4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ . 973
София, 07.12.2011 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ч.т.дело № 904 /2010 година
Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба на ПРОФЕСИОНАЛЕН ФУТБУЛЕН КЛУБ [фирма], [населено място] против въззивното определение на Бургаския апелативен съд № 269 от 30.07.2010 год., по в.ч.т.д.№ 176/ 2010 год., с което е оставена без уважение частната жалба на настоящия частен жалбоподател срещу първоинстанционното определение на Бургаския окръжен съд, имащо характер на разпореждане, № 280 от 15. 05.2010 год., по ч.т.д.№ 213/2010 год. за прекратяване на производството по делото, поради недопустимост на предявения отрицателен установителен иск, основан на чл.124, ал.1 ГПК.
С частната жалба е въведено е въведено единствено оплакване за неправилност на обжалваното определение, без да се излагат доводи за твърдяното касационно основание по чл.281, т.3 ГПК.
В инкорпорирано в обстоятелствената част на частната касационна жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, във вр. с чл.274, ал.3 ГПК касационното обжалване по приложно поле е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Позовавайки се процесуалната незаконосъобразност на приетата с обжалвания съдебен акт липса на правен интерес за ищеца от предявяване отрицателен установителен иск за установяване изпълнението или не на договорните си задължения, произтичащи от сключения помежду им на 31. 08. 2009 год. договор за трансфер на състезателни права по отношение на футболиста М. П. Ф. М., касаторът твърди, че възприетото от въззивния съд разрешение на значимия за изхода на делото процесуалноправен въпрос за правния интерес, като абсолютна процесуална предпоставка за провеждане на установителен иск по чл.124 ГПК , обуславящ неговата допустимост е в противоречие с трайно установената съдебна практика по същия. Като израз на последната са цитирани решение № 41/97 год. на петчленен състав на ВКС; решение № 276/2006 год., по т.д.№ 562/ 2005 год. на ІІ т.о. на ВКС, определение № 92/30.06.75 год., по ч. гр. д.№ 168/75 год. на І г.о. на ВС и определение № 338/15.10.2008 год., по гр.д.№ 1568/2008 год. на V-то г.о. на ВКС.
Ответната по частната жалба страна в срока и по реда на чл.276, ал.1 ГПК е възразила по допускане на касационното обжалване и алтернативно по въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във вр. с инвокираните оплаквания и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 ГПК, намира:
Частната касационна жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на инстанционен контрол пред ВКС въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима, но искането за допускане на касационното обжалване е неоснователно.
За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел, че с установителен иск по чл.124 ГПК могат да бъдат защитавани само пряко нарушени или евентуално застрашени права, но не и такива, които са хипотетични, с оглед настъпването на бъдещо несигурно събитие, поради което е недопустимо търсеното на превантивна защита срещу твърдяното в отправена до частния жалбоподател нотариална покана договорно неизпълнение на поети от последния парични задължения.
Допълнително в съобразителната част на обжалвания съдебен акт са развити и съображения, че доколкото правата на ищеца, настоящ частен жалбоподател, могат да бъдат напълно защитени и чрез възражение при евентуално предявена срещу него искова претенция за дължими суми по процесния трансферен договор, то за същия отсъства правен интерес от самостоятелно предявена отрицателна искова претенция за установяване, че предсрочната изискуемост на паричния му дълг за трансферните права на конкретния състезател, все още не е настъпила.
Следователно решаващите мотиви в съобразителната част на обжалвания съдебен акт позволяват да се приеме, че поставеният от частния жалбоподател процесуалноправен въпрос попада в приложното поле на касационното обжалване, с което главната предпоставка за достъп до съдебен контрол е доказана.
Неоснователно е твърдението за съществуващо противоречие в практиката на съдилищата, което с оглед цитираните и относими към поставения правен въпрос съдебни актове, следва да бъде квалифицирано, като такова по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК.
Част от тези посочени с частната жалба съдебни актове – определение № 338/2008 год., по гр.д.№ 1568/2008 год. на V-то г.о. и определение № 92/75 год., по ч.гр.д.№ 168/75 год. на І г.о., обаче, не се включват в практиката на съдилищата, съгласно задължителните постановки в т.3 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, поради което обективно не биха могли да бъдат източник на съставомерно несъответствие и не следва да бъдат обсъждани.
Що се касае до влязлото в сила решение на ВКС № 276/2006 год., по т.д.№ 562/2005 год. на ІІ т.о. на което страната се позовава и е приложила в препис, то наистина в същото е застъпено становището, че съществуването на друг регламентиран от законодателя ред за защита правата на ищеца, заявени по реда на чл.97, ал.1 ГПК /аналогичен на чл.124, ал.1 ГПК/, сам по себе си не обосновава липса на правен интерес за страната, щом с предявения установителен иск тя би постигнала в същата степен целения от нея правен резултат, но разглежданият случай не е идентичен.
Освен, че са съвсем различни наведените от ищеца фактическите твърдения и правни доводи, характеризиращи възникналия правен спор, предмет на обжалваното въззивно решение с тези, свързани с оспорване на вземането по издаден въз основа на несъдебно изпълнително основание, изпълнителен лист, то доколкото с предявения отрицателен установителен иск се търси превантивна защита срещу изпълнение на поети от страната договорни задължения, същият се явява и преждевременно заведен, което в случая въобще изключва наличието на правен интерес, преценяван към момента на заявяване на конкретната искова претенция.
Влязлото в сила решение на ІІ т.о. на ВКС № 121/2009 год., по т.д.№ 55/2009 год., постановено по реда на чл.290 ГПК и имащо задължителен за съдилищата в страната характер, е неотносимо.Единственият разгледан със същото процесуалноправен въпрос е за разпределението на доказателствената тежест в процеса по предявен пряк иск срещу издателя на менителничен ефект, а такъв правен въпрос не е бил предмет на обсъждане от въззивния съд.
Следователно само за прецизност на настоящето изложение е необходимо да се посочи, че последователно в практиката си по приложението на чл.124 ГПК, аналогичен на чл.97 ГПК/ отм./ ВКС е поддържал разбирането, че въпросът за правния интерес от предявяване на установителен иск/ отрицателен или положителен/ – абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта му, винаги е специфичен за делото, поради което конкретната преценка, която съдът е длъжен служебно да извърши е обусловена не само съществуващата възможност за защита чрез предявяване на осъдителен иск, но и от фактическите твърдения и правни доводи на ищеца, характеризиращи спорното право и със същото въззивният съд изцяло се е съобразил при преценката за допустимост на предявения иск.
Водим от тези съображения, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното определение на Бургаския апелативен съд № 269 от 30.07.2010 год., по в.ч.т.д.№ 176/ 2010 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: