О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 98
гр.София, 23.02.2017 г.
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори февруари две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател:ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
като разгледа докладваното от съдията Райчева ч.гр.д. № 539 описа за 2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.3 ГПК.
Обжалвано е определение № 520 от 21.07.2016 г., постановено по ч. гр. д. № 403/2016 г. на Окръжен съд – Добрич, с което е потвърдено определение № 194 от 25.05.2016 г. по гр.д. № 395/2015 г. на Районен съд – Балчик за прекратяване на производството по делото поради недопустимост на предявения иск.
Жалбоподателят [фирма], със седалище в кк. А., [община], чрез процесуалните си представители адв. С. и адв. Д., поддържа доводи за неправилност на въззивното определение поради нарушение на процесуалния закон и необоснованост. В жалбата се сочи, че съдът е извършил недопустимо тълкуване на процесуалната норма на чл. 359 ГПК, като не е съобразил изискването на чл. 46, ал. 1 ЗНА, според което на тълкуване подлежат материалноправните норми; не е съобразено, че отрицателният установителен иск е заведен само от [фирма], а не от [фирма], поради което само за първото дружество е приложима забраната за предявяване на иск за владение срещу същия ответник.
Ответникът по жалбата [фирма], чрез процесуалния си представител адв. Н. Б. излага становище за неосноватленост на касационната жалба и счита, че касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска. Претендират се разноски.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., приема за установено следното:
Касационно обжалване на определението на въззивния съд не следва да се допусне.
Производството пред първоинстанционния съд е образувано по искова молба на [фирма], кк. А. против [фирма], [населено място], с която е предявен иск с правно основание чл. 76 ЗС за предаване на владението върху подземна кабелна мрежа /средно напрежение/ в участъка от подстанция А. до трафопост К. с дължина 1006.43 м. В хода на производството по делото съдът е установил, че между същите страни е налице спор за собственост върху общо шест броя подземни ел. кабела, по който е образувано т.д. № 165/2015 г. на Окръжен съд – Добрич. Делото пред този съд, по-късно преобразувано като гр.д. № 85/2016 г., е започнало по отрицателен установителен иск на [фирма] срещу [фирма] за това, че ответникът не е собственик на няколко подземни кабелни електропроводи с обща дължина от 1006.43 м., преминаващи през 20 на брой поземлени имоти в [населено място]. Първоинстанционният съд е приел, че с оглед тъждеството на недвижимите имоти по двата иска и предвид приложението на чл. 359 ГПК делото, образувано по владелческия иск следва да бъде прекратено.
В съгласие с изводите на Районния съд в [населено място], Добричкият окръжен съд е приел, че вещта, обект на отричаното право на собственост на ищеца по иска по чл. 76 ЗС е еднаква с вещта, върху която той претендира възстановяване на владението. Този извод съдът е извел от еднозначното описание на вещите в двете искови молби. За ирелевантно по делото е счетено противоречието в изявленията на двете страни относно естеството на спорната вещ – движима или недвижима, тъй като това обстоятелство не се отразява на преценката за идентичност между делата. Съдът е изложил съображения и за това, че е без значение дали предявеният от [фирма] – ответник по настоящото дело – иск, е отрицателен установителен или положителен установителен, тъй като и в двата случая се касае за искове с предмет правото на собственост върху съответната вещ, като в тази насока съдът се е позовал на т. 1 от ТР № 8/2012 г. от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС. По тези съображения ОС Д. е приел за приложима разпоредбата на чл. 359 ГПК и е потвърдил първоинстанционното определение за прекратяването на производството по делото.
В изложение към частната си жалба, за да обоснове допустимостта на касационното обжалване [фирма] поддържа, че атакуваното въззивно определение противоречи на практиката на ВКС, разрешаван е противоречиво от съдилищата и е от значение за правото. Посочва се решение № 733 от 04.11.2010 г. по гр.д. № 1536/2009 г., ВКС, ГК, I г.о., с което е възприето, че след като едно и също лице е предявило владелчески иск и отрицателен установителен иск, то по този начин няма да се установи правото на собственост, респективно правото на владение на ищеца, а правото на собственост на ответника, поради което не е налице забраната на чл. 359 ГПК. Жалбоподателят се позовава и на решение № 392 от 22.10.2010 г. по гр.д. № 6/2010 г. на ВКС, II г.о., в което е възприето, че искът по чл. 75 ЗС е вещен осъдителен иск, който предполага недопустимост винаги когато ищецът – владелец по иска по чл. 75 ЗС заявява и иск по чл. 108 ЗС, поради липса на правен интерес от паралелна защита. В приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК частният жалбоподател посочва и решение № 1532 от 08.12.2011 г. по в. гр.д. № 1590/2011 г. на ОС Варна, според което липсата на идентичност между страните по двата иска сочи на извод, че не е налице забраната на чл. 359 ГПК. Сочи се още и решение № 826 от 24.07.2013 г. по гр. д. № 997/2013 г. на ОС Бургас; както и решение от 09.03.2012 г. по гр.д. № 14321/2010 г. на СГС, II Б състав, според което забраната по чл. 359 ГПК се отнася единствено за осъдителните искове за собственост, но не и установителните искове по чл. 124, ал. 1 ГПК, тъй като само решенията по осъдителните искове се ползват с осъдителна сила, с която се защитава факта на владението, предмет на посесорните искове. Жалбоподателят посочва и представя практика също и във връзка с наведеното оплакване, че съдът изненадващо е прекратил производството по делото, както и че право на собственика е да избере с какъв иск да защити нарушеното или смутено право на собственост.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., намира, че частният жалбоподател подробно излага съображения които касаят правилността на атакуваното определение, а доколкото е формулирал въпрос от значение за спора той следва да се приеме, че е за приложението на чл. 359 ГПК. По така изведения въпрос настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване, тъй като даденото от съда разрешение на същия е в съответствие с практиката на ВКС, изразена и в посоченото от жалбоподателя решение по гр.д. №1536/2009 г., на I г.о. на ВКС., в което е прието, че забраната на чл. 295 от ГПК /отм/, респективно чл. 359 от ГПК е обусловена от това, че по предявения иск за собственост, ищецът ще търси защита на правото на владение като част от съдържанието на правото на собственост и ако искът бъде уважен, ищецът ще получи фактическата власт върху имота. Предявеният в случая от [фирма] отрицателен установителен иск за собственост включва в предмета си произнасяне и по въпросите свързани с владението, тъй като същото съставлява едно от правомощията на правото на собственост. Изложените в цитираното решение мотиви са отражение на разбирането, че законът дава предимство на правото на собственост пред защитата на фактическата власт върху вещта, доколкото последната се реализира от и срещу лица, които не черпят тази власт от съществуващо вещно право. Ищците в настоящото производство [фирма] са ответници по отрицателния установителен иск за собственост, предявен от [фирма], поради което тъкмо с оглед изложеното в представената практика становище, предмет на установяване ще бъде правото на собственост на [фирма] върху спорния предмет. По тези съображение въззивният съд е постановил определението си в съответствие със задължителната практика на ВКС, а не в противоречие с нея, поради което не е налице специалното селективно основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК.
Не са налице и основания за преразглеждане на изложеното разрешение на поставения правен проблем по приложението на чл. 359 ГПК в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като същото се споделя от настоящия състав, съответства на вложения от закона смисъл и не са налице изменения в законодателството или обществените условия, които да налагат осъвременяване на възприетото тълкуване.
Що се отнася до позоваването на жалбоподателя на решение № 162 от 09.07.2012 г. по гр.д. № 1260/2011 г. на ВКС, II г.о., според което страната – ищец в гражданското производство не може да бъде изненадана с прекратяване на производството поради недопустимост на иска, същото е неотносимо към настоящия случай. Това е така, тъй като цитираното становище съдът е изложил в контекста на нередовна искова молба и с оглед съображението, че решаващият съд е задължен да осъществи служебните си правомощия по движението на иска, включително на исковата молба и да отстрани с указания до страната допуснатите от нея нередовности. Настоящият случай не касае произнасяне на първоинстанционния съд преди да са били изяснени обстоятелствената част и петитума на предявения иск. Ето защо и по тези оплаквания на жалбоподателя не са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК.
По жалбата за разноски по чл.274, ал.2 ГПК.
Частната жалба е неоснователна.
Оплакването на процесуалния представител на [фирма], че въззивният съд неправилно е присъдил разноски на [фирма] в размер на 252 лева, без да е представен списък по чл.80 ГПК, е неоснователно. С оглед даденото разрешение в т.1 и 8 от ТР№6/2012г. ОСГК ТК на ВКС съдът има право да присъди разноски, за които не е представен списък, стига те реално да са направени, какъвто е конкретния случай- договор за правна защита от 15.06.2016г. и фактура за платено адвокатско възнаграждение от същата дата. Искането за това е направено своевременно с отговора по частната жалба изготвен от процесуалния представител на [фирма]. Ето защо обжалваното определение следва да се потвърди в тази му част.
При този изход на спора разноски за настоящото производство, сторени за адвокатско възнаграждение в производството на ВКС на основание чл.78, ал.3 ГПК следва да бъдат присъдени в полза на ответника по делото [фирма] в поискания размер от 252 лева.
Предвид изложените съображения съдът:
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 520 от 21.07.2016 г., постановено по ч. гр. д. № 403/2016 г. на Окръжен съд – Добрич, с което е потвърдено определение № 194 от 25.05.2016 г. по гр.д. № 395/2015 г. на Районен съд – Балчик.
ПОТВЪРЖДАВА определение от 21.07.2016 г., постановено по ч.гр.д. № 403/2016 г. на Окръжен съд – Добрич В ЧАСТТА МУ, С КОЯТО [фирма] е осъдена да заплати на на [фирма] разноски в размер на 252 лева.
ОСЪЖДА [фирма], със седалище в кк. А., [населено място], да заплати на [фирма], [населено място] сумата от 252 лева – разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: