2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
Nо 98
гр. София 22.02.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети януари две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
като разгледа докладваното от съдията Бранислава Павлова
гражданско дело № 3575 / 2016 г. по описа на гражданска колегия на Върховния касационен съд, за да се произнесе съобрази:
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 460 от 14.12.2015 г. по въззивно гражданско дело № 476/2015г., Софийският окръжен съд е потвърдил изцяло решение № 3 от 23.02.3015 г. на Районния съд [населено място] по гр.д. № 15/2014 г. за признаване на установено спрямо „Т.“ – О., С. Г. Г. и Т. М. А., че Държавата представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството чрез областния управител на Софийска област, е собственик на реална част от 300 кв. м., имот № 026004 по картата на възстановената собственост на [населено място] , [община], местност „Бързова чукла”.
Касационни жалби с вх. № 912/ 10.02.2016 г. и вх. № 913/ 10.02.2016 г. срещу въззивното решение, с искане за отмяната му и отхвърляне на исковата претенция, са подали ответниците по установителния иск Т. М. А. и „Т.“- О., които в основната си част са с еднакво съдържание. Касаторите навеждат и трите касационни отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Като нарушение на материалния закон се изтъква приетото от окръжния съд, че процесният имот не е земеделски по смисъла на чл. 2, т. 4 ЗСПЗЗ, поради неправилно тълкуване на нормата на чл. 10б от същия, установяваща пречки за възстановяване на правото на собственост в полза на бившите собственици или наследниците им, изразяващи се според касаторите, единствено в наличието на строителство или мероприятие представляващо комплекс от строителни дейности, а не в изграждането на отделни обекти /сгради/. Като съществени нарушения на съдопроизводствените правила, допуснати от въззивния съд, довели и до необоснованост на решението му, се изтъкват неправилно зачитане на доказателствената сила на представения акт за държавна собственост относно правопораждащия факт на правото на собственост на ищеца, както и незачитане на правилата за видовете доказване при иск за собственост. Поддържа се, че представеното от ответниците решение на поземлената комисия за възстановяване правото на собственост върху отнетия земеделски имот, като титул за собственост на първия общ праводател, е издадено при спазването на всички изисквания за законосъобразност на административната реституционна процедура. В касационната жалба на „Т.“- О., вх. № 913/ 10.02.2016 г., допълнително се твърди, че дружеството ответник е владяло имота с ясното съзнание, че е единствен и безспорен негов собственик, – декларирало го е пред данъчните служби и го е отдавало под наем на трети лица, които именно са изградили находящите се в него съоръжения.
В приложените към жалбите изложения на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване, идентични по съдържание, касаторите, на първо място извеждат въпросите: към кой момент се определя характерът на даден имот като земеделски по смисъла на ЗСПЗЗ – към момента на отнемането му в полза на държавата или към момента на подаване на искането за възстановяването правото на собственост върху него , респективно към момента на постановяване на решението на поземлената комисия и дали имотите , които към момента на отнемането са имали земеделски характер, но по-късно са го изгубили, подлежат на възстановяване. Касаторите поддържат основанието на чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК поради противоречие между приетото от въззивния съд и практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК: решение № 181 от 14.09.2011 на ВКС, I г.о., по гр.д. № 261/2010 г., решение № 767 от 16.11.2010 г. на ВКС , I г.о., по гр.д. №1760/2009 г., решение № 432 от 20.04.2012 г. на ВКС, I г.о, по гр.д. № 228/2011 Г., решение № 328 от 07.10.2011 г. на ВКС, I г.о, по гр.д. № 834/2010 г, решение № 215 от 17.03.2010 г. на ВКС, I г.о, по гр.д. № 387/2009 г.
На следващо място се извежда въпросът дали разпоредбата на чл. 10б ЗСПЗЗ има предвид строеж на единични сгради или осъществяване на мероприятие и застрояване на терена, което представлява комплекс от строителни дейности. По този въпрос се поддържа противоречие с решение № 219 от 20.05.2011 г. на ВКС, I г.о., по гр.д. № 807/2010 г., решение № 741 от 07.01.2011 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 1971/ 2009 г. , решение № 565 от 15.10.2010 г. на ВКС, III г.о. по гр.д. № 4522/ 2008 г., всички по чл. 290 ГПК.
Ответниците по жалбите не са изразили писмено становище в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационните жалби са подадени в срок , отговарят на изискванията на чл. 284 ГПК и не е налице изключението на чл. 280 ал.2 ГПК , поради което са редовни и допустими.
Предявен е иск с правно основание чл. 124 ал.1 ГПК от държавата, срещу „Т.“ – О. , С. Г. Г. и Т. М. А. /последните като праводатели на дружеството по възмездни сделки/, за признаване за установено по отношение на ответниците, че държавата е собственик на имот от 0.3 дка, застроен с панелна сграда, м. „Бързова чукла“, [населено място], [община]. Ищецът е удостоверил претендираното право с А. № 2472/10.12.1990 г., като е твърдял, че в полза на Т. М. А., като наследник на М. А. Т., неправомерно е възстановена собствеността върху имот с пл. № 026004, който застъпва имота, описан в акт за държавна собственост /А./. С отговорите по чл. 131 ГПК, „ Т.“- О. и Т. А. М. са оспорили легитимиращото действие на А. и са противопоставили право на собственост върху спорния имот, основано на земеделска реституция, извършена с решение № 9000А от 07.07.2002 г. на Поземлената комисия [населено място] по чл. 18ж ЗСПЗЗ, касаещо имот с пл. Nо 026004, с площ от 9.038 дка.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което искът за собственост на държавата е уважен, въззивният съд от правна страна е стъпил върху разбирането за декларативния характер на акта за държавна собственост относно правото на държавата, който не поражда права, но я легитимира като негов титуляр, задължавайки съдът да я третира като собственик до доказване на противното. Като продължение на това разбиране е приел, че ответниците е следвало да докажат обстоятелства изключващи правото на собственост на държавата към момента на предявяване на иска. С оглед на противопоставеното от ответниците право на собственост, основано на земеделска реституция, въззивният съд е упражнил косвен съдебен контрол върху решението на поземлената комисия като индивидуален административен акт и е достигнал до извод за неговата материална незаконосъобразност. Съдът е изложил съображения, че в процесния имот, към момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ, е било налице фактически извършено и заварено мероприятие по смисъла чл. 10б ЗСПЗЗ – съоръжение по смисъла на § 1в от ДР на ППЗСПЗЗ – телевизионна ретранслаторна станция и стоманена мачта, представляващи съоръжения за общо ползване по смисъла на чл. 2, т. 4 ЗСПЗЗ, чието съществуване изключва земеделския характер на земята. Съдът е приел, че чл. 10 б ЗСПЗЗ съдържа две хипотези- комлексно застрояване или проведено мероприятие, като законността на строителството е ирелевантна и не следва да се изследва от съда. Тъй като ответниците не са доказали годно правно основание на противопоставеното от тях право на собственост върху процесния имот, въззивният съд е зачел легитимиращото действие на акта за държавна собственост в полза на държавата.
При тези мотиви на въззивния съд, първият от поставените от касаторите въпроси, не е обуславящ за решаването на спора по смисъла на т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, въпреки изричното позоваване от страна на въззивния съд на чл. 2, т. 4 ЗСПЗЗ, който отграничава земеделските от неземеделските имоти към момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ и занапред. Въпросът не е обуславящ, защото какъвто и отговор да му бъде даден, включително, че процесният имот е земеделски към настоящия момент, този отговор няма самостоятелно значение при решаващ извод на въззивния съд за наличието на пречки по чл. 10б ЗСПЗЗ за възстановяване на правото на собственост върху него като земеделски към момента на отнемането му. Вторият правен въпрос, свързан с тълкуване на разпоредбата на чл. 10б ЗСПЗЗ относно характера на сградите, които попадат в отнета земеделска земя като пречка за възстановяването й, е обуславящ за делото, но не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, на която се позовават касаторите. В решение № 219 от 20.05.2011 г. на ВКС, I г.о., по гр.д. №807/2010 г. е разгледан въпросът за разграничението в основанията за възстановяване на собствеността по чл. 10б и чл. 10 ал.7 ЗСПЗЗ от гледна точка на изискването за законност на строителството само във втората разпоредба , но в това решение не е посочено в кои случаи следва да се приеме, че е осъществено мероприятие по чл. 10б ЗСПЗЗ. В решение № 741 от 07.01.2011 г. на ВКС, IV то г.о. по гр.д. Nо 1971/ 2009 г., е даден отговор на въпроса за допустимостта на косвения контрол върху реституционните актове по ЗСПЗЗ във връзка с предвидените в чл. 10 ал.7 и чл. 10б ЗСПЗЗ изключения от общото правило за възстановяване на собствеността на земеделските земи. В решение № 565 от 15.10.2010 г. на ВКС, III г.о. по гр.д. Nо 4522/ 2008 г. е прието, че не подлежат на възстановяване земеделски земи, когато върху тях е изградено комплексно мероприятие и имотът на бившите собственици не е застроен със сгради, но е засегнат от благоустройствени мероприятия – алеи, градинки и др. като цялостен завършен комплекс. В разглеждания случай съдът е установил въз основа на заключението на вещото лице, че в процесния имот попада телевизионна ретранслаторна станция, състояща се телевизионна ретранслаторна станция, състояща се от едноетажна сграда; стоманена мачта – ретранслатор с височина 16 м., монтирана върху стоманено-бетонен фундамент; технологичен контейнер за разполагане на технологично оборудване; приемателно-предавателна метална мачта; метални контейнери и метален стълб, оградени с метални тръби и прозирна мрежа , съставляващи охранителна зона, което представлява съоръжение за общо ползване. Изградените отделни съоражения съдът е определил като комплексно мероприятие по смисъла на чл. 10б ЗСПЗЗ и изводите му, че е налице изключението на чл. 10б ЗСПЗЗ не са в противоречие с приетото в решение № 565 от 15.10.2010 г. на ВКС, III г.о. по гр.д. Nо 4522/ 2008 г.
С оглед на изложеното, предпоставките на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК
не са налице и касационната жалба не следва да се допуска за разглеждане по същество.
Воден от горното Върховният касационен съд, първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение
на Софийският окръжен съд № 460 от 14.12.2015 г. по въззивно гражданско дело № 476/2015 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: