4
ОПРЕДЕЛЕНИЕ по гр. д. № 268/10 г. на ВКС, І ГО, стр.
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 978
гр. София, 02.11.2010 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети октомври през две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Лидия Рикевска
ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
изслуша докладваното от съдия РИКЕВСКА гр. дело № 268 по описа за 2010 година и за да се произнесе, взема предвид следното:
Производство по чл. 288 вр. с чл. 280 ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от З. Д. К. срещу решение № 78 от 29.05.2009 г. по гр. д. № 123/09 г. на Окръжен съд гр. Бургас. Касаторът счита че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, на съществени процесуални правила и е необосновано.
Решението е обжалвано и от трето лице помагач И. Д. И.. Касаторът счита че въззивното решение е недопустимо и необосновано.
Ответниците по касация Л. Ц. Б. и „Ф. Д.” Е. гр. София оспорват жалбите.
ВКС, след като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
С решение № 1985 от 13.01.2009 г. по гр. д. № 1920/04 г. Районен съд гр. Бургас е отхвърлил иска на Л. Б. срещу З. К. по чл. 108 ЗС за 1 000 кв. м. от имот пл. № 2, находящ се в землището на кв. „К.”, целия с площ 3 000 кв. м. Отхвърлил е отрицателния установителен иск на главно встъпилото лице „Ф. Д.” Е. срещу З. К. и иска по чл. 108 ЗС срещу Л. Б., за собственост на 1 000 кв. м., част от имот № 001280, целия с площ 49.901 дка. С обжалваното решение въззивният съд е отменил първоинстанционното решение в частта, в което исковете на „Ф. Д.” Е. срещу Л. Б. и срещу З. К. са отхвърлени. Постановил е ново решение, с което е признал за установено по отношение на З. К., че „Ф. Д.” Е. е собственик на 1 000/3 000 ид. ч. от имот № 001280 по КВС на кв. „К.” гр. Бургас, защриховани в оранжев цвят на скица към заключение на в. л. Г., неразделна част от решението. Отменил е нот. акт № 182 от 01.06.1994 г. до размер на 1 000/3 000 ид. ч., част състояща се от 2 313 кв. м. от имот № 00128. Осъдил е Л. Б. да предаде на „Ф. Д.” Е. владението на описания имот. Оставил е в сила решението в останалите му обжалвани части.
Въпросите, формулирани в изложенията към двете жалби са идентични, както и посочената в тях съдебна практика, поради което ще бъдат разгледани общо.
Съгласно Тълкувателно решение № 1/09 г. по т. д. № 1/09 г. на ОСГТК на ВКС, в изложението касаторът е длъжен да посочи правен въпрос който е от значение за решаване на спора по конкретното дело. ВКС няма задължение, а и не може да формулира правния въпрос въз основа на сочените факти и обстоятелства в жалбата. Той може само да даде квалификация на въпроса, да го конкретизира и уточни, като изхожда от обстоятелствената част на изложението. Настоящият състав приема, че в изложенията е формулиран процесуалноправен въпрос дали е допустимо решение, при постановяването на което е взел участие съдия, разгледал друг спор между страните, както и материалноправен въпрос, дали при възстановяване на собствеността на конфискувано имущество с присъда, постановена по Наредбата-закон за съдене от Народен съд виновниците за въвличане България в Световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея, е приложима разпоредбата на чл. 151 ЗИН /отм./, на чл. 2 З. или на ЗСПЗЗ. Посочено е основание за допустимост на касационното обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК.
Настоящият състав счита, че няма основание да се допусне касационно обжалване по формулирания процесуалноправен въпрос. В подкрепа на доводите си касаторът не сочи противоречива съдебна практика. Въпреки това, тъй като за допустимостта на решението съдът е задължен да следи служебно, следва да се посочи, че решението е допустимо. Действително, съдия К. Л. е взела участие при постановяване на решение по гр. д. № 1134/03 г. с което е разрешен спор за собственост на друга част от имота между И. И. и Л. Б.. Участието на съдия в състава, решил друго дело между същите страни, не е посочено като основание за отвод по чл. 12 ал. 2 ГПК /отм./, сега чл. 22 ал. 1 т. 5 ГПК.
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК, правният въпрос, от значение за изхода на обжалваното въззивно решение, трябва да е разрешен в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен, въззивен съд или решение на ВКС, постановено по реда на ГПК /отм./ по същия правен въпрос. Това налага да се сравни обжалваното въззивно решение с посочената в изложенията съдебна практика.
Установено е по делото, че имот от 300 дка в м. “Кафката” е бил собственост на Н. П. Н., който бил осъден с присъда № 9 от 21.06.1945 г., постановена по Наредбата-закон. С присъдата имотите му са били одържавени, вкл. и процесния, който бил предаден за стопанисване на Бургаски затвор. С решение № 339 от 24.06.1997 г. по НОХД № 90/97 г. ВКС е отменил по реда на надзора присъдата на Н.. С протоколно решение от 20.04.1993 г. ПК Бургас признала правото на възстановяване на наследниците, но бил постановен отказ да бъдат възстановени. В последствие ПК приела решение № 2316 от 13.03.2000 г., че наследниците на Н. следва да бъдат обезщетени с поименни компенсаторни бонове.
С договор от 27.10.2000 г., Б. Г. придобила чрез замяна с министъра на земеделието и горите 20.925 дка, представляващи имот № 001154, парцел 154 от масив 1 по плана за земеразделяне. Л. Б. придобила 18.003 дка по договор за замяна от 27.10.2000 г., представляващи имот № 001153, парцел 153 от масив 1 по плана за земеразделяне. С договор № 185 от 01.12.2000 г. Г. продала получения в замяна имот на Б.. С нот. акт № 152 от 02.06.2006 г. Б. продала двата имота на „Б. – инвестмънт” ЕООД, което през 2007 г. се вляло във „Ф. Д.” Е..
С констативен нот. акт № 83 от 01.06.1994 г. И. И. била призната за собственик на имот пл. № 2 с площ 3 дка по давност. С нот. акт № 182 от 01.06.1994 г. тя продала 1 000 кв. м. на З. К.. С техническа експертиза е установено, че имотите са част от имота купен от ответника.
При тази фактическа обстановка съдът е приел, че владението осъществявано от И., и при съгласие от наследниците на Н., не води до придобиване на имота по давност, тъй като земеделската земя не била в гражданския оборот. Тя останала в държавния поземлен фонд и съгласно чл. 24 ал. 7 ЗСПЗЗ по отношение на нея не е могла да тече давност. Съдът е изложил доводи, че земята има земеделски характер и възстановяването и следва да се осъществи по реда на ЗСПЗЗ, а не по чл. 2 З.. Към момента на образуване на преписката за възстановяване на земите от наследниците на Н. текстът на чл. 2 З. не е предвиждал възстановяване на земеделски земи, а изменението на закона е от 1997 г. След като преписката е била приключена и за имота е получено обезщетение, не било допустимо земята да се възстановява по друг ред. Според съда, касаторът К. е могъл да придобие закупената през 1994 г. част от имота по давност чрез 5 годишно владение. Давностен срок обаче е могъл да тече след 2000 г., тъй като от този момент държавата променила статута на земята в частна собственост. Касаторът владял до 2003 г., след което между страните започнали да се водят дела, с които давността била прекъсната.
Обжалваното въззивно решение не е постановено в отклонение от практиката на ВКС по посочения по горе съществен материалноправен въпрос. Под противоречива съдебна практика по смисъла на чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК законодателят е имал предвид влязъл в сила съдебен акт, в който формулираният въпрос е решен по различен начин. Нормите на Конституцията на Република България не попадат в приложното поле на посоченото основание. Конституционният съд не е орган на съдебна власт по смисъла на чл. 119 от Конституцията на Република България, затова цитираните в изложението решения № 7/95 г. по к. д. № 9/95 г и № 4/98 по к. д. № 16/97 г. не са съдебна практика и не са основание за допустимост на касационно обжалване. Въззивното решение не противоречи на приетото в решение № 1729 от 21.11.2002 г. по гр. д. № 952/2001 г., на ВКС IV ГО, според което когато осъдителната присъда по Наредбата-закон е отменена по реда на надзора преди влизане на допълнението на чл. 2 от З., осъденото лице и неговите наследници се ползват от разпоредбата на чл. 151 от ЗИН /отм./. Собствеността върху конфискуваното имущество на осъдения поради оправдаването му не е била никога загубвана от него. Затова реституцията му не се осъществява по реда на цитирани чл. 2, респективно евентуалното му обезщетяване поради невъзможност за връщане на собствеността не става по реда на чл. 2 и сл. от ЗОСОИ. В решението си въззивният съд е изложил доводи, че възстановяването на собствеността не може да се извърши по реда на чл. 2 от З., затова въпросът не е разрешен противоречиво. Решение № 309 от 10.08.1997 г. по гр. д. № 105/97 г. на ВКС 5чл. с-в, няма отношение към спора, тъй като се отнася до възстановяване на собствеността на осъдени лица по НК, който е бил в сила от 01.05.1968 г., а не по Наредбата-закон.
Следва да се посочи също така, че основанието по чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК може да бъде повод да се обжалва въззивно решение само ако липсва уеднаквяване на практиката на ВКС по формулирания правен въпрос с тълкувателно решение, или с решение по чл. 291 ГПК. Ако има такава практика, няма основание за допускане на касационно обжалване, независимо че има влезли в сила решения в които поставеният въпрос е решен по различен начин. Отговорът на въпроса, дали в отношенията между страните е приложима разпоредбата на чл. 151 ЗИН /отм./ или на чл. 2 З. е решен с Тълкувателно решение № 2 от 4.12.2009 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2009 г., ОСГК. Според приетото в него, при отмяна на присъда по Наредбата-закон до 22.11.1997 г., собствениците на имоти, конфискувани по тази наредба, или техните наследници, не могат да се позовават на възстановяване на същите имоти на основание чл. 2 ал. 1 З.. В тези случаи връщането на конфискуваните имущества се осъществява съгласно чл. 151 ЗИН /отм./, който към този момент урежда последиците от отмяната на присъдата и правните възможности на правоимащите. В случая присъдата е отменена на 24.06.1997 г., затова реституцията не може да се осъществи по реда на З.. По въпроса, дали възстановяването следва да се извърши по предвидения в ЗСПЗЗ ред е постановено решение по чл. 290 и сл. ГПК. Според решение № 366 от 29.06.2010 г. по гр. д. № 864/09 г. на ВКС І ГО, чл. 151 ЗИН /отм./ намира приложение само по отношение на имуществата които се намират в гражданския оборот. Когато възстановяването на собствеността е уредено със специален закон, той има приложно поле за одържавените с Наредбата-закон имущества. Действително, в това решение се разглежда въпрос за възстановяване на собствеността на гора, но аналогичен текст е записан и в чл. 10 ал. 14 ЗСПЗЗ.
По изложените съображения настоящият състав на ВКС счита, че касационната жалба не попада в приложното поле на чл. 280 ал. 1 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване.
Водим от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 78 от 29.05.2009 г. по гр. д. № 123/09 г. на Окръжен съд гр. Бургас.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: