О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 971
София, 28.10.2011 година
Върховният касационен съд,Второ гражданско отделение,в закрито заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди и единадесета година,в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елса Ташева
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Зоя Атанасова
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 851 от 2011 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. С. С. и И. Д. С. срещу въззивното решение на Варненския окръжен съд, постановено на 17.03.2011г. по гр.д.№1878/2010г.,с което е отменено решението на първоинстанционния съд в частта,с която са отхвърлени исковете на Е. П. П.,Д. Р. П.,Г. Д. Г. и Ц. Д. П. с правно основание чл.108 ЗС и чл.59 ЗЗД и вместо това И. Д. С. и С. С. С. са осъдени да предадат на Е. П. П.,Д. Р. П.,Г. Д. Г. и Ц. Д. П. владението върху собствения им при права по ? ид.част при условията на СИО за всяка група ищци,на основание договор за покупко-продажба,обективиран в н.а.№*,том І, рег.№1277,н.д.№*/2001г. за ищците П. и с договор за покупко-продажба,оформен с н.а.№*,том І,рег.№1645,н.д.№*/2004г. за ищците Г. и П. недвижим имот,находящ се в [населено място],район “П.”,СО”М. р.,Б. ч. и Д.”,м.”Д. ч.”,представляващ поземлен имот с идентификатор №* по КК на [населено място],одобрена със заповед № РД-18-92 от 14.10.2008г. но ИД на АГКК,със стар идентификатор №*,с площ от 279кв.м. на основание чл.108 ЗС,да заплатят на Е. П. П. и Д. Р. П. сумата 1482лв. обезщетение за периода 13.03.2001г.-18.03.2004г. и сумата 1915лв. обезщетение за периода 18.03.2004г.-16.02.2010г.,а на Г. Д. Г. и Ц. Д. П. сумата 1915лв. обезщетение за периода от 18.03.2004г. до 16.02.2010г. на основание чл.59,ал.1 ЗЗД,ведно със законната лихва,считано от датата на предявяване на иска /16.02.2010г./ до окончателното изплащане.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението към подадената касационна жалба се поддържа,че въззивният съд се е произнесъл по въпроса за необходимостта да бъде осъществен косвен съдебен контрол върху решението на ПК /сега ОСЗ/ по наведени доводи за неговата нищожност,както и по въпроса дали предявяването на искове по чл.109 ЗС и чл.33,ал.2 ЗС прекъсват придобивната давност,ако производството по делото е било прекратено. Навеждат и доводи за неправилност на решението поради неизясняване на спора от фактическа страна досежно обособяването на имота като самостоятелен и последиците от валидността на договорите за продажба.
В писмен отговор в срока по чл.287,ал.1 ГПК ответниците по касационна жалба Г. Д. Г. и Ц. Д. П., както и в самостоятелен отговор в срока по чл.287,ал.1 ГПК ответниците по касационна жалба Е. П. П. и Д. Р. П. изразяват становище,че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по изложените в отговорите съображения. Претендират заплащане на направените по делото разноски.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Предпоставките за допускане на касационното обжалване обаче не са налице,като съображенията за това са следните:
За да достигне до извода,че предявените от Е. П. П., Д. Р. П.,Г. Д. Г. и Ц. Д. П. искове са основателни,въззивният съд е приел,че с решение №295 от 18.02.1995г. на ПК-В. е възстановено правото на собственост на Н. М. Ж. в съществуващи стари реални граници върху нива от 10.130 дка,находяща се в терен по §4 на кв.В., включващ и част от имот пл.№*,като в протокола за въвод във владение №941/30.12.1999г. се сочи,че възстановената част от имот №* е с площ от 0.279 дка. С н.а.№*/2001г. Д. М. и А. Т. са продали на Е. П. имота с площ от 279кв.м.,представляващ част от имот пл.№*,като за съставянето на акта е послужило решение №295/18.02.1995г. на ПК. Доводите за нищожност на решението на ПК и на договора за продажба са приети за преклудирани от влязлото в сила решение от 1.09.2004г. по гр.д.№1277/2002г. на Варненския районен съд,с което са отхвърлени предявените от С. С. С. и И. Д. С. искове за прогласяване нищожността на договора, основани на невъзможен предмет /поради неопределеност на обекта на правото на собственост и липса на обособяване по одобрен ПНИ/.
Прието е,че така формираната сила на пресъдено нещо се разпростира и по отношение на Г. Г. и Ц. П.,на които на 18.03.2004г. /н.а.№*/2004г./ Е. и Д. П. са продали ? ид.част от имота. Прието е също така,че отмяната на заповедите за нанасяне на имот №* не обуславя нищожността на сключения на 18.03.2004г. договор за продажба,тъй като обектът е установен в договора /имотът е описан и по н.а. от 2001г. като част от имот пл.№*,за който възражението е прието за преклудирано със сила на пресъдено нещо/. Прието е,че ответниците по иска са навели довод за нищожност на решението на ПК само досежно липсата на обособяване на имота към момента на възстановяване на собствеността,който довод е приет за неоснователен.
Въз основа на изслушаните експертизи е прието,че имотът,предмет на иска, попада изцяло във възстановения с решение на ПК имот и с онази част,която е била предмет на протокола за въвод във владение,както и на последващите нотариални актове за продажба,което легитимира ищците като собственици.
Направеното от ответниците по иска възражение за придобиване на имота по давност е прието за неоснователно,макар същите да са упражнявали фактическо господство върху имота,тъй като установената в чл.69 ЗС презумпция относно намерението да държат имота за себе си е приета за оборена от инициираните в тях искови производства по чл.109 ЗС /с твърдението за съсобственост върху имот пр.№* между тях и Е. П./ и чл.33,ал.2 ЗС/за изкупуване на продадената от Д. М. на Е. П. част от имота/. Прието е,че твърденията за наличие на съсобственост върху имот пл.№* сами по себе си изключват законното предположение,че у тях е съществувало намерение да държат вещта като собствена,което обосновава извода,че след 1994г.,когато са се снабдили с констативен нотариален акт за 600кв.м.,ответниците по иска са били владелци по отношение на придобитите 600кв.м. и държатели на разликата от 275кв.м Прието е,че не е установена промяна в намерението, т.е. в основанието на държането,което да е достигнало до знанието на ищците.
Във връзка с твърдението са наличие на основание за допускане на касационно обжалване по въпроса за необходимостта да бъде осъществен косвен съдебен контрол върху решението на ПК /сега ОСЗ/ по наведени доводи за неговата нищожност касаторите се позовават на разрешението, дадено в решение №24/01.02.1999г. по гр.д.№1912/1997 на ІV ГО на ВКС,в което е прието,че съдът по реда на косвения съдебен контрол зачита само валидно-съобразено със закона за възстановяване на собствеността решение,а когато решението на ПК като административен акт противоречи на разпоредбите на ЗСПЗЗ за възстановяване на земеделската собственост при посочените в закона условия,гражданският съд не е обвързан с него.
Позовават се и на решение № 31/12.03.2004г. по гр.д.№2589/2002г. на ІV ГО на ВКС,в което е прието,че само при наличие на решение на О.,с което се възстановява собствеността върху земеделските земи,може да се предяви и успешно да се проведе иск за ревандикация на тези земи, като в същия смисъл са изложени съображения и в решение №24/01.02.1999г. по гр.д.№1912/1997г. на ІV ГО на ВКС.
Така поставеният въпрос обаче не би могъл да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване,тъй като и в сочените от касаторите решения на ВКС и в преобладаващата съдебна практика след влизане в сила на сега действащия ГПК,се приема,че съдът разполага с правомощието да извърши косвен съдебен контрол върху решенията на ПК /ОСЗ/ само в рамките на въведените като част от спорното право доводи. В случая се поддържа,че съдът е следвало да се произнесе досежно валидността на решението на ПК с оглед обстоятелството,че не всички членове на ПК са подписали решението на ПК от 1995г.,но доколкото в отговора към исковата молба е посочено само,че правото на собственост на праводателя Д. М. и валидността на решението на ПК се оспорват с доводи,че към момента на възстановяване на собствеността и към момента на продажбата имот с площ 279кв.м. не е съществувал като самостоятелен, не може да се приеме,че доводите за неподписване на решението на ПК от всички членове на ПК са своевременно въведени като част от спорния предмет,а оттам и че биха могли да обосноват наличие на основание за допускане на касационно обжалване.
Неоснователни са и доводите за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по въпроса дали придобивната давност се прекъсва с предявяването на искове по чл.109 ЗС и чл.33,ал.2 ЗС,в хипотеза при която тези производства са били прекратени, тъй като подобни съображения по наведеното възражение за придобиване на имота по давност въззивният съд не е изложил. Изводите за неоснователност на възражението за придобиване на имота по давност са основани на извършена преценка на вида на упражняваната фактическа власт с оглед доводите,наведени от С. С. и И. С. при предявяването на исковете,т.е. техните твърдения за факти,съдържащи се в исковите молби,а оттам на оборване на установената в чл.69 ЗС презумпция и на липсата на доказателства за последваща промяна на намерението,с което е била упражнявана фактическата власт върху имота. Тези изводи на въззивния съд напълно съответствуват на тезата,изложена в решение №270/20.05.2010г. по гр.д.№1162/2009г. на ІІ ГО на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК. В обжалваното решение не се съдържа извод за наличие на прекъсване на придобивната давност с факта на предявяване на искове по чл.109 ЗС и чл.33,ал.2 ЗС.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се навеждат и доводи за неправилност на постановеното от въззивния съд решение,които обаче не биха могли да обусловят наличие на основание за допускане на касационно обжалване,тъй като предмет на преценка в производството по чл.288 ГПК не е правилността на въззивното решение, а наличието на основания за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, които касаторът следва да посочи и обоснове. Доводите за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.281 ГПК касаят извършването на конкретна преценка на установените по делото факти и обстоятелства,а не принципно разрешен правен въпрос по приложението на процесуална или материалноправна норма. С оглед на това следва да се приеме,че сочените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280,ал.1,т.2 ГПК не са налице.
Водим от гореизложеното,Върховният касационен съд,състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивното решение, постановено на 17.03.2011г. по гр.д.№1878/2010г. по описа на Варненския окръжен съд.
ОСЪЖДА С. С. С. и И. Д. С. да заплатят на основание чл.78,ал.3 във вр. с чл.81 ГПК на Е. П. П. и Д. Р. П. сумата 1500лв. /хиляда и петстотин лева/,представляваща направените по делото разноски, както и на Г. Д. Г. и Ц. Д. П. сумата 1500лв./хиляда и петстотин лева/,представляваща направените по делото разноски.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: