О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 973
София, .28.12.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 16.11.2012 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 111 /2012 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Е. Г. И. от [населено място] против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1521/10.10.2011 год., по гр.д.№ 660/2011 год., с което на осн. чл.270, ал.3, изр.1 ГПК, във вр. с чл. 269 ГПК е обезсилено решение № 116/ 30. 11.2010 год., по гр.д.№ 1196/2009 год. на Софийски окръжен съд, в частта за уважаване на иска с правно основание чл.407, ал.1 ТЗ/ отм./, неправилно квалифициран от първоинстанционния съд по чл.226, ал.1 КЗ, за сумата 19 190.57 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 10. 01.2009 год. до окончателното и изплащане и е прекратено производството по делото, поради недопустимост на предявения пряк осъдителен иск.
В останалата част, с която исковата претенция на настоящия касатор, в качеството му на ищец, срещу [фирма], [населено място] е уважен до размера на сумата 10 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 10.01.2009 год., първоинстанционното решение, като влязло в сила не е било предмет на разглеждане от въззивната инстанция.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалвания съдебен акт, по съображения за процесуалната му и материална незаконосъобразност – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касационното обжалване по приложно поле е обосновано с едновременното наличие на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Твърдението на касатора е, че възприетото от въззивния съд разрешение на значимите за изхода на делото въпроси на процесуалното право, които уточнени от настоящата инстанция в съответствие с правомощията и, разяснени в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС са: „Съставлява ли процесуална пречка за предявяване и разглеждане прекия иск на пострадалото лице срещу застрахователя на делинквента по застраховка „Гражданска отговорност”, основан на чл.407, ал.1 ТЗ/ отм./, респ. на чл.226, ал.1 КЗ, когато последното разполага с изпълнителен титул, издаден въз основа на уважен в наказателния процес или в отделно гражданско производство иск по чл.45 ЗЗД срещу прекия причинител на непозволеното увреждане за обезщетяване на същите вреди?” и „Има ли обуславящо значение плащането на сумата, присъдена на основание чл.45 ЗЗД за допустимостта или евентуалната основателност на прекия иск на пострадалия срещу застрахователя на делинквента ?” е в противоречие със задължителната съдебна практика, като същевременно по същите е налице противоречие в практиката на съдилищата, а и се явяват от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Като израз на визираното противоречие по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК са посочени решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 и сл. ГПК: № 6/28.01.2010 год., по т.д.№ 705/2009 год. на ІІ-ро т.о.; № 45 от 15. 04. 2009 год., по т.д.№ 525/2008 год. на ІІ т.о.; № 72/30.04.2009 год., по т. д. № 475/2008 год. на ІІ т.о.; № 197/30.11.2009 год., по т.д.№ 352/2009 год. на ІІ-ро т.о., а по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК- решение № 61/31.03.2011 год., по т.д.№ 120/2010 год.на Самоковския районен съд и определения постановени по реда на чл.288 ГПК на ВКС, ТК.
Ответната по касационната жалба страна е възразила по допускане на касационното обжалване, позовавайки се на отсъствие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, предвид наличие на трайно установена съдебна практика по поставените от касатора процесуалноправни въпроси, с която въззивният съд изцяло се е съобразил.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните императивни изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл. 280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Основателно е и искането за допускане на касационното обжалване.
За да постанови обжалваното решение, в частта му, предмет на подадената въззивна жалба, Софийски апелативен съд е приел, че увреденото от деликт лице, на което е присъдено обезщетение по чл.45 ЗЗД за причинените му вреди по деликтната отговорност на виновния делинквент, няма право на обезщетение за същите вред и от застрахователя на гражданската отговорност на последния, поради което предявеният пряк иск по чл.407, ал.1 ТЗ/ отм./ е недопустим.
Изложени са съображения, че доколкото увреденото лице разполага с алтернативно съществуващи възможности да бъде удовлетворено или от прекия причинител по деликтното правоотношение по реда на чл.45 ЗЗД – виновният за настъпилото ПТП водач на моторно- превозно средство, или от застрахователя на гражданската отговорност на последния чрез прекия иск по чл.407, ал.1 ТЗ/ отм./, респ. чл.226, ал.1 КЗ и съгласно постановките в т.11 на ППВС № 7/77 год. и ППВС № 4/75 год. делинквентът и застрахователят не са солидарно отговорни, то паралелното търсене на отговорност за обезщетяване едновременно и от двамата в отделни процеси срещу всеки един от тях е недопустимо, вкл. защото прякото право съществува, само доколкото съществува и не е реализирано деликтното право.
Или, според съжденията на въззивния съд в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, с удовлетворяване на правото по чл.45 ЗЗД срещу застрахования водач на моторното превозно средство, причинил вредата чрез уважаване на гражданските искове в наказателния процес, подлежащо на принудително изпълнение, се погасява не само деликтното право, но и прякото право на увредения срещу застрахователя на делинквента, което само по себе си изключва и допустимостта на прекия иск за същото вземане
Следователно решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт позволяват да се приеме, че поставените от касатора въпроси на процесуалното право, като обусловили крайния правен резултат по делото попадат в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК, с което общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване е доказана.
По отношение на същите е осъществено и основанието по т.1 на чл. 280, ал.1 ГПК, но не поради наличие на противоречие с цитираните от касатора съдебни решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, които са неотносими, предвид разрешените с тях конкретни правни въпроси, обусловили допускане на касационното обжалване, а поради постановяване на ТР № 2/ 2010 год. на ОСТК на ВКС, с което изрично е прието, че при уважен иск срещу делинквента по чл.45 ЗЗД прекият иск на увреденото лице по чл.407, ал.1 ТЗ/ отм./, съответно по действащия чл.226, ал.1 КЗ срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност” е допустим, а плащането на сумата, присъдена на увреденото лице на основание чл.45 ЗЗД, няма значение за допустимостта на прекия иск по чл.407, ал.1 ТЗ/ отм./, съответно по чл. 226, ал.1 КЗ, но е от значение евентуално за неговата основателност.
Наличието на задължителна практика на ВКС, обективирана в постановеното от ОСТК на ВКС ТР № 2/2010 год. по конкретния поставен от касатора правен въпрос изключва обективната възможност за съществуване на противоречие в практиката на съдилищата по същия, поради което селективното основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК не следва да бъде обсъждано.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че в съдебната практика, съгласно разясненията в т.3 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, не се включват постановените от ВКС по реда на чл.288 ГПК определения , нито решенията на първоинстанционните и въззивните съдилища, които нямат окончателен характер.
Що са касае до основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, то в случая не е аргументирано, поради което касационната инстанция не дължи произнасяне по него- арг. от т.4 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК.
Обстоятелството, че по силата на чл.83, ал.1, т.4 ГПК касаторът не дължи заплащане на държавна такса, изключва необходимостта от определяне на допълнителна такава, съобразно чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК.
Водим от изложените съображения, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК, във вр. с чл.280, ал.1, т.1 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1521/10.10.2011 год., по гр.д.№ 660/2011 год., по касационната жалба на Е. Г. И. от [населено място] с вх. № 9228/28.11.2011 год..
ДА СЕ ДОКЛАДВА делото на Председателя на второ търговско отделение на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание с призоваване на страните.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: