О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 98
София, 17.02.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 5311/2014 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от [община], представлявана от кмета на общината, против решение 24 от 16.04.2014 г. по гр.д. № 46/2014 г. на Бургаския апелативен съд. Жалбоподателят поддържа, че въззивното решение е недопустимо, неправилно, постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Недопустимостта му произтича от обстоятелството, че въззивният съд се е произнесъл по нередовна искова молба, тъй като не е била внесена дължимата от ищеца държавна такса. Счита, че въззивният съд е следвало да остави исковата молба без движение и да укаже на ищеца да отстрани констатираната нередовност, като при неизпълнение на тези указания да обезсили първоинстанционното решение. Като не е процедирал по този начин, въззивният съд е постановил недопустим съдебен акт. На следващо място в касационната жалба са изложени и оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон.
Правните въпроси, формулирани в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба, по които се иска допускане на касационно обжалване са следните: Ако в хода на въззивното производство въззивният съд констатира нередовност на исковата молба, изразяваща в невнасяне на държавна такса, следва ли да остави същата без движение и да укаже на ищеца да внесе държавната такса; Дължи ли Държавата внасяне на държавна такса по предявен от нея отрицателен установителен иск, с който отрича правото на собственост на общината върху имот, актуван като частна общинска собственост. Счита, че тези въпроси са разрешени от Бургаския апелативен съд в противоречие със задължителната съдебна практика – ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, което обуславя основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. На следващо място поддържа, че допускането на касационната жалба до разглеждане по същество ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото предвид противоречивото прилагане на разпоредбата на чл. 84, ал.1 ГПК.
В писмен отговор на касационната жалба, подаден от Министерството на земеделието и храните се изразява становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
С обжалваното въззивно решение е отменено решение № 253 от 25.07.2013 г. по гр.д. № 1599/2012 г. на Бургаския окръжен съд в частта, с която [община] е осъдена да заплати по сметка на Бургаския окръжен съд държавна такса за разликата над 116 004.58 лв. до 520 223.22 лв. В останалата част, с която е уважен предявеният от Министерството на земеделието и храните против [община] отрицателен установителен иск за собственост на общо 27 поземлени имота с обща площ 19 190.606 дка, подробно описани в диспозитива на решението, както и в частта, с която [община] е осъдена да заплати по сметка на Бургаския окръжен съд държавна такса в размер на 116 004.58 лв., първоинстанционното решение е оставено в сила. Въззивният съд е намерил за неоснователен доводът на жалбоподателя [община] за недопустимост на първоинстанционното решение като постановено по нередовна искова молба, като е посочил, че невнасянето на дължимата държавна такса представлява техническа нередовност на исковата молба, която може да бъде поправена във всяко положение на делото, включително и с постановяване на окончателния съдебен акт по спора. В случая с решението си първоинстанционният съд е присъдил държавна такса по реда на чл. 78 ГПК, като по този начин посочената нередовност е била отстранена. На следващо място съдът е приел, че 8 от поземлените имоти, предмет на иска за собственост, са частна собственост и за тях се дължи държавна такса. Останалите имоти са публична собственост, и съгласно чл. 84 ГПК за тях държавата, държавните учреждения и общините са освободени от заплащане на държавна такса. При общ сбор от данъчните оценки на поземлените имоти- частна собственост в размер на 11 600 457.77 лв., за които разпоредбата на чл. 84 ГПК не намира приложение, въззивният съд е приел, че дължимата държавна такса е в размер на 116 004.58 лв. Поради това е отменил първоинстанционното решение в частта, с която [община] е осъдена да заплати държавна такса за разликата на 116 004.58 лв.
Неоснователно е искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване за проверка на неговата допустимост. Доводите, с които се обосновава това искане – че решението е недопустимо като постановено по нередовна искова молба, защото ищецът не бил внесъл дължимата държавна такса, са неоснователни. Безспорно е, че невнасянето на държавна такса, когато такава се дължи, представлява нередовност на исковата молба, която подлежи на отстраняване по реда на чл. 129, ал.2 ГПК – съдът следва да остави исковата молба без движение и да даде на ищеца указания за внасянето й, като при неизпълнение на дадените указания исковата молба подлежи на връщане. Последователно обаче съдебната практика се придържа към разбирането, че пропускът на съда своевременно да събере цялата дължима държавна такса не обуславя недопустимост на постановения съдебен акт. Касае до финансовоправно задължение към бюджета, за което в процесуалния закон – чл. 77 ГПК, изрично е предвидена възможност да бъде събрано по принудителен ред служебно от съда и след завеждане на делото, включително и след приключване на делото с влязло в сила съдебно решение.
Въпросът дължи ли Държавата държавна такса по предявен от нея отрицателен установителен иск за собственост на имот, актуван като частна общинска собственост, не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. В представеното от касатора определение № 305 от 21.04.2011 г. по ч.т.д. № 875/2010 г. на ВКС, І т.о., е прието, че съгласно чл. 84, т.1 ГПК държавните учреждения са освободени от заплащане на държавна такса, освен по искове за частни държавни вземания и права върху вещи – частна държавна собственост. В същия смисъл е и даденото от въззивния съд тълкуване на нормата на чл.84, т.1 и 3 ГПК. В съответствие с наведените от [община] доводи във въззивната жалба, въззивният съд е приел, че 8 поземлени имота, предмет на предявения от Министерството на земеделието и храните отрицателен установителен иск за собственост, са със статут на частна общинска собственост и по отношение на тях разпоредбите на чл. 84, т.1 и 3 ГПК не намират приложение, т.е. за тях се дължи държавна такса. Следователно, при разрешаване на поставения въпрос въззивният съд не е изхождал от вида на правния субект, носител на съдебно предявеното право, както поддържа касатора, а от конкретните характеристиките на имотите, предмет на предявения иск за собственост, като е разграничил частната и публичната общинска собственост.
Макар в касационната жалба да е посочено, че се атакува въззивното решение изцяло, в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК няма поставени въпроси, касаещи разрешаването на спора за собственост по същество.
По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 24 от 16.04.2014 г. по гр.д. № 46/2014 г. на Бургаския апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: