5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 977
София, 30.07.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети април през две хиляди и петнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1632 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Апелативната прокуратура в [населено място], чрез прокурор Б. С., против въззивното решение № 2430 от 23 декември 2014 г., постановено по гр.д. № 2855 по описа на апелативния съд в [населено място] за 2014 г., с което е потвърдено решение № 2836 от 23 април 2014 г., постановено по гр.д. № 15563 по описа на Софийския градски съд за 2013 г. в частта му за осъждане на прокуратурата да заплати на Д. С. М. сумата от 2000 лева обезщетение за претърпени неимуществени вреди на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. първо ЗОДОВ, ведно със законната лихва от 21 януари 2011 г.
В касационната жалба се поддържат всички основания за неправилност според чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се силно и необосновано завишаване на размера на присъденото обезщетение, което не съответства като еквивалент на действителните неимуществени вреди, претърпени от него и е нарушен принципа за справедливост според чл. 52 ЗЗД. Сочи се, че съдът не е изложил мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между претърпените негативни преживявания във връзка с наказателното преследване, без конкретизацията им, както и от тежестта на обвинението – грабеж и незаконно придобиване на оръжие, извършени в съучастие, които са тежки умишлени престъпления. Не са изложени мотиви и за влиянието на продължителността на незаконното преследване и прилаганата мярка за неотклонение (парична гаранция) върху размера на обезщетението, и не е взето предвид липсата на влошаване на физическото и психическото състояние на ищеца, постоянната съдебна практика по аналогични дела, социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната в периода на увреждането, общественото положение и възрастта на увредения. Поддържа се, че съдът е бил длъжен да обсъди всички обстоятелства, имащи съществено значение за определяне на размера на присъденото обезщетение и връзката им с повдигнатото обвинение, като се обосноват направените правни изводи, а като не е направил това съдът неправилно е определил размера на присъденото обезщетение в значително по-висок размер. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване съгласно чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се заявява искане за допускането му в приложното поле на всички основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Ответникът Д. С. М., чрез процесуалния си представител адв. П. С., в отговор на касационната жалба сочи доводи за недопустимост на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 2 ГПК.
Твърдението за недопустимост на касационното производство на основание разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК не може да се сподели. Видно от текста на закона в приложимия му вариант отпреди изменението с ДВ бр. 50/2015 г., не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лева за граждански дела. В разглеждания случай цената на предявения иск е 55 хиляди лева, макар съдът да е приел за справедливо обезщетение от 2000 лева, поради което за настоящия спор не е налице пречката по чл. 280, ал. 2 ГПК за разглеждането на касационната жалба.
Въззивният съд приема изясняването на фактическата обстановка от страна на първата инстанция за задълбочено, при липса на процесуални нарушения във връзка с доказателствените искания на страните и изложените мотиви, обосноваващи правните изводи, за подробни, поради което при условията на чл. 272 ГПК е препратил към тях. Предвид продължителността на наказателното преследване от почти пет години и потвърждаване на оправдателната присъда от ВКС, съдът приема основание за ангажиране отговорността на прокуратурата за претърпените от ищеца вреди, установени с разпит на свидетел. Съдът е съобразил, че досъдебното производство е приключило в съвсем кратки срокове, а съдебното е било многократно отлагано по искане на страните за събиране на доказателства и поради невъзможността на някой от процесуалните представители на петимата подсъдими да се яви по делото, като е прието, че за продължителността на съдебното производство, частично обусловена от поведението на процесуалните представители на подсъдимите, прокуратурата не следва да носи отговорност. Установени са негативни преживявания на ищеца, но не е установено именно наказателното производство да е станало причина за раздялата със съпругата му, както и че е имал проблеми с работодателя си по повод обвинението. Прието е, че размерът на обезщетението е справедливо определен предвид тежестта на обвинението и отраженията на наказателното преследване върху психиката на ищеца.
Касационният съд приема, че не са налице основанията за допускане на касационното обжалване, поддържани от касатора.
Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл по процесуално-правен въпрос, решен в противоречие с практиката на ВКС, свързан с решаващите изводи на съда, въз основа на които съдът обосновава съществуването на спорното право, предмет на делото, или въпросът е за определяне на имуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД, в който смисъл е задължителната практика на ВКС, намерила израз в т. ІІ на ППВС № 4/1968 г. По този проблем касаторът е пропуснал да заяви изрично във въпроса кои точно обективно съществуващи обстоятелства са били пренебрегнати от съда при преценката на обема, продължителността и интензитета на понесените от ищеца вреди от незаконното наказателно преследване с оглед определянето на справедлив размер на обезщетението, а без такава конкретизация касационният съд не може да прецени дали правният въпрос е отправен към обусловило изхода на спора разрешение на въззивния съд, и тази липса не може да бъде компенсирана от съобразяване на изложените в касационната жалба оплаквания, тъй като, освен че не е ясно оплакванията към кой правен проблем са отправени, то и част от твърденията на касатора не са съответни на приетото от съда. Например, не отговаря на истината твърдението, че съдът не е подложил на преценка леката мярка за неотклонение, а твърдение за настъпило влошаване във физическото здраве на ищеца изобщо не е въвеждано в процеса, за да се дължи произнасяне от страна на съда. Ако касаторът е искал да заяви недобра преценка на съответните обстоятелства, то е следвало да постави и надлежен правен въпрос, което не е сторено. По посочената причина не може да се прецени основателността на твърдението за осъществено нарушение на задължителната съдебна практика, намерила израз в ППВС № 4/1968 г.
Твърди се още, че обжалваното решение противоречи и на ТР № 3 по тълк.д. № 3/2004 г., ОСГК, т. 3 и 11, защото част от твърдените от ищеца неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането. И по този проблем касаторът не е посочил кои точно неимуществени вреди не са последица в необходимата връзка с увреждането, поради което касационният съд не може да осъществи дължимата проверка за наличието на допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Поддържа се, че в нарушение на т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г., ОСГК, въззивният съд не е изложил мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и причинените вреди. Този въпрос не взема предвид действителните мотиви на съда, изразени в първоинстанционния съдебен акт, към които е препратено по реда на чл. 272 ГПК.
На следващо място се сочи, че е налице противоречиво разрешаване на въпроса за определяне на размера на неимуществените вреди, претърпени от пострадалото лице, и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ. По този въпрос се твърди, че при сравнително сходни случаи размерите на обезщетенията се определят при големи различия. Сочат се влязло в сила решение на въззивен съд, и две решения на ВКС по чл. 290 ГПК. По поставения проблем касационният съд е имал случай многократно да отбележи, че не може да се приема наличието на сходни случаи в контекста на осъществен деликт и оттам – да се изисква присъждането на приблизително еднакви размери на обезщетение. Въпросът за съдържанието на критерия „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД и за начина на определяне на справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди, е бил предмет на изобилна и непротиворечива практика на състави на ВКС. В тази съдебна практика се преутвърждават постановките на ППВС № 4/1968 г., като се отчита спецификата на всеки отделен случай и практическата невъзможност от съществуването на два идентични случая на засягане на съответното благо във връзка с хипотезите на чл. 2 ЗОДОВ както откъм съчетанието на относимите факти, така и съобразно индивидуалните преживявания на всеки потърпевш. Ето защо не може да се твърди, а и да съществува съдебна практика по идентичен или толкова сходен случай, който да обоснове еднакво или противоречиво разрешаване на въпроса за определянето на справедливия размер на обезщетението. Затова и не може да се сподели виждането на касатора за разрешаването на правния въпрос противоречиво, предвид казуалното тълкуване, дадено от съответния съд на установените по съответните дела обстоятелства.
В заключение, тъй като касаторът не е поставил обусловил изхода на спора правен въпрос, касационното обжалване не може да бъде допуснато.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 2430 от 23 декември 2014 г., постановено по гр.д. № 2855 по описа на апелативния съд в [населено място] за 2014 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: