2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 973
София, 14.07.2011 година
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЗЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдията Н. Зекова
дело № 1669/2010 година..
Производство по чл. 288 ГПК.
П. на Р България е подала касационна жалба срещу решение на Софийския апелативен съд по гр. д. № 1385/2009 г., към която са приложени изложение на основанията за допускане на касационно обжалване и решения на различни съдилища.
Ответникът по жалбата, ищец по делото, А. А. С. от [населено място] моли да не се допуска касационно обжалване и счита жалбата за неоснователна.
След проверка, касационният съд установи следното:
Софийският апелативен съд, с обжалваното въззивно решение е оставил в сила решението на Софийския градски съд по гр. д. № 2057/2007 г. в частта, с която П. на Р България е осъдена да заплати на А. С. сумата 20 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, със законната лихва от 26. 3. 2007 г. и 911 лв. съдебни разноски. Апелативният съд се е позовал на данните по делото и на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на вредите и сумата за тяхното обезщетяване.
Искането на П. за допускане на касационно обжалване е заявено на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Твърди се, че въззивното решение противоречи на т. 19 на Тълкувателно решение № 1/2001 г. ОСГК ВКС, тъй-като в него не са изложени мотиви за причинно – следствената връзка между наказателното производство и настъпилите вреди. Жалбоподателят се позовава и на противоречие на решението с ППВС № 4/1968 г. и ТР № 3/2004 г. ОСГК ВКС относно липсата на преценка на всички обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливост. Твърдението на жалбоподателя за допускане на касация по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е заявено с оглед на представените решения на други съдилища по различни дела, с които са присъдени обезщетения за неимуществени вреди в други размери. Жалбоподателят счита, че е налице противоречива практика на съдилищата поради липса на единни критерии и обжалваното решение е показател за това противоречие.
Касационният съд счита доводите за несъстоятелни и за неоснователно искането за допускане на касационно обжалване.
Мотивите на въззивното решение съдържат изричната оценка на съда, че размерът на обезщетението трябва да съответства на вредите, установени от данните по делото и на обществените представи за справедливост. Тези изводи са израз на точното прилагане на закона и задължителната съдебна практика. Съдът се е позовал на гласните доказателства относно нарушената психика, влошено здравословно състояние и негативни изживявания на ищеца, както и на безспорните данни за продължителността на наказателното преследване – повече от осем години, и наложена мярка „задържане под стража” за 29 дни. Съпоставка между обжалваното решение и актовете на други съдилища по други дела относно размера на присъдените обезщетения за неимуществени вреди е недопустима, тъй-като се касае за различни фактически състави на непозволено увреждане, накърняващи правата на отделни лица, всяко със своята индивидуалност, и уеднаквяването на случаите е недопустимо.
Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийския апелативен съд от 19. 7. 2010 г. по гр. д. № 1385/2009 г. по жалбата на П. на Р България.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: