1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 971
гр.София, 18.10.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
четвърти октомври две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 1757/ 2017 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. В. Д. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 2038 от 02.11.2016 г. по гр.д.№ 2414/ 2016 г., с което е потвърдено решение на Софийски градски съд по гр.д.№ 5188/ 2013 г. и по този начин е отхвърлен предявеният от касатора против И. И. С. иск, квалифициран по чл.422 вр. чл.124 ГПК, за признаване за установено, че И. С. дължи на Р. Д. сумите 30 000 евро главница, 21 844,77 лв мораторна лихва за период 24.03.2008 г. – 24.03.2011 г., законната лихва върху главницата от 25.03.2011 г. и 1 610,40 лв разноски, за които е издадена заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д.№ 12976/ 2011 г. по описа на Софийски районен съд.
Касаторът повдига като основание за допускане на касационното обжалване процесуалноправните въпроси (уточнени, съгласно Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г., по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС) за задълженията на въззивния съд да мотивира решението си, като обсъди всички релевирани от страните доводи и възражения; за правомощието на въззивния съд да се произнесе по правилността на определения на първата инстанция, които не подлежат на самостоятелно обжалване, включително определение за конституиране на трети лица – помагачи; за задълженията на въззивния съд при тълкуване на договора да се съобрази с изявената, а не с предполагаемата воля на страните по него, като не подменя нейното съдържание и издири действителната обща воля на страните, тълкувайки отделните уговорки във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор с оглед целта му; може ли да се приеме за доказан фактът на плащане на сума, ако в подписан писмен договор се съдържа клауза за предаване на същата сума с подписването на договора. По тези въпроси поддържа наличието на всички допълнителни основания по т.1 – 3 на ал.1 на чл.280 ГПК.
Ответната по касация страна И. И. С. оспорва жалбата с доводи по правилността на въззивното решение. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване е навел твърдение, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК, без да излага конкретни съображения.
Третите лица – помагачи на страната на ответника – А. Г. М. и Ц. Г. И. – не вземат становище.
Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване се явява неоснователно.
За да отхвърли предявените искове, въззивният съд е приел, че на 13.03.2007 г. между ответника И. И. С. и третото лице Ц. Г. И. е сключен писмен договор за заем, с който третото лице предоставя на ответника заем в размер 30 000 евро. Страните уговорили, че заемните средства се предоставят с подписването на договора и предоставяне на договореното обезпечение (ипотека върху собствен на заемополучателя недвижим имот). С нотариален акт от същата дата, съставен от касатора, И. С. учредил в полза на Ц. И. ипотека върху апартамент № 13, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] за обезпечение на заем в размер 30 000 евро при месечна лихва 2,5 %. В акта изрично е посочено постигнато съгласие от страните по сделката, че за получената сума заемополучателят ще подпише декларация. Такава декларация обаче не е съставена. Ц. И. е прехвърлила вземанията си по договора за заем на А. Г. М., който е поискал да му бъде издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за сумите по договора. По искането му е образувано ч.гр.д.№ 12976/ 2011 г. на Софийски районен съд и то е уважено. Ответникът, след като е уведомен за издадените срещу него заповед и лист, е депозирал възражение, че не дължи присъдените суми. След издаване на заповедта А. М. е прехвърлил с договор за цесия вземанията си по договора за заем на касатора в настоящето производство – Р. Д., който е предявил иск за установяването им. При така установените факти от правна страна съдът извел, че Р. Димитров е легитимиран да предяви иска като цесионер на спорните вземания. Цесиите са надлежно съобщени на претендирания длъжник по вземанията в хода на настоящето производство. Тези вземания обаче не са надлежно възникнали, тъй като заемът е реален договор и правата и задълженията по него са обусловени от предаване на заетата сума. По делото ищецът (който носи доказателствена тежест за този факт) не е доказал при сключването на договора от 2007 г. Ц. И. да е предала на И. С. процесната главница от 30 000 евро. Съдът подложил на тълкуване договора между страните и посочил, че според текста му заемните средства се дават с подписване на договора и след предоставяне на обезпечението (ипотека). В нотариалния акт, с който обезпечението е предоставено, страните изрично са уговорили подписване на декларация за получената сума от заемополучателя, макар актът да обективира и изявление, че заемодателят „дава” сумата на заемополучателя. Съдът дал приоритет на изискването за съставяне на писмена декларация, каквато няма, поради което фактът на предаване е недоказан. Този факт е недопустимо да се установява със свидетелски показания, поради което съдът, с определение преди постановяване на решението, отказал да допусне разпит на Ц. И. в качеството й на свидетел за установяване, пряко или косвено, на същия факт. По отношение на определението за конституиране на Ц. И. като трето – лице помагач на ответника съдът посочил, че то не подлежи на самостоятелно обжалване и че към момента е недопустимо въззивната инстанция да се произнася по наличието на правен интерес от конституирането й.
С оглед тези мотиви на инстанцията по същество, поставеният процесуалноправен въпрос за задълженията на въззивния съд да мотивира решението си, като обсъди всички релевирани от страните доводи и възражения, не е обуславящ. Съдът не е посочил в актовете си, че не дължи обсъждане на доводите и възраженията на страните, нито фактически е достигнал до такъв резултат. Всички доводи и възражения на касатора са обсъдени, а правилността на резултата от тази дейност на съда е въпрос по същество и няма отношение към наличието на основания за селектиране на жалбата като подлежаща на разглеждане.
Необуславящ е и процесуалноправният въпрос за правомощието на въззивния съд да се произнесе по правилността на определения на първата инстанция, които не подлежат на самостоятелно обжалване, включително определение за конституиране на трети лица – помагачи. Този въпрос има отношение към решаващите изводи на инстанцията по същество само косвено – доколкото при евентуална отмяна на определението е допустимо погрешно конституираното като помагач на ответника лице да бъде разпитано в качеството на свидетел. Въззивният съд обаче изрично е посочил, че за спорния по делото факт (предаване на сумата от 30 000 евро от заемодателя на заемополучателя) свидетелски показания, при несъгласието на ответника, са недопустими, било за прякото му, било за косвеното му установяване. По отношение на този извод на съда процесуалноправен въпрос не е формулиран, поради което въпросът за правомощията на въззивната инстанция да контролира определенията на първата инстанция, неподлежащи на самостоятелно обжалване, няма решаващо значение.
Обуславящ е въпросът за задълженията на въззивния съд при тълкуване на договора да се съобрази с изявената, а не с предполагаемата воля на страните по него, като не подменя нейното съдържание и издири действителната обща воля на страните, тълкувайки отделните уговорки във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор с оглед целта му. Той обаче не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, както поддържа касаторът. Въззивният съд е подложил договора на тълкуване при съобразяване на установените в съдебната практика критерии, като е тълкувал уговорките на страните така, както са изявени и във взаимната им връзка, при съобразяване на целта на договарящите. Касаторът всъщност е недоволен от резултата, до който въззивният съд е достигнал в резултат на извършеното тълкуване, но неговата правилност не може да се проверява в производството по чл.288 ГПК.
Що се касае до въпроса може ли да се приеме за доказан фактът на плащане на сума, ако в подписан писмен договор се съдържа клауза за предаване на същата сума с подписването на договора, той не е правен. Доказателствените изводи на съда се извършват след анализ и преценка на всички събрани по делото доказателства, а не само на едно от тях и във всеки отделен случай значението на едно писмено доказателство може да е различно. Конкретните фактически установявания на съда по същество също не подлежат на преценка в производството по чл.288 ГПК.
По тези съображения Върховният касационен съд не намира основание за допускане на обжалваното решение до касационен контрол и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 2038 от 02.11.2016 г. по гр.д.№ 2414/ 2016 г.
ОСЪЖДА Р. В. Д., Е. [ЕГН], [населено място], [улица], да заплати на И. И. С., Е. [ЕГН], [населено място],[жк], [жилищен адрес] 2 600 лв (две хиляди и шестстотин лева) разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: