О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 974
София, 28.12.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 16.11.2012 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 126 /2012 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], [населено място] против въззивното решение на Варненския апелативен съд № 208 от 11.10.2011 год., по в.т.д.№ 341/2011 год., с което е потвърдено решение № 255 от 22.03.2011 год., по т.д.№ 1927/2010 год., в частта му за отхвърляне на предявения от касатора, в качеството му на ищец, първоначален частичен иск по чл.79, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.82 ЗЗД срещу [фирма], [населено място] за сумата 33 500 лв., както и в частта му за уважаване на насрещната искова претенция срещу последния, като насрещен ответник, основана на чл.79, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл. 82 ЗЗД за сумата 23 205 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 12.10.2009 год. до окончателното и изплащане.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за наличие на всички касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касационното обжалване по приложно поле е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК.
Позовавайки се на материалната и процесуална незаконосъобразност на обжалвания въззивен съдебен акт, в частта му, предмет на подадената касационна жалба касаторът твърди, че възприетото от въззивния съд разрешение на значимите за изхода на делото въпроси на материалното право – „Следва ли при наличие на действащ договор за периодично изпълнение, едната страна да преустанови изпълнението му при забава в изпълнението на другата страна? и „ Когато договорът е за периодично изпълнение и не е бил развален, трябва ли всяка една от страните по него да изпълнява поетите със същия задължения?” е в противоречие с приетото в трайно установената практика на съдилищата, а релевантният за крайния правен резултат по делото въпрос на процесуалното право – „Длъжен ли е съдът, в съответствие с процесуалното правило на чл.12 ГПК, да прецени всички доказателства и доводи на страните по вътрешно убеждение?” е разрешен в несъответствие със задължителната практика на ВКС.
Като израз на първата са посочени: решение № 1093/20.04.1957 год., по гр.д.№ 1512/57 год. на ІV-то г.о. на ВС; решение № 2 от 06. 01. 1964 год., по гр.д. № 2202/63 год. на І-во о.на ВС; решение № 191/18.10.2010 год., по в.гр.д.№ 70/2010 год. на Великотърновския апелативен съд; решение от 30.05.2008 год., по възз. т.д.№ 51/2008 год. на Варненския апелативен съд и решение № 89 от 10.03.2008 год., по т.д.№ 631/2007 год. на І-во т.о. на ВКС, а като израз на практиката на ВКС, имаща задължителен за съдилищата характер- ППВС № 7/ 65 год..
Ответната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразила по допускане на касационното обжалване, поради отсъствие на основната обща предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, като алтернативно изразява и несъгласие с въведените от касатора касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на императивните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационно обжалване, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационен контрол.
За да постанови обжалваното решение, в частта му предмет на подадената касационна жалба, въззивният съд се е позовал на постигнатата между страните изрична уговорка в чл. 13 от сключения помежду им рамков договор за продажба от 28. 02. 2007 год., според която купувачът е длъжен да изготви нови заявки за следващите доставки, но едва при извършване на вече заявената доставка.
Счел е, че по силата на постигнатата между съконтрахентите договореност извършването на доставка по предходната заявка на купувача всъщност се явява условие за изпълнение задължението на последния – изготвяне на новата заявка от негова страна. Затова, като е констатирал безспорно неизпълнение от страна на продавача на заявката направената от купувача от 27.03.2007 год., по която същият е бил и авансово платил, Варненският апелативен съд е възприел за основателно въведеното от първоначалния ответник защитно възражение за неизпълнен договор, основано на чл.90 ЗЗД, поради което е отрекъл в полза на ищеца по първоначалния иск, като неизправен съконтрахент – доставчик, да е възникнало право на обезщетение за пропуснати ползи, обусловено виновно договорно неизпълнение на [фирма], [населено място].
Същевременно, според решаващия съд, обстоятелството, че предмет на насрещната искова претенция по чл.82 ЗЗД на [фирма], [населено място] са именно пропуснати от ЮЛ- търговец, в качеството му на купувач, ползи от недоставено му от продавача количество заявена и авансово заплатена на 50% стока по процесната заявка от 27.03.3007 год., обосновава правен извод за основателността и, предвид установената от доказателствата по делото пряка и непосредствена причинна връзка между виновното бездействие на насрещния ответник, в качеството му на доставчик и неблагоприятния за насрещния ищец резултат – невъзможността да получи основателно очаквана от реализацията на тази стока печалба, конкретният размер на която е съобразен със заключението на изслушаната съдебно – икономическа експертиза.
Следователно решаващите мотиви на въззивния съд позволяват да се приеме, че поставените от касатора въпроси, свързани с изпълнението или не на конкретния сключен между страните договор са фактически, а не правни, поради което, по арг. от т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК, не попадат в приложното поле на касационното обжалване. Разрешаването им от решаващия съд е всякога с оглед установените по делото факти и ангажирани доказателства, както е процедирал и Варненският апелативен съд, който е отхвърлил първоначалния иск и е уважил насрещната искова претенция, позовавайки се на конкретно създадените между страните отношения по сключения договор за доставка и уговорените с клаузите му специфични условия при изпълнение на отделните задължения на страните.
Поради това, макар и важни, поставените от касатора въпроси нямат характер на правно релевантни такива за крайния изход на делото по вложения от законодателя в чл.280, ал.1 ГПК смисъл, който изисква същите да се съдържат в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на заявения иск и да обуславят правните, а не фактически изводи на решаващия съд.
Следователно различният, спрямо обжалвания въззивен съдебен акт, правен резултат в цитираните с касационната жалба съдебни решения на различни по степен съдилища в страната, произтича не от нееднаквото приложение на материалния закон- чл.79, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.82 ЗЗД, а от съществуващото несъответствие във фактически и доказателствен материал по съпоставяните дела.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че извън решенията на ВКС, останалите посочени съдебни решения не са окончателни, което само по себе си изключва те да са част от съдебната практика и да могат да бъдат източник на твърдяното противоречие, тъй като само влезлият в сила съдебен акт, с присъщите му правни последици, разпоредени от процесуалния закон, се включва в практиката на съдилищата – арг. от т.3 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Що се отнася до визираните от касатора съдебни актове на ВКС, то със същите е даден отговор на въпроса относно правните последици настъпващи при разваляне на договор с продължително или периодично изпълнение, какъвто въобще не е бил обсъжданият от въззивния съд, разгледал основателността на въведеното от ответника защитно възражение за неизпълнен договор, основано на чл.90 ЗЗД, поради което те са неотносими към поставените от касатора въпроси, дори ако се възприеме становището му, че са конкретни материалноправни въпроси попадащи в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК. Упражняване на възражението за неизпълнен договор – общо средство за защита със суспензивен ефект, макар и да изразява генетичната и функционална връзка между насрещните задължения по едно двустранно облигационно правоотношение има различни материалноправни последици от развалянето на договора-преобразуващо субективно право на изправния кредитор, упражнявано от негова страна чрез едностранно волеизявление, при наличие на предвидените от законодателя в чл.87 –чл.88 ЗЗД предпоставки.
Допълнително в подкрепа на изложеното следва и да се посочи, че правните последици на развалянето при договорите за продължително или периодично изпълнение, освен, че са изрично посочени от законодателя са и предмет на множество теоретични разработки, с които въззивният съд изцяло се е съобразил и които няма необходимост да бъдат преповтаряни от касационната инстанция, в чиито правомощия е възложена единствено преценката за правилното или не е приложение на закона, при възприета от въззивната инстанция фактическа обстановка, но не и самостоятелното установяване на същата.
В обхвата на чл.280, ал.1 ГПК не попада и поставеният от касатора процесуалноправен въпрос.
Обсъждането на събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и поотделно, е част от императивно възложената от законодателя правораздавателна функция на решаващия съд, правилността на която, съгласно чл.290, ал.2 ГПК, е предмет на осъществяваната от ВКС касационна проверка. Следователно, доколкото последната не може да бъде осъществена в производството по чл.288 ГПК, то и при евентуално основателно оплакване за процесуална незаконосъобразност на обжалвания въззивен съдебен акт, същата е неотносима към предпоставките за допускане на факултативното касационно обжалване- арг. от т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Отсъствието на общата главна предпоставка за допускане на касационния контрол изключва обсъждане на въведените критерии за селекция.
Само за прецизност на настоящето изложение следва да се посочи, че приложението на основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК не е обусловено от съществуването на „малко” или значителна по количество съдебна практика, нито от периода, в който същата е била създадена. Съгласно постановките в т.4 на ТР № 1/ 19. 02.2010 год. на ОСГТК на ВКС времевото създаване на трайно установената съдебна практика би могло да е от значение само, когато е настъпила такава промяна в обществените отношения, която налага да бъде изоставена създадената до момента правилна съдебна практика по приложението на конкретната законова разпоредба, за да бъде възприета различна, отговаряща на съвременните изисквания на обществото и правната мисъл, каквито доводи в случая нито касаторът е навел, нито обективно са налице.
Ответната по касационната жалба страна не е претендирала деловодни разноски за производство по чл.288 ГПК, поради което настоящият съдебен състав, при този изход на делото, не дължи произнасяне по отговорността за деловодните разходи.
Водим от гореизложеното, състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Варненския апелативен съд № 208 от 11.10.2011 год., по в.т.д.№ 341/ 2011 год, по касационната жалба на [фирма], [населено място] с вх.№ 5537/18.11.2011 год.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: