О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 98
София, 29.02.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на 20.01.2016 две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
при секретар
изслуша докладваното от председателя (съдията) ЗЛАТКА РУСЕВА
дело № 6217/2015 година
Производството е по член 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№5824/23.10.2015г.,подадена от [фирма]/л/,гр.П.,чрез пълномощника адвокат С. А. А.,против решение №342/30.09.2015г. на Пернишки окръжен съд,постановено по в.гр.д.№539/2015г. по описа на същия съд,с което се потвърждава решение №190/09.03.2015г. постановено по гр.д.№05735/2013г. по описа на Пернишки районен съд,ГК,Vсъстав-за отхвърляне като неоснователен предявения от [фирма]/л/,гр.П.,срещу В. П. С. и В. П. Т.,установителен иск за собственост на имот,представляващ дворно място,находящо се в землището на [населено място], [община],означено по скица като имот с пл.№1830в кв.26 по плана на селото,с площ от 925 кв.м,при описани в решението граници.
В касационната жалба се правят оплаквания,че обжалваното въззивно решение е неправилно и необосновано,като се иска неговата отмяна.
С решаващите си мотиви,въззивният съд е констатирал,че шщецът е основал твърденията си,че е собственик на процесния имот,придобит чрез трансформиране на държавна собственост,предоставена със Заповед 01200/07.03.1956г. на Министерството на труда, комуналното стопанство и благоустройството за оперативно управление на ДМП”Г. Д.” с включването на имота в активите на дружеството на ищеца като правоприемник на държавното предприятие,с регистрирането му с Решение №4273/29.12.1991г. по ф.д.№3751/1991г. по описа на Пернишки окръжен съд,а ответниците В. С. и В. Т. основават правата си върху процесния имот въз основа на проведена реституционна процедура,с която им е възстановено правото на собственост като наследници на общия наследодател П. С. А.,а именно с решение по гр.д.№1006/1999г. по описа на Пернишки окръжен съд,потвърдено с решение по адм.д.№2136/2000г. по описа на Върховен административен съд,е отменено решение №432/05.03.1999г. на Кмета на [община] за отказ за отмяна на отчуждаването на имот №147 по отменения ЗРП С.Р. от 1946г.,отчужден от П./П./ С. А.-поч.1968г.,с РМС№1200/07.03.1956г. на Министерството на комуналното стопанство и благоустройство по ЗБНМ и вместо него е постановено:отменява отчуждаването на имот пл.№147 в кв.26 по отменения ЗРП на [населено място] от 1946г. за парка за отдих и култура,с горепосоченото РМС,на името на П. С. А.,досежно правата на В. П. А. и В. П. Т.,като им възстановява правото на собственост на този имот.Съдът се е позовал на данните по заключението на съдебно-техническата експертиза,което е намерил за компетентно и обективно,и е приел за установено,че процесният имот попада в средата на имот с пл.№147 по плана на [населено място] от 1946г.Съдът е отчел,във връзка с предявения ревандикационен иск,че в доказателствената тежест на ищцовото дружество е в условията на пълно и главно доказване да установи всички факти от които черпи благоприятни правни последици.След анализ на доказателствата на делото, и тези по съдебно-техническата експертиза, по отношение на извършеното отчуждаване по реда и действието на ЗПИНМ,вземайки предвид процедурата по отчуждаването,както и факта,че имотът не е бил завзет до 09.07.1956г.,поради което във връзка с действието и последиците от приложението на разпоредбата на член 39,ал.1 ЗПИНМ,съобразно изменението на редакцията на тази норма през 1956г.-въвеждането на изискване за заплащане на обезщетение на собственика като елемент от фактическия състав на отчуждаването,съдът е стигнал до извода,че имотът е зает към 04.06.1957г,поради което е налице изискването за заплащане на обезщетение на собственика като елемент от фактическия състав на отчуждаването.Съдът е посочил,че ищецът не е ангажирал доказателства от които да се установява,че праводателят на страната е заплатил обезщетение на лицата за отнетите имоти,предназначени за благоустройствени мероприятия.По отношение на представената квитанция от 24.06.1999г.,в която е посочено,че наследници на К. С. А. са възстановили сумата от отчуждение на имот 147,съдът е намерил същата за ирелевантна на повдигнатия правен спор,тъй като процесният имот е отчужден от П. С. А.-наследодател на ответниците.
В изложението си на основанията да допускане на касационно обжалване на въззивното решение,касаторът се позовава на разпоредбата на член 280, ал.1,т.1 и т.3 ГПК като заявява/цитирам/:
„Съдът се е произнесъл в явно противоречие с трайно установената практика на ВКС и на съдилищата по основните процесуалноправни въпроси,които са обусловили правните изводи на съда относно основателността на иска и които въпроси са от значение за точното прилагане на закона,а именно:
І.Следва ли съдът да обсъди всички представени и относими към предмета на спора доказателства,в мотивите на своето решение?
ІІ.Налице ли е пълно доказване чрез косвено такова относно факт,който обуславя спорното право и когато е установена такава система от доказателствени факти,която да създаде сигурност,че фактът,индициран чрез съвкупността на доказаните доказателствени факти,наистина се е осъществил?”
По формулирания в точка първо римско от изложението на касатора правен въпрос,се излагат доводи,че при постановяване на решението са нарушени уредените в чл.202 ГПК,чл.235,ал.2 ГПК и чл.236 ГПК съдопроизводсвени правила,тъй като въззивният съд не е разгледал всички събрани в производството доказателства в тяхната съвкупност,и ако ги е бил разгледал и обсъдил,според касатора би стигнал до заключението,че предявеният иск е основателен и доказан.Не се сочи от касатора кои доказателства не са взети предвид,а само се правят оплаквания за неправилни изводи на съда,които релевират касационни оплаквания по смисъла на член 281,т.3 ГПК,които са различни от основанията за допускане на касационно обжалване по смисъла на член 280 ,ал.1 ГПК,като в подкрепа на тези оплаквания се посочва задължителна съдебна практика на ВКС.С оглед изложеното в решаващите мотиви,касационният съд намира, че с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл не в противоречие ,а в съответствие с цитираната практика на ВКС,както по отношение оценката на заключението на вещото лице и обсъждането му с другите доказателства по делото,в мотивите е разгледал всички искания ,доводи възражения на страните,доказателствата по делото,като е направил своите правни изводи.
Правният въпрос,посочен в точка второ римско от изложението на касатора е неотносим към решаващите мотиви на обжалваното въззивно решение.Това е така защото,въззивният съд с последните е приел,че при условията на пълно и главно доказване,което е било проведено по делото,претенцията на ищеца е останала недоказана,като не са навеждани доводи за наличие на косвени доказателства, във връзка със заявената претенция,както и такива не са обсъждани и преценявани с решаващите мотиви на въззивното решение.
Водим от горното, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационнно обжалване на решение №342/30.09.2015г. на Пернишки окръжен съд,постановено по в.гр.д.№539/2015г. по описа на същия съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: