, както и в трудова заетост с оглед образуваното дисциплинарно производство пред В. срещу него, невъзможността да встъпи на длъжност „съдия в СГС“, през значителен период от време (5 години), респ. временното му отстраняване от длъжност в рамките на този продължителен период, което на собствено основание го е лишило от средства за ежедневна издръжка за задоволяване както на личните му нужди, така и да осигурява такава на семейството си. Приема се още, че от воденото срещу него наказателно производство ищецът е търпял неблагоприятни последици, касаещи професионалната му оценка и правото му на добро име на професионалист с оглед факта на широкото публично разгласяване на неговото задържане и информациите относно хода на наказателното производство срещу него, които са оповестени от средствата за масова информация – печатни издания и електронни медии. Накърнено е неговото професионално достойнство и е уронено доброто му име на почтен магистрат. В тази връзка се посочва, че интензитетът на неблагоприятното засягане на неимуществената сфера на ищеца, неговото човешко достойнство и професионална чест е много по-висок. За ирелевантно по отношение отговорността на прокуратурата е счетено обстоятелството, че публикуването на информация за задържането на ищеца не е инициирано от органи на съдебната власт, тъй като журналистите от средствата за масова информация упражняват конституционно признатото право за разпространение на информацията, като в случая разпространена е била вярна сама по себе си информация за задържането на магистрат и образувано наказателно производство. Отчетено е същевременно, че продължителността на производството от около 5 години, не надвишава разумния срок за провеждане на това производство с оглед броя на обвиняемите и многобройните процесуални действия, които са извършвани по делото, както и значителните по обем доказателства, които е следвало да бъдат задълбочено анализирани от трите съдебни състава от СГС, САС и ВКС. На следващо място, според въззивния съд не е установено по несъмнен начин, че тежкото автоимунно заболяване „множествена склероза“ е в пряка причинно-следствена връзка с преживения стрес от провежданото срещу ищеца наказателно производство. От една страна е обсъдено заключението на експертизата, според което заболяването предполага генетично предразположение, което в комбинация с някои фактори на околната среда води до каскада от имунни отговори, нарушение на кръвно-мозъчната бариера и др., и сред тези фактори е и задържането под стража на ищеца и образуваното наказателно производство, като същевременно е съобразено, че според допълнителната експертиза задържането може да представлява само един от множество отключващи фактори на социалната среда за отключването на заболяването и че не е възможно по категоричен и еднозначен начин да се установи от медицинска гледа точка, че това е единствената причина за настъпването на заболяването. На следващо място се посочва, че продължителният престой на ищеца в ареста следва да се вземе предвид като съществен стресогенен фактор, наред с ежедневните обиди и заплахи от други задържани лица. Въз основа на горното, за справедливо е прието обезщетение в размер на 200000 лева, като е посочено, че се вземат предвид също и обществено-икономическите условия в страната към момента на постановяване на оправдателната присъда, съдебната практика, включително тази, която е формирана при присъждане на обезщетения по ЗОДОВ.
По иска за имуществени вреди се приема, че доколкото в случая ищецът е бил обвинен за извършване на престъпление, което не е във връзка с осъществяване на съдебната власт, респ. във връзка с изпълнение на служебните му задължения, В. съдебен съвет не е бил обвързан от обстоятелството, че срещу С. е образувано наказателно производство, за да му наложи принудителната административна мярка „отстраняване от длъжност“. При взимането на решението за налагането на тази мярка, посоченият колективен орган е разполагал с дискреционна власт, т.е. действал е при оперативна самостоятелност, която според решаващия съд е позволила на В. да преценява самостоятелно обосноваността на повдигнатото обвинение и да избере дали да отстрани ищеца от длъжност или не. Поради това е прието, че посоченото обстоятелство е прекъснало причинната връзка между действията на прокуратурата и настъпилите имуществени вреди, изразяващи се в пропусната полза от неполучени трудови възнаграждения. Посочено е, че разпоредбата на чл. 8 ЗОДОВ предвижда приложимост на закона само ако няма друг специален ред за обезщетение. В случая в съответната приложима редакция на чл. 231 ЗСВ се урежда, че при постановяване на оправдателната присъда съдията, който е бил временно отстранен от длъжност, се възстановява и му се заплаща трудовото възнаграждение за периода на отстраняването. По отношение на иска за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в неполучени средства за тога и облекло за периода 2011 г.-2014 г., е посочено, че тези средства не представляват доход за магистрата, а обезпечават нормалното изпълнение на трудовите му функции съобразно неговия социален и професионален статус. Поради това и когато магистратът не е полагал труд за съответната година, независимо от причината за това, той няма право да получи тези средства. Посочено е също, че целевите награди (бонуси, парични стимули за постигнати резултати от положения труд), също са дължими само при реален положен труд и след автономна преценка на работодателя.
К. съд приема, че следва да допусне касационното обжалване по обусловилия изхода на спора и конкретизиран от настоящия съдебен състав въпрос, поставен и в двете касационни жалби: относно задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД, като преценката на даденото от въззивния съд разрешение следва да се съпостави с постановките на т. ІІ на ППВС № 4/1968 г. При отговора на този въпрос ще се обсъди и поставеният и в двете жалби въпрос за необходимостта съдът да прецени въздействието на незаконното обвинение в извършване на умишлено престъпление в област, която е професионалната област на дейност на обвиняемия/подсъдимия, и кои обстоятелства следва да се имат предвид в тази връзка. Касационното обжалване следва да се допусне и по твърдението за вероятна недопустимост на въззивното решение в частта му за разгледаните искове за имуществени вреди.
Не се обосновава допускането на касационното обжалване по заявения от прокуратурата въпрос за необходимостта всички неимуществени вреди, които съдът взема предвид, да са пряка и непосредствена последица от увреждането, предвид разясненията на ВКС, дадени в т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2004 г., ОСГК, тъй като не може да се оцени обуславящия му характер по отношение на конкретните мотиви на съда във въззивното решение. Въпросът за необходимостта съдът да мотивира наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди, който се основава на разясненията на ВКС, дадени в т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г., ОСГК също не води до допускане на касационното обжалване, тъй като въззивният съд е изложил мотиви за такава връзка спрямо конкретно възприетите от него за релевантни обстоятелства, поради което твърдяното противоречие не се разкрива.
След разрешаване на въпроса за допустимостта на въззивното решение в частта му по исковете за обезщетяване на имуществени вреди, ще могат да бъдат предмет на разглеждане и поставените от касатора С. въпроси за необходимата степен на вероятност при обезщетяване на имуществени вреди от пропуснати ползи, за това специалният ред за обезщетяване, предвиден в чл. 231 ЗСВ, изключва ли възможността за търсене по общия ред, визиран в ЗОДОВ, на имуществени вреди – пропуснати ползи, съставляващи разлика между трудовото възнаграждение, което отстраненият от длъжност, вследствие на незаконното обвинение, магистрат, би получил, ако по отношение на него не бяха приложени мерки за принуда, вкл. мярка за неотклонение задържане под стража и полученото от него обезщетение по реда на чл. 231 ЗСВ, и при определяне на пропуснатите ползи от неполучено трудово възнаграждение като магистрат, кои плащания по същото следва да се вземат предвид, респ. включват ли се в същото плащанията за специално облекло и бонуси.
За касационното обжалване касаторът С. дължи държавна такса от 5 лева.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 720 от 27 март 2018 г., постановено по гр.д. № 4711/2017 г. по описа на апелативния съд в [населено място].
УКАЗВА на касатора С. в едноседмичен срок от получаването на препис от определението да представи в деловодството на ВКС доказателство за внесена по сметката на касационния съд държавна такса от 5 лева, като в противен случай производството по делото по неговата касационна жалба ще бъде прекратено.
Делото да се докладва на председателя на ІV г.о. за насрочването му в публично съдебно заседание след представяне на доказателство за внесена държавна такса.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: