О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 98
гр. София, 13.02.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪДна Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на четвърти декември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1626 по описа за 2018г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „ЧЕЗ РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ БЪЛГАРИЯ“ АД, представлявано от адв. П. М., срещу решение № 872 от 12.04.2018г. по т.д. № 6652/2017г. на САС, ТО, 13 състав, с което е потвърдено решение № 2108 от 13.11.2017г. по т.д. № 1760/2017г. на СГС, VІ-5 състав. С потвърденото първоинстанционно решение касаторът е осъден да заплати на „Захарен свят” ЕООД на основание чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД сумата 36 879,49 лева – платена на отпаднало основание цена за достъп до електроразпределителната мрежа по 29 фактури, издадени в периода от октомври 2012г. до януари 2014г., ведно със законната лихва за забава от 31.05.2017г. до окончателното плащане, както и сумата 3 122,47 лева разноски по делото.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като наличието на договорна обвързаност между страните изключва приложението на института на неоснователно обогатяване. Твърди, че съдът не е обсъдил всички доказателства, събрани в хода на производството пред двете съдебни инстанции, както и част от релевираните доводи и възражения, допуснал е съществени нарушения на правилата за преценка на доказателствата, както и на съдопроизводствените правила за доказателствената тежест, тъй като ищецът не е доказал себестойността на предоставената от касатора и получена от него услуга. Поддържа, че въззивният съд неправилно е тълкувал и приложил материалния закон при преценката на нормативното предвиждане за възмездност при предоставяне на услуга и характера на договорните отношения между страните. Навежда доводи, че правото на разпределителното дружество да получи парично възмездяване на осигурения от него достъп с оглед реалната му икономическа стойност не може да бъде нито отнето, нито ограничено с акт на изпълнителната власт, както и че основанието за плащане е наличието на валиден договор между страните и размяна на престации /услуга срещу заплащане/. Касаторът излага съображения, че намесата, под каквато и да е форма в равнопоставени договорни правоотношения, включително и в хипотезите на отмяна на административния акт, посочващ временни цени, ползвани от страните в съществуващата между тях облигационна връзка, е недопустимо. Поддържа, че приложение следва да намери правото на ЕС – чл. 17 и чл. 47 от Хартата за основните права на ЕС и чл. 16, § 3 и 4 от Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета от 23.04.2009г. за насърчаване използването на енергия от възобновяеми източници и за изменение и впоследствие на отмяна на Директива 2001/77/ЕО и Директива 2003/30/ЕО.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т.2 и т.3 ГПК /редакция до изменението с ДВ бр.86/2017г./, като касационната жалба е подадена на 03.05.2018г., като сочи следните материалноправни и процесуалноправни въпроси, по които въззивният съд се е произнесъл в противоречие с постоянната практика на ВКС, които се решават противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1. „Разполага ли с процесуална легитимация за предявяване на иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД лице, което към момента на предявяване на иска е обвързано от действието на договора, представляващ основание за престацията? Прилагат ли се правилата по т. 1 от ППВС № 1/1979г. към договорите по чл. 104 ЗЕ, които не са прекратени към момента на предявяване на иска по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД?” По този въпрос твърди противоречие с ППВС №1/1979г., решение № 451/15.07.2010г. по гр. д. № 844/2009г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 381/03.01.2012г. по гр. д. №1454/2010г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и решение № 246/27.05.2011г. по т. д. № 1265/2010г. на ВКС.
2. „Кой е източникът на облигационното задължение – Законът за енергетиката, Индивидуалният административен акт /Решение Ц-33/14.09.2012г./ на ДКЕВР или смесен фактически състав, на който решението на ДКЕВР е елемент и представлява ли самостоятелно основание за плащане индивидуалният административен акт на ДКЕВР, с който на основание чл. 32, ал. 4 във връзка с чл. 30, ал. 1, т. 1 ЗЕ са определени цени за достъп до електроразпределителната мрежа по договора за достъп до ЕРМ? Представлява ли решението на ДКЕВР съществен елемент от договора за доставка на ежемесечна услуга – достъп до ЕРМ и какво е правното значение на отпадането с обратна сила на административния акт като такъв елемент?” По този въпрос касаторът поддържа основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК с посочване на решения на различни съдилища.
3. „Елемент от смесен фактически състав ли е решението на ДКЕВР като единен източник на облигационни права и задължения, включващ договор за доставка на услугата достъп до мрежови услуги /гражданскоправен елемент/ и индивидуален административен акт по определяне на пределна цена /административен елемент/ и какво е правното значение на отпадането с обратна сила на единия от елементите /административноправния/ върху валидността, съдържанието и действието на другия елемент – договора, изпълнените задължения по договора и погасените поради изпълнение правоотношения?” По този въпрос касаторът поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК /редакция до изменението с ДВ бр.86/2017г./
4. „Представлява ли предварителното изпълнение /допуснато по силата на закона/ на невлязъл в сила административен акт, юридически факт, който да бъде заличен с обратна сила по отношение на сключените при неговото действие действителни, възмездни сделки за заплатени парични задължения до датата на отпадане на основанието?” По този въпрос касаторът поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
5. „Има ли пряко и непосредствено действие върху правата и задълженията на страните по оказани услуги за достъп отмяната на решение на ДКЕВР за определяне на размера на цените и достатъчна ли е тя като основание за реституция на даденото по него? Има ли значение фактът на предоставяне на услугата и нейното заплащане от страните?“ По този въпрос се поддържат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 /противоречива практика на съдилищата съгласно редакцията до изменението с ДВ бр.86/2017г./ и т. 3 ГПК.
6. „След като услугата достъп е предоставена и по икономическата си същност има стойност, по-голяма от нула, чия е доказателствената тежест да докаже с колко точно се е обогатил ответникът, в случай че ищецът иска връщане на платеното?” Поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
7. „Допустимо ли е съдът да обоснове своите правни изводи от недоказани с допустими процесуални способи факти? Следва ли ищецът да докаже, че отмяната на общия административен акт от съда поражда права по отношение на него?” Поддъжа противоречие с ППВС №1/1953г., ТР № 1/04.01.2000г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС.
8. „Противоречи ли на принципите на правната сигурност и защитата на оправданите правни очаквания отмяната на индивидуален административен акт да води автоматично до отмяната на правните последици от допуснатото предварително изпълнение само за една от страните по действащ договор – цената за достъп, която е платена на законово и договорно основание, следва да бъде върната, а насрещната престация – достъп /под формата на предоставени услуги/ не? Представлява ли допуснато по силата на закона предварително изпълнение на невлязъл в сила индивидуален административен акт, с който се определят временни пределни цени за достъп до ЕРМ, конкретно, безусловно и непротиворечиво уверение, произтичащо от достоверен и оправомощен източник, което да породи оправдано правно очакване у оператора на ЕРМ по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на ЕП и на Съвета да получи договорената цена за достъп до тази система? По този въпрос касаторът поддържа основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 /цитирана е практика на СЕС/ и т. 3 ГПК.
9. „Следва ли чл. 17, § 1 от Хартата на основните права на ЕС да се тълкува в смисъл, че защитава законно придобит доход на оператор на разпределителна система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на ЕП и на Съвета, изразяващ се в платена цена за достъп до разпределителната мрежа, в хипотезата на главния спор, при която цената за достъп е определена от националния регулатор с индивидуален административен акт и е допуснато предварително изпълнение, като този индивидуален административен акт впоследствие е отменен с влязло в сила съдебно решение?” Поддържа основанията по чл.280, ал.1, т.2 /цитирана е практика на СЕС/ и т.3 ГПК.
10. „Допустимо ли е съгласно чл. 16 на Директива 2009/28/ЕО на ЕП и на Съвета от 23.04.2009г. за насърчаване използването на енергия от възобновяеми източници и за изменение и впоследствие за отмяна на Директива 2001/77/ЕО и Директива 2003/30/ЕО операторите на разпределителната система да поемат изцяло или частично разходите за достъп до електроразпределителната мрежа, в случай, че при транспонирането на директивата националният законодател не е предвидил изключението, установено в чл. 16, § 4 от същата директива?” Касаторът поддържа основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 /не е уточнено дали в действащата или в отменената редакция на нормата/ и т. 3 ГПК.
Ответникът по касация „Захарен свят“ ООД представя отговор, с който оспорва касационната жалба. Релевира възражение за недопустимост на касационната жалба, тъй като предмет на делото са 20 обективно съединени иска, всеки цена под 20 000 лева. Възразява, че не са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК, тъй като формулираните от касатора въпроси не са обуславящи решаващите изводи на съда и не са били разглеждани от него при постановяване на съдебния акт, а по своята същност представляват доводи за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение, които са неотносими в стадия за селектиране на касационната жалба. Поддържа още, че извършеното от касатора позоваване на влезли в сила решения на съдилищата, на която да противоречи въззивното решение, е изцяло неотносимо.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт – въззивно решение, постановено по иск с цена 36 879,49 лева, в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, е приел за установени следните обстоятелства: че ищецът е производител на елетроенергия от възобновями източници – две ВЕЦ; че между страните са сключени договори за присъединяване на двата обекта на производителя към преносната и електроразпределителната мрежа на разпределителното предприятие и договори за използване на разпределителната мрежа; че между ищеца и „ЧЕЗ Електро България” АД са сключени договори за изкупуване на произведената ел.енергия; че за процесния период от страна на ответника са издадени 29 фактури на обща стойност 36 879,49 лева с ДДС – временна цена за достъп до преносната и разпределителната мрежа, която е платена от ищеца; че с Решение № Ц-033/14.09.2012г. на ДКЕВР са определени временните цени за достъп до преносната и разпределителната мрежа, както и че това решение е отменено с влезли в сила решения на ВАС.
Въззивният съд е приел, че изключително правомощие да определя цените на ел.енергията, както и цените за присъединяване към електропреносната и електроразпределителната мрежа, достъп и пренос на ел.енергия, е предоставено по силата на чл.30, ал.1, т.11, т.12 и т.13 ЗЕ на ДКЕВР /сега КЕВР/, като изключение от принципа на държавно регулиране е хипотезата на ал.2 – при установяване наличието на конкуренция, която създава предпоставки за свободно договаряне на цените при пазарни условия за съответната дейност в енергетиката. Приел е, че регулирането на ценообразуването на достъпа и преноса на ел.енергия с императивни правни норми изключва възможността за свободно договаряне на цените между страните, поради което всяка договорна клауза, противоречаща на решението на ДКЕВР, би била нищожна на основание чл.26 ЗЗД поради противоречие със закона.
Въззивният съд е приел, че определената от ДКЕВР цена за достъп до електропреносната и електроразпределителната мрежа става част от договорното правоотношение между страните, възникнало по реда на чл.84, ал.2 вр. чл.104 ЗЕ, като решението на ДКЕВР има конститутивно действие и е предпоставка за възникване на вземането на разпределителното предприятие за конкретно възнаграждение за достъп. Правоотношението между страните е възникнало от смесен фактически състав – договор и индивидуален административен акт, като с отмяната на последния отпада с обратна сила и основанието за плащане. Посочил е, че е трайна съдебната практика, че конститутивното действие на съдебното решение на ВАС, с което е отменено като незаконосъобразно решението на ДКЕВР за определяне на временни цени за достъп, настъпва с обратна сила и по отношение на всички лица, поради което отпада с обратна сила и основанието за начисляване в тежест на ищеца като производител на електроенергия от възобновяем източник на цена за достъп до електропреносната и електроразпределителната мрежа. Счел е за ирелевантно постановяването на последващо Решение № Ц-6/13.03.2-14г. на ДКЕВР за определяне на окончателните цени на достъп, както и на решение № КМ-1/13.03.2014г. на ДКЕВР за определяне на компенсаторни цени, тъй като постановяването на ново решение, нов индивидуален административен акт, представлява ново основание за заплащане на възнаграждение за достъп и не може да валидира отмененото Решение № Ц-033/14.09.2012г. на ДКЕВР.
Въззивният съд е приел, че по делото липсва спор по отношение плащането на сумата от ищеца, като от доказателствата по делото се установява отпадането с обратна сила на индивидуалния административен акт – елемент от смесения фактически състав, представляващ основанието за това плащане. Приел е, че в конкретната хипотеза нормите на чл.326, ал.2 ТЗ, чл.81 и чл.82 от ЗЗД, както и чл.88 ЗЗД са неприложими, тъй като нито се твърди, нито се установява неизпълнение на договорни задължения или разваляне на валидно сключен между страните договор. Счел е, че не е налице и основание за прилагане на чл.326, ал.2 ТЗ, тъй като тя е приложима само в хипотезите на договор за търговска продажба, когато определянето на цената или на начина, по който ще бъде определена, е в правомощията на страните.
Въззивният съд е приел, че цитираните разпоредби на ЗЕ не противоречат на принципите на правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, свобода на договаряне и правото на собственост върху законно придобито имущество, равенство на страните пред закона и право на ефективни правни средства за защита, тъй като договорните отношения между страните касаят регулиран от държавата пазарен сегмент и са предмет на императивна правна уредба, която е в защита на националния и обществения интерес. Посочил е, че отмяната на незаконосъобразния индивидуален административен акт, от който са настъпили вреди за правен субект, е основание да се претендира отговорността на държавата за причинените вреди, но е недопустимо да се претендира търпимост на настъпило в резултат на изпълнението на незаконосъобразния акт неоснователно обогатяване.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Твърдението на касатора за недопустимост на въззивното решение е неоснователно. Доводът за недопустимост на въззивното решение е обоснован с наличието на договорна обвързаност между страните, което според касатора изключва приложението на института на неоснователно обогатяване и разглеждането на спор по действителен и неразвален договор като такъв по чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД. Въззивният съд е разгледал спора на предявеното с исковата молба правно основание – чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД, което се извежда от твърденията на ищеца и формулираното искане. Доколко са налице предпоставките за уважаване на така предявения иск с оглед установените по делото обстоятелства и наличието на договорно правоотношение между страните е въпрос, относим към основателността на иска, а не към неговата допустимост.
Посочените в т. 1, 2, 3, 4 и 5 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК правни въпроси са релевантни, тъй като са от значение за изхода на спора и са обусловили правните изводи на въззивния съд, предвид изясняване на основанието, на което се дължи заплащане от производителя на електроенергия на временна цена за достъп до електроразпределителната мрежа, и темпоралното действие на решението на ВАС за отмяна на инвидидуален административен акт, с който е определена по силата на закона временна цена за достъп. По отношение на тези въпроси не са осъществени твърдените от касатора допълнителни предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 /редакцията до изменението с ДВ бр. 86/2017г./ и т. 3 ГПК, предвид наличието на постоянна практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна. За да се преодолее противоречивата съдебна практика на различни по степен /първоинстанционни и въззивни съдилища/, с множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, е дадено разрешението, че постановеното от ВАС и влязло в сила решение, с което е отменен индивидуален административен акт, в случая решение № Ц-33/14.09.2012г. на ДКЕВР, съгласно чл. 13, ал. 2 ЗЕ има обратно действие. В мотивите на Тълкувателно решение № 7/2017 от 04.10.2018г. по тълк. дело № 7/2017г. на ОСГТК на ВКС е цитирана част от многобройна практика на ВКС, съгласно която „при отмяна на административен акт, определящ временни цени за услугата „достъп”, отпада с обратна сила и основанието за дължимост на паричните престации, което води до отпадане на всички целени от неговия издател правни последици от момента на издаването му, въпреки че е допуснато предварителното му изпълнение. Независимо от порока, актът е породил правно действие, а доколкото последиците му са осъществени назад във времето при допуснато предварително изпълнение, то следва да бъдат заличени с възстановяване на първоначалното положение. Отсъствието на определена по административен ред цена за услугата води до липса на основание за начисляването й в определения с временните цени размер, а това предпоставя възникване на задължение за съответния оператор за връщане на заплатените въз основа на решението временни цени за достъп като платени на отпаднало основание по смисъла на чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.“.
Правоотношението по предоставяне услугата достъп на производителите на електроенергия от възобновяеми източници до електроразпределителните мрежи, включително и в хипотезата, уредена от § 197, ал. 2 ПЗР на ЗИД на ЗЕ, обн. ДВ, бр. 54, в сила от 17.07.2012г., възниква от смесен фактически състав, включващ частноправен елемент – сключен договор за достъп или фактическо присъединяване към мрежата на съответния оператор и административноправен – решението на ДКЕВР за определяне на временна цена за достъп като съществен елемент на сделката /решение № 155/11.01.2016г. по т. д. № 2611/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 7/26.01.2016г. по т. д. № 3196/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и др./. В решение № 164/04.10.2016г. по т. д. № 160/2015г. на ВКС, ТК, I т. о. е посочено, че дължимите цени за предоставените от електроснабдителното дружество услуги подлежат на административно регулиране единствено от КЕВР – чл. 30, ал. 1, т. 13 ЗЕ. Определянето на цените за предоставяне на услугите „достъп“ и „пренос“ на произведена от възобновяеми източници енергия е от изключителна компетентност на регулаторния орган, независимо от задължението за сключване на договор за достъп с мрежовия оператор по чл. 84, ал. 2 и чл. 104, ал. 1 ЗЕ и чл. 30, ал. 1 от Закона за енергията от възобновяеми източници. Цената като съществен елемент на договора се определя по административен ред и задължението на производителите на електрическа енергия за заплащането на цената за достъпа възниква при смесен фактически състав. Категорично във всички съдебни актове на ВКС е изразено разбирането, че с отпадане с обратна сила на административноправния елемент /Решение № Ц–33/14.09.2012г. на ДКЕВР поради отмяната му с влязло в сила решение на ВАС/ отпада и основанието за дължимост на цената. При наличие на постоянна практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна или актуализирана, не е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
В мотивите на Тълкувателно решение № 7/2017г. от 04.10.2018г. по тълк. дело № 7/2017г. на ОСГТК на ВКС са цитирани множество решения, постановени от ВКС по реда на чл. 290 ГПК, в които независимо от възприетото становище относно вида на правоотношението, възникнало на основание § 197, ал. 2 ПЗР на ЗИД на ЗЕ и в посочената хипотеза, и при наличие на сключен договор за достъп /по чл. 104, ал. 2 ЗЕ отм. или по чл. 84, ал. 2 ЗЕ/, съставите на ВКС са възприели правна квалификация на претенцията за връщане на платената цена чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Съгласно мотивите на същото Тълкувателно решение в решенията, с които не се споделя договорен произход на правоотношението, възникнало на основание § 197, ал. 2 ПЗР на ЗИД на ЗЕ, е направена аналогия с хипотеза в ППВС № 1/1979г., което не съдържа изчерпателно изброяване на приложимите към чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД случаи, но допуска и „основание” по смисъла на чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, различно от сделка, по отношение на която е установена унищожаемост или която е развалена, с оглед настъпването на последващ сключването й юридически факт и е прието, че отмяната на порочен административен акт /аналогично на отмяна на съдебен акт, послужил като основание за имуществено разместване/, уреждащ правоотношението между гражданскоправни субекти по силата на законова разпоредба за издаването му, като такъв с привременно регулативно действие /решение № Ц-33/14.09.2012г. на ДКЕВР, обременено от порок, при това различен от нищожност/, обуславя връщане на даденото въз основа на постановеното предварително изпълнение на същия на отпаднало основание по смисъла на чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.
По изложените съображения настоящият състав счита, че въззивното решение е допустимо и не са налице твърдяните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по посочените в. т. 1, 2, 3, 4 и 5 от изложението правни въпроси, тъй като съдебният акт е постановен в съответствие с постоянната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК /редакция до изменението с ДВ бр.86/2017г./ не е налице, предвид момента на депозиране на касационната жалба – 03.05.2018г., както и с оглед на приетото разрешение в посоченото Тълкувателно решение № 7/2017г.
По отношение на посочения от касатора в т. 6 от изложението процесуалноправен въпрос с оглед правната квалификация на предявения иск – чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, е от значение дали ищецът е платил претендираната сума на ответника на определено основание и дали същото впоследствие е отпаднало. Разрешението от въззивния съд е в съответствие с постоянната практика на ВКС, съгласно която при предявен иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и доказани от ищеца плащане и отпадане на основанието за плащането, в тежест на ответника е да докаже наличието на основание за задържане на осъщественото плащане.
Посоченият от касатора в т. 7 от изложението първи въпрос не обосновава извод за допускане на касационно обжалване, тъй като не отговаря на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът съдържа твърдение на касатора, че въззивният съд е основал решението си на факти, които не са установени с допустимите доказателствени средства. Това твърдение по същество представлява оплакване за неправилност на въззивното решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и в този смисъл е касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Вторият въпрос по т. 7 от изложението не е разрешен в противоречие с постоянната практика на ВКС поради това, че по делото е установено, че отмяната на решение № Ц-33/14.09.2012г. на ДКЕВР засяга права на ищеца, тъй като за претендирания период от време е платил на ответника цена за достъп, която подлежи на връщане поради отпадане на основанието.
Доводите на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по формулираните в изложението правни въпроси, свързани с приложението на разпоредби от Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2009г. за насърчаване използването на енергия от възобновяеми източници и от Хартата на основните права на ЕС /вторият въпрос по т. 8 и въпросите по т. 9 и 10 от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК/ са неоснователни. По отношение на тези въпроси не е осъществено основното изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК да са включени в предмета на спора и да са обусловили правните изводи на въззивната инстанция в обжалвания въззивен съдебен акт. Посочените правни въпроси не са обсъждани от съдебния състав, поради което не се явяват обуславящи решаването на правния спор. При постановяване на Тълкувателно решение № 7/2017г. от 04.10.2018г. по тълк. дело № 7/2017г. на ОСГТК на ВКС не е установено наличие на формирана съдебна практика, тъй като тези въпроси са били въведени по част от посочената категория дела, но едва с касационните жалби, респективно по тях липсва произнасяне от първоинстанционните и въззивни съдилища и в тази връзка въпросите не са били приети за обуславящи решаващите изводи в обжалваните пред ВКС решения, поради което последните не са допуснати до касационно обжалване.
Въпросите се отнасят до искане за тълкуване на чл. 16 и чл. 17 от Хартата на основните права на ЕС и са поставени твърде общо. Ако се синтезират до въпрос за защита от общностното право на придобит доход, то този въпрос не е обуславящ за изхода на делото, доколкото видно от фактите по делото е безспорно, че доходът е бил придобит законно, съобразно решението на ДКЕВР, но впоследствие основанието за придобиването му е отпаднало – чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Въпросите не очертават проблем, пряко обуславящ преценката на съда по конкретния спор, по който СЕС би следвало да се произнесе съобразно разпоредбата на чл. 267, ал. 3 във връзка с ал. 2 ДФЕС. Поради това за ВКС не съществува задължение да отправи преюдициално запитване по тези въпроси по аргумент от решението по дело С-283/81 CILFIT and Lanificio di Gavardo S. v M. of Health. Цитираните от касатора решения на СЕС не дават конкретни отговори на въведените с касационната жалба и изложението правни въпроси, които да се съпоставят с изложени от въззивния съд изводи, за да е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК в действащата редакция след изменението с ДВ бр.86/2017г.
По изложените съображения настоящия състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат разноски. На ответника по касация следва да се присъдят разноски в размер на 2461,59 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение за касационната инстанция.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 872 от 12.04.2018г. по т.д. № 6652/2017г. на САС, ТО, 13 състав.
ОСЪЖДА „ЧЕЗ РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], БенчМарк Бизнес Център, да заплати на „Захарен свят“ ООД, ЕИК 11459517, [населено място],[жк], [жилищен адрес] сумата 2461,59 лева /две хиляди четиристотин шестдесет и един лева и петдесет и девет стотинки/ – разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: