О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 98
гр. София, 22.05.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
като изслуша докладваното от съдията Първанова ч. гр. дело № 1848/2019 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК.
Образувано е по частна жалба на С. Г. А. и В. Д. Д., [населено място], чрез пълномощника им адвокат В. П., срещу определение № 130/12.03.2019 г. по гр. д. № 4370/2018 г. на ВКС, IІ г. о. Определението се обжалва в частта, с която е оставена без разглеждане касационната им жалба вх. № 11711/14.08.2017 г. срещу решение № II-21/07.07.2017 г. по гр. д. № 1789/2016 г. на Окръжен съд – Бургас в частта, с която съдът се е произнесъл по жалба срещу определение № 519/01.08.2016 г. по гр. д. № 1241/2010 г. на Районен съд – Несебър по чл. 344, ал. 2 ГПК.
В частната жалба се правят оплаквания, че обжалваното определение е порочно, постановено в противоречие с действителния смисъл на чл. 344, ал. 2 ГПК и при превратно тълкуване на т. 6, ТР № 1/17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г., ОСГК, ВКС. Излагат се съображения, че въпросът за сумите, които едните съделители трябва да плащат на другите срещу ползването на дял, по-голям от припадащия им се, е въпрос за размера на обезщетението на правото на ползване, а не въпрос за съществуване на това право за лишените от ползване съсобственици. Определението по чл. 344, ал. 3 ГПК, с което се изменя определение за ползване на съсобствен имот, с определение за заплащане на суми срещу ползването, не попада в обхвата на посоченото тълкувателно решение и подлежи на касационен контрол.
Ответната страна – А. Д. С., [населено място], чрез пълномощника си адвокат С. А., счита частната жалба за неоснователна в подаден в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК писмен отговор. Претендира присъждане на направените в настоящето производство разноски.
Останалите ответници по частната жалба – Т. Г. Б., Д. Г. В., Х. Г. Д., Т. Д. Д., М. К. Й., М. Г. Х., М. М. И., К. Й. Т., К. Й. Х. и Й. Т. Х., [населено място], чрез адвокат В. П., в представен в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК писмен отговор, считат жалбата за основателна и обоснована, с искане за отмяна на обжалваното определение.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира следното:
Частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт съгласно чл. 274, ал. 2 ГПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна, поради следните съображения:
С обжалваното определение, постановено по реда на чл. 288 ГПК, съставът на ВКС, ІІ г. о. е приел, че касационната жалба, насочена срещу произнасянето на въззивния съд по законосъобразността на определение № 519/01.08.2016 г. по гр. д. № 1241/2010 г. на Районен съд – Несебър по чл. 344, ал. 2 ГПК за заплащане суми на неползващите имота съделители, е процесуално недопустима, като се е позовал на т. 6 от ТР № 1/17.07.2001 г., ОСГК, ВКС.
Върховният касационен съд, състав на II г. о. намира, че обжалваното определение е валидно, процесуално допустимо и правилно, поради което следва да бъде оставено в сила. В частта, с която се атакува въззивното решение, обективиращо произнасяне по постановената привременна мярка по чл. 344, ал. 2 и ал. 3 ГПК, касационната жалба е недопустима. В тази част решението има характер на определение, което не попада в никоя от хипотезите по чл. 274, ал. 3 ГПК – то не е преграждащо и с него не се дава разрешение по същество на други производства по смисъла на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Определенията по чл. 344, ал. 2 ГПК /включително изменящите ги такива при промяна на обстоятелствата/ са от категорията на т. н. привременни мерки в делбата. Те се постановяват само в рамките на делбеното производство, нямат самостоятелен характер, поради което подлежат на обжалване пред ВКС, само когато са постановени за пръв път от въззивен съд. Ако е налице спор за ползването преди делбения процес, то правното основание и процесуалният ред не е този по чл. 344, ал. 2 ГПК. В същия смисъл са и постановките на т. 6 от ТР № 1/17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г., ОСГК, ВКС, съобразени в обжалваното определение, които не са изгубили актуалност и при действието на ГПК /в сила от 01.03.2008 г./. В случая произнасянето на въззивния съд по привеременните мерки е окончателно и не подлежи на касационен контрол, като в съответствие с процесуалния закон предходният състав на ВКС, ІІ г. о. е оставил касационната жалба без разглеждане като процесуално недопустима.
С оглед изложеното частната жалба, като неоснователна, следва да се остави без уважение, а обжалваното определение да се потвърди.
Въпреки изхода на настоящето производство, разноски на ответника по частната жалба не следва да се присъждат, тъй като липсват доказателства за тяхното извършване.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на II г. о.
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ В СИЛА определение № 130/12.03.2019 г. по гр. д. № 4370/2018 г. на ВКС, IІ г. о. в обжалваната част.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: