7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 98
С. 5.03. 2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, ГК, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на осми февруари, две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Юстиниянова
ЧЛЕНОВЕ: Л. Богданова
С. Димитрова
изслуша докладваното от съдията Богданова гр. дело № 1335/2011 г.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. Ц. С. от [населено място], подадена чрез адвокат Св. И., срещу въззивно решение № 105 от 2.05.2011 г. по гр. дело № 99/2011 г. на Ловешкия окръжен съд, с което е потвърдено решение от 23.12.2010 г. по гр.д. № 1247/2009 г. на Троянския районен съд в частта, с която са отхвърлени като неоснователни предявените от жалбоподателката срещу С. В. Ш. обективно съединени искове с правно основание чл. 31, ал.2 ЗС за сумата 5100 лв., представляваща обезщетение за ползата от която е лишена, поради невъзможност да ползва през периода 1.01.2005 г. до 1.04.2009 г. своята ид.част от поземлен имот, представляващ нива, цялата от 3 201 дка, находяща се в землището на [населено място], ведно със законната лихва; иск за заплащане на сумата 494.75 лв., представляваща припадащата й се част от добивите от трайните насаждения в имота за 2009 г., ведно със законната лихва; иск за заплащане текущо и ежемесечно до 10 число на месеца, считано от 14.04.2009 г. сумата от по 200 лв. до настъпване на обстоятелства водещи до отпадане на това задължение, ведно със законната лихва и установителен иск за признаване правото й на собственост върху 1/5 ид.ч. от поземления имот и за обявяване за недействителен на Н.А. № 14/2007 г. на нотариус Д. К. с район на действие Районен съд, [населено място], с който С. Ш. е признат за собственик на 1/6 ид.ч. от поземления имот.
Подадена е и частна жалба от В. Ц. С. срещу определение № 488 от 24.06.2011 г. по гр.д. № 99/2011 г. на Ловешкия окръжен съд, с което е оставена без уважение молбата й за изменение на решение № 105 от 2.05.2011 г., постановено по същото делото, в частта за разноските.
По касационната жалба на В. Ц. С.:
В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените процесуалноправни и материалноправни въпроси.
В писмения отговор на касационната жалба ответникът С. В. Ш., чрез пълномощника си адвокат В. А. изразява становище, че по отношение на исковете които са с цена до 5000 лв. касационното обжалване е недопустимо, а по отношение на останалите не е налице основанието по чл.280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Претендира присъждане на разноски за касационната производство.
Върховният касационен съд, състав на трето г.о. при проверка допустимостта на касационното производство намира следното:
Касационната жалба в частта, с която се обжалва въззивното решение, с което е потвърдено решението на първата инстанция по отхвърления иск за заплащане на сумата 494.75 лв., представляваща припадащата се част от добивите от трайните насаждения в поземления имот за 2009 г., ведно със законната лихва е подадена срещу неподлежащ на обжалване акт на въззивен съд и е процесуално недопустима. Предявеният иск е с цена 500 лв., а съобразно разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК не подлежат на касационно обжалване решения на въззивен съд с цена на иска до 5000 лв. за гражданските дела. В тази част жалбата следва да се остави без разглеждане. В останалата част касационната жалба е процесуално допустима.
В изложението за допускане на касационно обжалване жалбоподателката сочи, че по въпроса за правната квалификация на иска и задължението на съда да я определи е налице основание за допускане на касационно обжалване.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос, тъй като на него е даден отговор в постановени по реда на чл.290 ГПК решение № 398 от 23.05.2010 г. по гр.д. № 738/2009 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 249 от 23.07.2010 г. по гр.д. № 92/2009 г. на ВКС, І. г.о., решение № 124 от 24.03.2011 г. по гр.д. № 882/2010 г. на ВКС, ІV г.о. В тях е прието, че предметът на делото е спорното материално субективно право-претендирано или отричано от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска. Каква е правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран; когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, тогава решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. В случая съдът с оглед въведените от жалбоподателката – ищца твърдения в исковата молба и молбите уточнения е определил предмета на делото и се е произнесъл по този предмет, за който е бил сезиран, поради което постановеното решение не е недопустимо.
В изложението се поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпроса кога е налице правен интерес от предявяване на положителен установителен иск. Допускането на касационно обжалване по този въпрос се обосновава с приетото от въззивния съд, че ищцата не е доказала, че е собственик на твърдяната 1/5 ид.част от поземления имот.
Предявеният установителен иск е отхвърлен по съображения, че ищцата не е доказала правото си на собственост върху претендираната 1/5 ид.ч. от поземления имот, а не поради липса на правен интерес. С оглед на това поставеният в изложението въпрос не е обуславящ за изхода на делото по този иск, поради което по отношение на него не е налице общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
По въпросът какво е правното основание за предявяване на оценяем иск от ищец срещу ответник- такъв по ЗЗД или по ЗС и по кой точно текст от закона, ако през процесния период, предмет на иска за обезщетение ответникът е владял като свой собствен недвижимият имот, включително и припадащата се ид.част на ищцата до влизане в сила на съдебно решение по чл.108 ЗС, с което са й признати права на собственост жалбоподателката поддържа, че е налице хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Твърдението че спорът попада в хипотезата на посочената правна норма не обосновава приложно поле на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Основанието по посочения текст предполага обосноваване от страната, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на това тълкуване и за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни и противоречиви, като приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите /в този смисъл са дадените разяснения в ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на О., т. 4/. Искането да се допусне касационно обжалване без да е установено наличие на общи и допълнителни основания за допускането не е достатъчно, за да бъде допуснат касационен контрол. Необходимо е жалбоподателката да обоснове наличието на посоченото основание. Посочването на текста на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е такъв довод.
Останалите оплаквания в изложението са относими към правилността на решението, с което са отхвърлени предявените искове по чл.31, ал.2 ЗС, установителният иск и иска за присъждане на повтарящи се парични задължения. Те са основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК, но не могат да аргументират допустимост на касационно обжалване в производството по чл.288 ГПК. Извън изложеното следва да се отбележи и това, че установената с разпоредбата на чл.124, ал.2 ГПК правна възможност е за кредиторът, който има вземане за повтарящи се парични задължения. Обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС не е от тази категория, тъй като източникът на вземането е факт, който не е неизменим и вземането е съществуващо само и доколкото е реализиран посочения факт, като такъв от миналото.
Независимо от изхода на делото на ответната страна не следва да се присъдят разноски за настоящата инстанция, тъй като не са представени доказателства такива да са направени.
По частната жалба на В. Ц. С.:
Производството е по реда на чл.274, ал.2 ГПК.
В. Ц. С. обжалва определение № 488 от 24.06.2011 г. по гр.д. № 99/2011 г. на Ловешкия окръжен съд, с което е оставена без уважение молбата й за изменение на решение № 105 от 2.05.2011 г., постановено по същото делото, в частта за разноските- за намаляване поради прекомерност на възнаграждението за оказаната на ответника адвокатска помощ. Поддържа, че определението е неправилно, тъй като договорите за правна защита и съдействие не са й връчени по надлежния ред и срок, поради което са негодни и недопустими доказателства за твърдяните в тях факти- по отношение договорен адвокатски хонорар и неговото заплащане.
Ответникът по частната жалба не е подал писмен отговор.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о. намира, че частната жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК и е допустима. Разгледана по същество жалбата е неоснователна.
За да остави без уважение искането на жалбоподателката за изменение на решението в частта за разноските присъдени на ответната страна, въззивният съд е приел, че присъденият размер не може да бъде по-малък от трикратния размер на възнагражденията посочени в Наредба № 1 от 9.04.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В случая присъдената сума от 2000 лв. не надвишавала този размер, тъй като защитата на ответника е по няколко обективно съединени парични иска с различна цена.
Определението е правилно.
Цената на предявените искове за парични вземания е в размер на 5100 лв., 500 лв. и 7 200 лв. Предявен е и установителен иск, който е неоценяем.
Съгласно разпоредбата на чл.7, ал.1, т.4 от наредбата за защита по неоценяеми искове минималния размер на възнаграждението е 150 лв. Съобразно ал.2 на същата правна норма за защита по дела с определен интерес възнагражденията са следните:т.1 при интерес до 1000 лв. – 100 лв.; т. 2 при интерес от 1000 до 5000 лв. – 200 лв. + 6 % за горницата над 1000 лв. и т.3 при интерес от 5000 до 10 000 лв. – 450 лв. + 4 % за горницата над 5000 лв.;
В конкретния случай по иска с цена 5100 лв. минималния размер на възнаграждението е 454 лв.; по иска с цена 500 лв. минималния размер на възнаграждението е 100 лв. и по иска с цена 7200 лв. минималния размер на възнаграждението е 538 лв. Сборът на минималния размер на възнаграждението по предявените искове е 1242 лв.
Предвид нормите на чл. 78, ал. 5 ГПК във връзка с чл. 7, ал.1, т.4, ал. 2, т. 1, т. 2, и т. 3 и § 2 от допълнителните разпоредби на Наредба № 1 от 09.07.2004 г. на Висшия адвокатски съвет за минималните размери на адвокатските възнаграждения присъденото адвокатско възнаграждение в размер на 2000 лв. не надвишава трикратния размер на възнагражденията посочени в наредбата и не е прекомерно, съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото.
По изложените съображения обжалваното определение, като правилно ще следва да се потвърди.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 105 от 2.05.2011 г. по гр. дело № 99/2011 г. на Ловешкия окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение от 23.12.2010 г. по гр.д. № 1247/2009 г. на Троянския районен съд в частта, с която са отхвърлени като неоснователни предявените от В. Ц. С. срещу С. В. Ш. обективно съединени искове с правно основание чл. 31, ал.2 ЗС за сумата 5100 лв., представляваща обезщетение за ползата от която е лишена, поради невъзможност да ползва през периода 1.01.2005 г. до 1.04.2009 г. своята ид.част от поземлен имот, представляващ нива, цялата от 3 201 дка, находяща се в землището на [населено място], ведно със законната лихва; иск за заплащане текущо и ежемесечно до 10-то число на месеца, считано от 14.04.2009 г. сумата от по 200 лв. до настъпване на обстоятелства водещи до отпадане на това задължение, ведно със законната лихва и установителен иск за признаване правото й на собственост върху 1/5 ид.ч. от поземления имот и за обявяване за недействителен на Н.А. № 14/2007 г. на нотариус Д. К. с район на действие Районен съд, [населено място], с който С. Ш. е признат за собственик на 1/6 ид.ч. от поземления имот.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на В. Ц. С. срещу въззивно решение № 105 от 2.05.2011 г. по гр. дело № 99/2011 г. на Ловешкия окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение от 23.12.2010 г. по гр.д. № 1247/2009 г. на Троянския районен съд в частта, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от В. Ц. С. срещу С. В. Ш. иск за заплащане на сумата 494.75 лв., представляваща припадащата й се част от добивите от трайните насаждения в имота за 2009 г., ведно със законната лихва.
Определението в частта, с която не се допуска касационно обжалване е окончателно, а в частта, с която е оставена без разглеждане касационната жалба подлежи на обжалване с частна жалба, пред друг състав на ВКС, в едноседмичен срок от връчването.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 488 от 24.06.2011 г. по гр.д. № 99/2011 г. на Ловешкия окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: