О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 98
София, 09.03.2020 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесет и седми февруари две хиляди и двадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 3817/2019 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 4009/04.06.2019 г. по гр. д. № 13546/2018 г. Софийският градски съд, гражданско отделение, ІV-А въззивен състав, потвърдил решение № 365518/20.03.2018 г. по гр. д. № 4578/2017 г. на Софийския районен съд, с което е признато за установено по отношение на М. С. Т., че А. Б. Б. и М. К. Б. са собственици на самостоятелен обект – гараж, придобит по време на брака им, с идентификатор …….., находящ се на второ подземно ниво, кота – 5.45 в сграда 2, разположена в поземлен имот с идентификатор ……….. и М. С. Т. е осъдена да предаде на собствениците владението на имота; отхвърлена е претенцията на М. С. Т. с правно основание чл. 72, ал. 3 ЗС за признаване право на задържане на имота до заплащане на подобрения на стойност 2 092.50 лева; М. С. Т. е осъдена да заплати на А. Б. Б. и М. К. Б. обезщетение за лишаване от ползването на собствения им имот за периода от 01.03.2015 г. до 21.10.2016 г. в размер на 2 853.23 лева, ведно със законната лихва от предявяване на иска на 21.10.2016 г., а за периода от 22.10.2016 г. до 31.10.2016 г. и за разликата над уважения до пълния предявен размер от 3 000 лева искът е отхвърлен; решението е постановено при участието на трето лице – помагач на ответницата „Плам-92-Ковачев” ООД.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответницата по иска М. С. Т. с оплаквания за постановяването му при основанието за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и е насочена срещу въззивно решение, което не е изключено от касационен контрол съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което е допустима.
От ответниците по касация – ищци по делото, е подаден писмен отговор със становище да не се допуска касационно обжалване.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
По делото е установено, че с н. а. № …/09.10.2007 г. съсобствениците на УПИ ..-…,… от кв. … по плана на [населено място],[жк], и на сградите в него, си запазили правото на собственост и взаимно си учредили право на строеж върху отделни обекти, които ще бъдат построени от третото лице – помагач, в многофункционална жилищна сграда с офиси, подземни гаражи на две нива и ателиета, съгласно подробния устройствен план и инвестиционен проект, одобрен на 19.03.2007 г., като за ответницата и „МС 2003” ЕООД, на което дружество ответницата е управител, е отреден подземен гараж № 8, находящ се на първо подземно ниво, кота – 2.85, със застроена площ 21.34 кв. м., при съседи: север – калкан, изток – гараж № 7, юг – маневрена рампа, запад – калкан, заедно с 5.86% ид. ч. от общите части на подземните гаражи и от правото на строеж върху дворното място. Никой от останалите съсобственици не е придобил индивидуална собственост върху гараж по инвестиционния проект, находящ се на подземно ниво 2, кота – 5.45. В договора е вписано, че съсобствениците учредяват на „Плам-92-Ковачев, Йорданодв-сие” ООД правото да построи многофункционалната сграда, като стане изключителен собственик на всички обекти, с изключение на запазените за съсобствениците по договора от 2007 г.
От направление „Архитектура и градоустройство” /Н./ при Столичната община е представено заверено копие от одобрен на 19.03.2007 г. инвестиционен проект, според който на кота – 2.85 гараж № 8 е при съседи: север – калкан, изток – гараж № 6, юг – маневрена рампа, запад – гараж № 8, а на кота – 5.45 е налице гараж № 9 при съседи: машинно отделение асансьор, калканна стена, гараж № 10 и вътрешна улица; няма внесени и одобрени други инвестиционни проекти за тези две подземни нива.
Третото лице-помагач е представило копия на инвестиционни проекти с печат за одобрение от 19.03.2007 г. и вписване „корекцията е на инвеститора”, печат на третото лице и положен подпис, на които на кота – 2.85 гаражът с № 8 на представения от Н. проект е с № 7, а на кота -5.45 гаражът с № 9 на представения от Н. проект е с № 8. По двата инвестиционни проекта двата гаража като местоположение и граници не са променени, промяната в двата проекта е с добавянето на още гаражи на двете нива и с поставянето на различни номера.
Разрешението за ползване на сградата е издадено на 04.12.2009 г.
С н. а. № …/10.10.2011 г. ищците закупили от „Плам-92-Ковачев и синове” ООД гараж № 8 с площ 31.46 кв. м. на кота – 5.45, при граници: асансьор, машинно помещение за асансьор, подземна улица, гараж № 9, калкан, заедно със 7.74% ид. ч. от общите части на подземните нива и съответните идеални части от правото на строеж.
От първоначалното заключение на техническата експертиза е установено, че в сградата са налице две подземни нива: първото е на кота- 2.85, а второто на кота – 5.45. Въз основа огледа на място вещото лице е посочило, че на кота – 5.45 е налице гараж, разположен непосредствено до асансьорната платформа за автомобили, като номерацията му № 8, е изписана с маркер на стената до него. Въз основа на инвестиционния проект, представен от ответницата и от Н., вещото лице е посочило, че гараж № 8 следва да се намира на първо подземно ниво, кота – 2.85, като на място този гараж е означен на ръка с № 7. По нотариалния акт от 2007 г. и инвестиционен проект гараж № 8 съвпада, но некоректно са описани границите на същия, като е следвало вместо калкан да се посочат поземлените имоти. Посоченият в нотариалния акт от 2011 г. гараж № 8 не съвпада с този по инвестиционния проект, представен от ответницата и от Н..
По делото е прието допълнително заключение на техническата експертиза, изготвено въз основа на представения от третото лице-помагач инвестиционен проект с корекции, според което са налице разлики в броя на гаражите по проекта, който се съхранява в Н. и този, представен от третото лице – по първия гаражите са 16, а по втория – 20. Налице е разлика и в разпределението и номерацията на гаражите. По коригирания проект гараж № 8 – така, както е описан в нотариалния акт от 2011 г., съвпада с гараж № 8, посочен с този номер в проекта. Описанието на гараж № 8 по нотариалния акт от 2011 г. е по коригирания инвестиционен проект. Вещото лице е посочило, че и в двата проекта има един единствен гараж /на ниво – 5.45/, който граничи с асансьорна платформа и калкан, които са две непроменливи граници.
Първоинстанционният съд обсъдил възражението на ответницата за нищожност поради липса на предмет на договора, с който ищците се легитимират за собственици на гараж № 8, както и защото праводателят им не е бил собственик на продадения имот, и посочил, че инвестиционните проекти и техните изменения нямат правопораждащо действие за приобретателя на правото на строеж – от значение е дали въз основа на учреденото право на строеж приобретателят е построил отделен обект, който отговаря на характеристиките за вида обект, който се построява. Обемът на отстъпеното право на строеж се определя от съдържанието на договора, с който е учредено, а изграденото в повече от учредения обем е собственост или на собственика на земята или на притежателя на правото на строеж с оглед на това дали то представлява самостоятелен обект на правото на собственост или не. Като се позовал на нормативната уредба – пар. 5, т. 39 от ДР на ЗУТ за понятието „обект” и на чл. 98, ал. 2, т. 3 от Наредба № 7 за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони, както и на заключението на вещото лице, съдът приел, че към датата на придобиването от ищците през 2011 г. е налице годен обект на собственост, който прехвърлителят да прехвърли.
Съдът намерил за неоснователно и другото възражение на ответницата във връзка с правата на праводателя на ищците. Посочил, че същият се легитимира въз основа на учреденото му с нотариалния акт от 2007 г. право на строеж, като съгласно клаузите на договора следва да стане изключителен собственик на всички обекти без тези, запазени за съсобствениците. Г., който ответницата придобива по силата на този нотариален акт, се намира на първо подземно ниво, кота – 2.85, като нито един от запазените за съсобствениците гаражи не се намира на второ подземно ниво, кота – 5.45. Оттук съдът заключил, че на основание чл. 63 и сл. ЗС третото лице-помагач с построяването на сградата в рамките на учреденото е придобило правото на собственост върху построените гаражи на второ подземно ниво, кота – 5.45. Като последица от това и ищците са придобили право на собственост върху прехвърленото въз основа на договора от 2011 г., който не е нищожен поради липса на предмет и произвежда действието, предвидено в него, защото прехвърлителят е притежавал правото на собственост върху обекта. По делото е отделено като безспорно, че ответницата владее имота, предмет на спора. По тези съображения съдът приел, че искът по чл. 108 ЗС е основателен и следва да се уважи.
Като неотносими към въпроса за придобиване правото на собственост от ищците първоинстанционният съд приел повдигнатите от ответницата въпроси, че гаражът, който се владее от нея, й бил показан от инвеститора – третото лице-помагач, както и че ищецът Б. при изповядването на договора от 2007 г. знаел, че това е нейният гараж. Посочил, че тези въпроси са относими към възражението й за придобиване на имота по давност и нейни евентуални спорове с третото лице-помагач по договора за строителство. Като изходил от съдържанието на договора от 2007 г., съдът посочил, че дори да е въведена във владение на гараж на подземно ниво две, кота – 5.45, тя няма правно основание, базиращо се на запазеното право на собственост по този договор върху спорния гараж.
Като неотносими към спора за придобитото от ищците право на собственост съдът намерил и довода, че третото лице-помагач е построило на място нещо в отклонение от одобрения инвестиционен проект от 2007 г. След като строителят е придобил право на строеж върху цялото второ подземно ниво, колко и какви гаражи е построил на това ниво е неотносимо към правата на ответницата, доколкото строителят не е надхвърлил учреденото му право на строеж на това ниво. Правото му да строи, респективно да прехвърля годни обекти, произтича от правото на строеж, а не от одобрените инвестиционни проекти, които нямат правопораждащо действие за възникване правото на собственост.
По правопрекратяващото възражение за придобивна давност първоинстанционният съд приел, че ответницата е недобросъвестен владелец. Изложил съображения, че е налице отклонение от одобрения инвестиционен проект, въз основа на който е сключен договорът за учредяване право на строеж, но то не се отразява на обема на учреденото право на строеж, защото съсобствениците са учредили право на строеж върху цялата кота – 5.45 и следователно разположението на гаражите на тази кота е решение на собственика й-строител. Доколкото със сключването на договора за учредяване право на строеж ответницата е била наясно, че придобива право на собственост върху гараж на първо подземно ниво, то и при въвеждането й във владение на 20.10.2010 г. от нейния помагач, тя е установила недобросъвестно владение върху гаража на второ ниво, защото въвеждането й във владение не е на основание, годно да я направи собственик на този гараж; от значение е и обстоятелството, че лицето, което я е въвело във владение, не е неин праводател – правото й на собственост произтича от прехвърленото й право от останалите съсобственици през 2007 г. Към датата на прехвърляне на правото в полза на ищците – 10.10.2011 г., третото лице – помагач не е изгубило правото си на собственост, тъй като към тази дата не е изтекъл 10-годишният срок за придобиването на имота от ответницата на основание придобивна давност; този срок не е изтекъл и към датата на предявяване на исковата молба от приобретателите – 21.10.2016 г. С оглед установената недобросъвестност и предвид липсата на доказателства ищците да са знаели и да не са се противопоставили на извършеното от ответницата подобрение – поставяне на гаражна врата на стойност 2 092.50 лева, то и възражението за право на задържане подлежи на отхвърляне.
Първоинстанционният съд приел за основателен и иска за парично вземане, съставляващо обезщетение за ползване от ответницата на чуждия имот, без наличие на основание за това. След като не е дал съгласие за ползването на имота, на собственика се дължи обезщетение по общото правило на чл. 59, ал. 1 ЗЗД от деня, когато вземането е станало изискуемо, без да е необходима покана от кредитора. Възражението за погасяване на вземането по давност е счетено за неоснователно, тъй като към датата на предявяване на иска – 21.10.2016 г., не е изтекъл 5-годишният срок за изискуемост за периода м. март 2015 г. – м. октомври 2016 г. Дължимата общо на ищците сума в размер на 2 853.23 лева е установена с помощта на вещото лице, като за разликата до пълния предявен размер от 3 000 лева искът е отхвърлен.
Въззивният съд споделил мотивите към първоинстанционното решение и на основание чл. 272 ГПК препратил към тях, като отново обсъдил данните, съдържащи се в писмените доказателства и заключенията на вещото лице по техническата експертиза и подчертал, че в нотариалния акт за учредяване право на строеж нито един гараж от запазените за съсобствениците не се намира на второ подземно ниво, кота – 5.45, следователно с построяването на сградата в рамките на учреденото третото лице-помагач е придобило правото на собственост върху гаражите на това ниво, а ищците са придобили правото на собственост въз основа на договора от 2011 г. Въззивният съд подчертал и това, че в договора за учредяване на право на строеж за ответницата е запазен гараж на подземно ниво едно, кота – 2.85, а не на второ подземно ниво, кота – 5.45.
Въззивният съд посочил, че действително в нотариалния акт от 2007 г. административният адрес е записан [улица], а в нотариалния акт от 2011 г. – [улица], но посочените урегулирани поземлени имоти, местност, квартал са едни и същи, поради което е налице идентичност.
Въззивният съд добавил и това, че не са налице нарушения при конституирането на третото лице-помагач на страната на ответника. „Плам-92-Ковачев“ ЕООД и „Плам-92-К., Йорданов и сие“ ООД е едно и също юридическо лице, идентифицирано чрез ЕИК. Възможни са различни промени в обстоятелствата и партидата на дружеството, но единствено ЕИК идентифицара юридическото лице. При проверка в търговския регистър е станало ясно, че с протокол на общото събрание на съдружниците от 29.02.2008 г. е променено името на дружеството от „Плам-92-Ковачев, Йорданов и сие“ ООД в „Плам-92-Ковачев и синове“ ООД. С протокол на общото събрание от 17.10.2011 г. е взето решение съдружниците И. К. и Г. К. да продадат дружествените си дялове на Ж. К.. С решение на едноличния собственик на капитала Ж. К. е променена формата на дружеството от дружество с ограничена отговорност в еднолично дружество с ограничена отговорност, както и промяна на името „Плам-92-Ковачев“ ЕООД.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката е поставила въпросите:
1. Когато има два различни проекта от една и съща дата за една и съща сграда, по кой от двата се определя обемът на учреденото право на строеж; кой юридически факт има значение за определяне притежанието на правото на собственост върху изграден обект – нотариалният акт или инвестиционният проект;
2. При отклонение от проекта, по който е учредено правото на строеж съгласно нотариалния акт за суперфицията, кой е собственик на новоизградените обекти – собственикът на земята или суперфициарят.
Като основания за допускане на касационно обжалване се поддържат чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, както и чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК поради очевидна неправилност на въззивното решение.
За да обоснове основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, жалбоподателката се позовава на решение № 118/16.11.2016 г. по гр. д. № 766/2016 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., решение № 316/20.05.2013 г. по гр. д. № 217/2012 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., и решение № 173/26.06.2013 г. по гр. д. № 1273/2013 г. на ВКС, І-во г. о. Прегледът на съдебната практика показва, че с първото решение е даден отговор на въпроса: въз основа на волеизявленията в договора за учредяване на суперфиция или въз основа на одобрените строителни проекти и книжа, по които е реализирано строителството, следва да се извърши преценката дали построеното е в рамките на правото на строеж. За да отговори на този въпрос, съставът на ВКС, ІІ-ро г. о., се е позовал на останалите две решения, на които се позовава и жалбоподателката. В първото от тях е дадено тълкуване, че обемът на правото на строеж се определя от договора или административния акт, с който е учредено, и построеното извън тези рамки, макар и на основание утвърден архитектурен проект и издадено строително разрешение и което има юридическо основание да бъде самостоятелен обект, се придобива по приращение от собственика на земята, а с второто решение – че когато изграденото в повече е самостоятелен обект, то става собственост на собственика на земята по приращение на основание чл. 92 ЗС, а когато не е самостоятелен обект, става собственост на собственика на сградата и притежател на правото на строеж на основание чл. 97 и чл. 98 ЗС. Въз основа на това е формиран извод, че преценката какъв е обемът на учреденото право на строеж се прави при тълкуване волеизявленията в договора за учредяване на право на строеж и спрямо този обем се преценява дали реализираното строителство е извън тези рамки.
Обжалваното въззивно решение не противоречи, а съответства на тази съдебна практика. Въззивният съд, позовавайки се на чл. 272 ГПК, е възприел мотивите към първоинстанционното решение, в което е посочено, че правото на суперфициаря да строи, респективно да прехвърля годни обекти, произтича от правото на строеж, а не от одобрените инвестиционни проекти, които нямат правопораждащо действие за възникване правото на собственост. След като строителят е придобил право на строеж върху цялото второ подземно ниво, където се намира придобитият от ищците гараж, обстоятелството колко и какви гаражи е построил на това ниво е неотносимо към правата на ответницата, доколкото строителят не е надхвърлил учреденото му право на строеж на това ниво. Ето защо не е налице първото поддържано основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Не се констатира наличие и на второто основание. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационното обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.
Жалбоподателката излага довод, че в нотариалния акт за учредяване право на строеж на суперфициаря не е учредено право на строеж за построяване на процесния гараж, поради което и същият не може да стане негов собственик, дори да го е изградил в изпълнение на одобрен поправен проект; собственици на гаража са станали собствениците на земята, поради което суперфициарият не е могъл да прехвърли на ищците права, които сам не притежава. Така обоснованият порок на въззивното решение не е установим пряко и единствено от съдържанието на същото, а предполага запознаване и анализ на доказателствата по делото, което означава, че с оглед на горепосочените критерии въззивното решение не може да се квалифицира като очевидно неправилно.
В обобщение, не са налице предпоставки за допускане на касационната жалба до разглеждане по същество.
С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответниците по касация следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 2 000 лева по договор за правна защита и съдействие от 26.09.2019 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 4009/04.06.2019 г. по гр. д. № 13546/2018 г. на Софийския градски съд, гражданско отделение, ІV-А въззивен състав.
ОСЪЖДА М. С. Т. с ЛНЧ [ЕГН] и адрес: [населено място], [улица][жилищен адрес] да заплати на А. Б. Б. и М. К. Б. разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 2 000 /две хиляди лв./ лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: