4
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 974
С., 28.10. 2015 г.
Върховният касационен съд, трето гражданско отделение в закрито заседание на 30 септември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Юстиниянова
ЧЛЕНОВЕ: Л. Богданова
С. Димитрова
като разгледа докладваното от съдията Капка Юстиниянова
гр. д. № 2609/2015 година, за да се произнесе взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Апелативна прокуратура С. против въззивно решение № 256 от 10.02.2015г. по в. гр. дело № 3815/2014г. на Софийски апелативен съд, с което Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Б. Н. Б. обезщетение за неимуществени вреди в размер на още 15 000 лв. към присъдените с първоинстанционното решение 10 000 лв., или общо 25 000 лв., причинени от незаконно обвинение в извършване на престъпление, по което е бил оправдан и обезщетение за имуществени вреди в размер на 39 017,72 лв. пропуснати ползи в периода от 01.01.2004г., когато е бил временно отстранен до 18.06.2011г., когато е връчена заповедта за прекратяване на служебното му правоотношение, ведно със законната лихва върху главниците, считано от 02.05.2012г. до окончателното изплащане на сумите.
В изложение за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поставя материалноправните въпроси относно определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди претърпени от пострадалото лице и как се прилага критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД, както и следва ли да е налице пряка причинна връзка между обвинението, респ. наказателното преследване и освобождаването от работа, респ. временното отстраняване. Жалбоподателят се позовава на приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, като основание за допускане на касационно обжалване. В тази връзка представя съдебна практика на Върховния касационен съд постановена по реда на чл. 290 ГПК.
Ответникът Б. Н. Б. не е представил писмен отговор на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на трето г. о., като взе предвид, че решението е въззивно, с което са разгледани искове по чл. 2, ал. 1, т. 2 З. намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
Поставените правни въпроси са включени в предмета на делото и имат отношение към решаващите изводи на съда за основателността на исковете, но с обжалваното решение не са разрешени в противоречие със задължителната съдебна практика установена с П. № 4/23.12.1968г. и ТР № 3/22.04.2005г. на ОСГК на ВКС, както и с представите от жалбоподателя две решения на ВКС постановени по реда на чл. 290 ГПК, което изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като основание за допускане на касационно обжалване.
Според посочената съдебна практика, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. В мотивите към решенията съдилищата трябва да посочат конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. На обезщетение подлежат неимуществени вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда, както и от тежестта на уврежданията. Размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерии за справедливост. Справедливостта като критерии за определяне паричния еквивалент на моралните вреди включва конкретни факти, които за всеки отделен случай са различни. В този смисъл справедливостта не е абстрактно понятие.
При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, съдът не се отклонил от посочената съдебна практика. Принципът за справедливост по чл. 52 ЗЗД е приложен в съответствие с приетото в посочените решения. Съдът е съобразил всички правно – релевантни за спора факти, обсъдил е събраните по делото доказателства и е определил обезщетение само за тези морални вреди, за които е установено, че са в причинна връзка с проведеното спрямо ищеца наказателно производство в двете му фази – досъдебно разследване и съдебно наказателно производство. Съдът е съобразил продължителността на наказателното преследване спрямо ищеца – привлечен като обвиняем на 23.06.1998г. в извършване на тежко престъпление по служба; на 03.05.2004г. (след шест години) е бил изготвен обвинителен акт и внесен за разглеждането му от съда, а на 30.09.2004г. със заповед на Директора на Агенция Митници ищецът бил временно отстранен от заеманата длъжност на основание 100, ал. 2 З. до приключване на образуваното срещу него наказателно производство; на 28.06.2010г. ищецът е бил признат за невиновен с присъда по н.о.х.дело № 14/2005г. на Благоевградски окръжен съд, която е влязла в сила на 02.05.2012г., т. е. наказателното преследване е продължила 14 години – срок квалифициран като неразумно дълъг, през който ищецът драстично отслабнал, бил финансово притеснен, семейството било издържано от съпругата му, ищецът се затворил, свел контактите си до семейния кръг и сестра си, станал асоциален и психически нестабилен, престанал да излиза от дома, нямал самочувствие, чувствал се стресиран, 80% от приятелите му се отдръпнали.
При определяне размера на обезщетението, съдът е съобразил представената от жалбоподателя съдебна практика, като е цитирал приетото в решението по гр. дело № 1650/2009г. на ВКС, трето г. о., относно неспазването на разумен срок в наказателното преследване и по – конкретно, че размерът на обезщетението не следва да се увеличава в геометрична прогресия без да се изследва и отчита в решаващата дейност на съда прякото значение, което продължителността има за конкретно претендираната вреда, с оглед нейното естество, респ. вредните последици и степента на увреждане подлежат на конкретна преценка. В този смисъл съдът е посочил, че правно релевантно е как се е отразило проведеното наказателно преследване и неговата продължителност върху ищеца, като обвиняем и подсъдим, като се отчете спецификата на конкретния случай. В решаващата си дейност съдът се е ръководил от посочената съдебна практика, което изключва по поставения правен въпрос основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
При присъждането на имуществените вреди, с които е свързан вторият материално правен въпрос, съдът е съобразил задължителната съдебна практика, според която съгласно нормата на чл. 100, ал. 2 З. във всички случаи, когато е образувано наказателно производство срещу държавен служител за престъпления извършени от него в качеството му на длъжностно лице по смисъла на чл. 93, ал. 1, б. „а” НК, органът по назначаването го отстранява временна от работа, съгласно ал. 3 на същия текст. Държавният служител не получава заплата за времето, през което е бил отстранен, а съгласно чл. 100, ал. 4 З., държавният служител, който е бил незаконно отстранен от работа има право на обезщетение при условията и по реда на З., т. е. при незаконно повдигнато и поддържано обвинение Прокуратурата носи имуществена отговорност за периода на отстраняването на служителя от работа, тъй като органът по назначението не е действал по своя преценка, а по силата на закона – решение по гр. дело № 1389/2009г., четвърто г. о., ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК и съобразено от съда с обжалваното решение.
С ТР № 3/22.04.2004г. на ОСГК на ВКС в т. 11 е прието, че обезщетението за имуществени вреди се определя с оглед особеностите на всеки конкретен случай и при наличие на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи. В случая с обжалваното решение тази връзка е установена. Съдът е действал в съответствие с посочената съдебна практика, поради което по поставения правен въпрос не се установява основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на трето г. о.
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 256 от 10.02.2015г. по в. гр. дело № 3815/2014г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
ЧЛЕНОВЕ