4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 979
София, 30.07.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети април през две хиляди и петнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1467 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Апелативната прокуратура в [населено място], чрез прокурор Б. С., против въззивното решение № 2294 от 11 декември 2014 г., постановено по гр.д. № 2856 по описа на апелативния съд в [населено място] за 2014 г. в частта му, с която е потвърдено решение № 173 от 9 януари 2014 г., постановено по гр.д. № 3412 по описа на Софийския градски съд за 2013 г. за осъждане на прокуратурата да заплати на Г. В. А. от [населено място] сумата от 4000 лева обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно повдигане на обвинение, предаване на съд и поддържане на обвинение в извършване на престъпление по чл. 325, ал. 1 НК, по което обвинение А. е признат за невиновен и оправдан, заедно със законната лихва от влизане на оправдателното решение в сила.
В касационната жалба се поддържат всички основания за неправилност според чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се силно и необосновано завишаване на размера на присъденото обезщетение, което не съответства като еквивалент на действителните неимуществени вреди, претърпени от него и е нарушен принципа за справедливост според чл. 52 ЗЗД. Сочи се, че съдът не е изложил мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между всички приети за доказани обстоятелства по делото и причинените вреди и не е посочено значението на всяко едно от тях по отношение на размера на присъденото обезщетение. Като невзети предвид се сочат лекото наказание, предвидено за престъплението, приложената лека мярка за неотклонение „парична гаранция”, възрастта, общественото му и социално положение, постоянната съдебна практика по аналогични дела, социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната в периода на увреждането, и липсата на настъпило влошаване на психическото и физическото здраве на А.. Поддържа се, че като не е изпълнил задължението си да обсъди всички релевантни доказателства за спора, съдът неправилно е определил размера на присъденото обезщетение в значително по-висок размер. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване съгласно чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се заявява искане за допускането му в приложното поле на всички основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Ответникът Г. В. А. от [населено място] не взема становище по касационната жалба.
Въз основа на оправдаването на ищеца по повдигнатото обвинение и продължилото над четири години наказателно преследване, съдът приема за основателно искането да се ангажира отговорността на прокуратурата. След преценка на свидетелските показания, установяващи физическото и психическо състояние на ищец за периода на наказателното преследване и за ефекта му върху общуването на ищеца, се приема наличие на претърпени от ищеца неимуществени вреди, изразили се в негативни емоционални, психически и психологически преживявания, подлежащи на обезщетяване. Предвид продължителността на наказателното преследване от около четири години и три месеца, обвинението за леко престъпление и взетата мярка за неотклонение „парична гаранция” от 300 лева, недоказването, че всички здравословни проблеми на ищеца са последица от повдигането на обвинение, и без да се вземат предвид твърденията за вреди, нанесени на ищеца от МВР преди повдигане на обвинението, се приема сумата от 4000 лева за справедливо обезщетение, като за вреди над обичайното за хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. първо ЗОДОВ не са представени доказателства.
Касационният съд приема, че не са налице основанията за допускане на касационното обжалване, поддържани от касатора.
Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл по процесуално-правен въпрос, решен в противоречие с практиката на ВКС, свързан с решаващите изводи на съда, въз основа на които съдът обосновава съществуването на спорното право, предмет на делото, или въпросът е за определяне на имуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД, в който смисъл е задължителната практика на ВКС, намерила израз в т. ІІ на ППВС № 4/1968 г. По този проблем касаторът е пропуснал да посочи изрично кои точно обективно съществуващи обстоятелства са били пренебрегнати от съда при преценката на обема, продължителността и интензитета на понесените от ищеца вреди от незаконното наказателно преследване с оглед определянето на справедлив размер на обезщетението, а без такава конкретизация касационният съд не може да прецени дали правният въпрос е отправен към обусловило изхода на спора разрешение на въззивния съд, и тази липса не може да бъде компенсирана от съобразяване на изложените в касационната жалба оплаквания, тъй като, освен че не ясно оплакванията към кой правен проблем са отправени, то и част от твърденията на касатора не са съответни на приетото от съда. Например, не отговаря на истината твърдението, че съдът не е подложил на преценка тежестта на предвиденото наказание и леката мярка за неотклонение, както и че съдът не е приел (в пълнота) твърденията на ищеца за влошаване на здравето му. Ако касаторът е искал да заяви недобра преценка на съответните обстоятелства, то е следвало да постави и съответен правен въпрос, което не е сторено. По посочената причина не може да се прецени основателността на твърдението за осъществено нарушение на задължителната съдебна практика, намерила израз в ППВС № 4/1968 г.
Твърди се още, че обжалваното решение противоречи и на ТР № 3 по тълк.д. № 3/2004 г., ОСГК, т. 3 и 11, защото част от твърдените от ищеца неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането. И по този проблем касаторът не е посочил кои точно неимуществени вреди не са последица в необходимата връзка с увреждането, поради което касационният съд не може да осъществи дължимата проверка за наличието на допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Поддържа се, че в нарушение на т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г., ОСГК, въззивният съд не е изложил мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и причинените вреди. Този въпрос не взема предвид действителните мотиви на съда, който е съобразил изводите си с постановките на задължителната съдебна практика по чл. 290 ГПК.
На следващо място се сочи, че е налице противоречиво разрешаване на въпроса за определяне на размера на неимуществените вреди, претърпени от пострадалото лице, и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ. По този въпрос се твърди, че при сравнително сходни случаи размерите на обезщетенията се определят при големи различия. Сочат се влязло в сила решение на въззивен съд, и две решения на ВКС по чл. 290 ГПК. По поставения проблем касационният съд вече е имал случай да отбележи, че не може да се приема наличието на сходни случаи в контекста на осъществен деликт и оттам – да се изисква присъждането на приблизително еднакви размери на обезщетение. Въпросът за съдържанието на критерия „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД и за начина на определяне на справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди, е бил предмет на изобилна и непротиворечива практика на състави на ВКС. В тази съдебна практика се преутвърждават постановките на ППВС № 4/1968 г., като се отчита спецификата на всеки отделен случай и практическата невъзможност от съществуването на два идентични случая на засягане на съответното благо във връзка с хипотезите на чл. 2 ЗОДОВ както откъм съчетанието на относимите факти, така и съобразно индивидуалните преживявания на всеки потърпевш. Ето защо не може да се твърди, а и да съществува съдебна практика по идентичен или толкова сходен случай, който да обоснове еднакво или противоречиво разрешаване на въпроса за определянето на справедливия размер на обезщетението. Затова и не може да се сподели виждането на касатора за разрешаването на правния въпрос противоречиво, предвид казуалното тълкуване, дадено от съответния съд на установените по съответните дела обстоятелства.
В заключение, тъй като касаторът не е поставил обусловил изхода на спора правен въпрос, касационното обжалване не може да бъде допуснато.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 2294 от 11 декември 2014 г., постановено по гр.д. № 2856 по описа на апелативния съд в [населено място] за 2014 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: