2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 980
гр. София, 19.10.2017 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети октомври две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 1932 по описа за 2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. Б. В. против решение № 2260/30.11.2016 г., постановено по гр.д.№ 3359/2016 г. от VІІ-ми състав на Апелативен съд – София.
Ответникът по касационната жалба не е представил писмен отговор.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
С обжалваното решение, съдът е приел, че предявения иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ е основателен до размер на сумата от 3000 лева.
Съдът е приел, че в продължение на около три години ищецът е бил обект на наказателно преследване. Прието е, че с оглед разпоредбата на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, Прокуратурата следва да понесе отговорността за обезщетяването на вредите, настъпили в резултат от наказателното преследване, което се явява обективно незаконно. Съгласно чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от органите на дознанието, следствието, прокуратурата и съда от незаконно обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано. Съгласно чл.4 ЗОДОВ дължимото обезщетение обхваща всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо дали са причинени виновно от съответното длъжностно лице – т.е отговорността на държавата е обективна.
Съдът е приел за основателен е доводът във въззивната жалба, че определеният размер на обезщетението за неимуществени вреди е завишен, с което е допуснато нарушение на чл.52 ЗЗД. Въззивният съд е отчел, че при определяне размера на обезщетението в настоящия казус съвкупно се отчитат възрастта на ищеца в периода на неоснователното му наказателно преследване; продължителността на наказателното производство – около три години, както и това, че спрямо него е била приложена най-леката МНО – „подписка” и не са ангажирани доказателства за налагани други ограничения на лицето, както и също така вида и тежестта на повдигнатите обвинения – към момента на повдигане на обвинението и на внасяне на обвинителния акт в съда, за престъплението по чл. 289 НК се е предвиждало наказание „лишаване от свобода до пет години или с пробация, или с обществено порицание”, т.е., престъплението не се е явявало „тежко” по смисъла на чл. 93, т. 7 НК. С оглед принципа, посочен в чл. 2, ал. 1 НК за приложимост на закона, който е бил в сила по време на извършване на деянието, то обстоятелството, че към настоящия момент, за престъплението по чл. 289 НК се предвижда наказание „лишаване от свобода от една до шест години”, т.е. вече е налице критерия по чл. 93, т. 7 НК, съдът е приел, че е правно ирелевантно в случая. Прието е също така, че досъдебната и съдебната фаза на процеса са приключили в разумен срок, като присъдата на първоинстанционния съд не е обжалвана или протестирана, като в същата насока е отчетено, че не са ангажирани доказателства, че наказателната репресия е довела до проява на значителни трудности в личен, семеен, професионален и здравословен план, например – що се отнася до твърденията, че случая бил разгласяван медийно, което много притеснявало ищеца – не са налице по делото каквито и да било доказателства, че е имало подобни медийни публикации, дори и това да е било така.
В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че е налице противоречиво разрешаване от съдилищата по правния въпрос относно приложението на принципа за справедливост съгласно чл.52 ЗЗД, основен при определяне на обезщетение за неимуществени вреди.
Следва да се отбележи, че в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи задължителна съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази задължителна практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. С оглед спецификата на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ., от който произтича отговорността на държавата за вреди като критерий за преценка е въведен и дългия несъобразен с разумния срок период, през който е продължило наказателното преследване, характера на престъплението по повдигнатото обвинение, публичното му разгласяване и свързаните с това последици. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на задължителна съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват.
Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска, доколкото не са налице основания за това, сочено от касаторите.
Водим от горното, състава на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2260/30.11.2016 г., постановено по гр.д.№ 3359/2016 г. от VІІ-ми състав на Апелативен съд – София.
Определението е окончателно.
Председател: Членове:1. 2.