О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 980
С., 24.10.2011 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.387 по описа за 2011г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
С решение №494 от 17.11.10г. по гр.д.№653/10г. на Добричкия окръжен съд, след частична отмяна на решение №39 от 15.01.10г. по гр.д.№1926/08г. на Добричкия районен съд, е признато за установено по отношение на Д. С. Г. и С. Ж. Г., че ищецът С. А. В. притежава още 100 кв.м. в идеални части, над признатите от първата инстанция 235 кв.м., от поземлен имот с идентификатор 72624.609.1366 по кадастралната карта на [населено място], целият с площ от 448 кв.м.
Решението е постановено при следната фактическа обстановка: Спорният поземлен имот с идентификатор 72624.609.1366 по кадастралната карта на [населено място] е идентичен с имот пл.№1566 от кв.29 по плана на [населено място] от 1987г., за който е бил отреден парцел ХІІ-1566. С предходните два плана от 1958г. и от 1962г. /неодобрен/, същият имот е бил заснет като два самостоятелни имота: имот пл.№965 с площ от 225 кв.м., за който е бил отреден парцел ІХ-965 от кв.138 и имот пл.№966, с площ от 176,70 кв.м., който е бил включен в образуван по регулация съседен общ парцел VІІІ-966,967. Собственик на парцел ІХ-965 е бил общият праводател на страните В. А. Д., а собственик на имот пл.№966, включен в съседния парцел, е бил синът му А. В. Д., чийто наследник е ищецът С. А. В.. През 1957г. В. Д. учредил на другия си син С. Д. право на строеж върху собствения си парцел ІХ-965, което било реализирано. Същевременно А. Д. построил в своето място къща-близнак с къщата на брат си. В годините двамата братя са строили помощни постройки в дворното място, а през 1987г. двата двора са били заснети като един имот и за тях е отреден общ парцел. В този общ имот е имало вътрешна ограда, която обаче не е минавала по разделителната кадастрална линия между имотите №965 и №966 по плановете от 1958г. и 1962г., а е разделяла вертикално имот пл.№965 на две приблизително равни части. През 1983г. е починал бащата В. Д., а през 1997г. синът му С. Д. е дарил на внучката си Д. П. К. своята част от сградата близнак, построена въз основа на отстъпеното право на строеж, заедно с 112,50 кв.м. в идеални части от парцел ХІІ-1566 /колкото е наследствената му част от имота на баща му – бивш имот пл.№965/. С последващ нотариален акт №187/2007г. Д. К. е продала на ответницата Д. С. Г. получения от С. Д. имот. След смъртта на С. Д. през 2005г., неговата дъщеря С. К. се снабдила с нотариален акт по обстоятелствена проверка за останалите 112,50 кв.м. от имота на В. Д. и през 2008г. ги продала на ответницата Д. С. Г..
При тези данни и след като е обсъдил свидетелските показания по делото, въззивният съд е приел от правна страна, че ищецът С. А. В. е собственик на 335 кв.м. от спорния имот, целият с площ от 448 кв.м. В тези 335 кв.м. се включват не само собствените на баща му А. В. 176,70 кв.м. /бивш имот пл.№966/, но и наследствените от В. А. Д. 112,5 кв.м., представляващи ? ид.част от бивш имот пл.№965. Възражението на ответниците, че са придобили собствеността върху последните 112,5 кв.м. по силата на продажбата от 2008г. е прието за
неоснователно по съображение, че праводателката С. К. не е могла да стане техен собственик по давност, дори да е присъединила владението на починалия си баща С. Д.. Съдът се е мотивирал със забраната за придобиване по давност на реална част от парцел при действието на З. /отм./, при положение, че не е налице изключението на чл.181, ал.3 от същия закон. Освен това е прието, че С. Д. не е демонстрирал по отношение на брат си А. Д. отблъскване на владението му върху наследствената част от общия имот.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответниците. Те се позовават на обстоятелството, че от 1958г. до 1987г. за имот пл.№965 е бил отреден самостоятелен парцел. Считат, че при това положение не е била налице забраната на чл.59 от З. /отм./ за придобиването му по давност от С. С. К., която е присъединила и владението на баща си. Освен това – съдът неправилно определил началния момент, от който С. Д. е завладял имота на баща си. Действителният момент е още през 1957г., когато той започнал да строи къща въз основа на учредената суперфиция, но същевременно поставил вътрешна ограда в мястото и се отделил от баща си. Освен това въззивният съд не се произнесъл по евентуалното възражение, че праводателят на жалбоподателите С. Д. е притежавал право на строеж върху целия имот пл.№965, а ищецът би могъл да придобие по наследство само идеална част от голата собственост на имота, докато носители на вещното право на строеж върху тази част вече са жалбоподателите.
В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК по въпросите: 1.Приложима ли е забраната на чл.59 от З. /отм./ за придобиване по давност на части от поземлени имоти, ако владението е осъществено и придобивният давностен срок е изтекъл при действието на забраната, но през период, когато имотът е бил със статут на самостоятелен поземлен имот, урегулиран в самостоятелен парцел и какво е значението на преурегулирането му след изтичането на десетгодишната давност и 2.Достатъчно ли е възражението на ответника по предявен срещу него иск за собственост, че притежава вещно право на строеж върху имота и следва ли съдът да вземе предвид това възражение и да признае съществуването му в диспозитива на съдебното решение, като признае ищеца за собственик само на голата собственост върху имота, или следва да предяви иск за признаване на това право, за да бъде то съобразено при установяване на правата на ищеца. Прегражда ли силата на пресъдено нещо на постановеното съдебно решение, с което ищецът е признат за собственик на един имот, възможността на ответника да установи, че притежава ограничено вещно право върху този имот.
Поддържа се и това, че обжалваното решение е постановено в противоречие с практиката на ВС по въпроса за конверсията на владението върху реална част от парцел в право на собственост по давност върху идеална част от него, при условията на чл.181, ал.1 от З. /отм./, когато давността е изтекла преди влизане в сила на този закон – решение №793/82г. на І ГО; решение №325/92г. на І ГО.
И на последно място – решението противоречало на ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС, тъй като в него липсвали решаващи мотиви за обременяване на спорния имот с вещно право на строеж.
Ответникът в производството С. А. В. оспорва жалбата. Счита, че тя не следва да се допуска до разглеждане по същество, както поради забраната на чл.280, ал.2 от ГПК, така и поради липса на основания по чл.280, ал.1 от ГПК.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение приема, че в случая не е налице пречката на чл.280, ал.2 от ГПК за разглеждане на жалбата от ВКС. Касационната жалба е подадена на 20.12.2010г., преди изменението на чл.280, ал.2 от ГПК с ДВ бр.100/2010г., а обжалваемият интерес е над 1000лв.
Жалбата обаче не следва да се допуска до разглеждане по същество, тъй като не е налице нито едно от основанията по чл.280, ал.1 от ГПК.
Въпросът дали забраната по чл.59 от З. /отм./ за придобиване по давност на реална част от парцел е приложима и по отношение на имоти, за които е отреден самостоятелен парцел, е свързан с проблематиката по настоящото дело, но не е решаващ за крайния му изход, доколкото по делото няма данни за завладяване на съществуващия до 1987г. самостоятелния парцел ІХ-965 от праводателя на жалбоподателите С. Д.. Действително, той е правил пристройки към сградата, за която му е било учредено право на строеж и е строил други помощни постройки в мястото, но не е завладял изцяло парцела – напротив – поставил е вътрешна ограда, която разделя този парцел на две части. Освен това – през 1997г. С. Д. е дарил на внучката си само 112,5кв.м. от дворното място, колкото е неговата наследствена ? част от бившия парцел ІХ-965, с което на практика е признал наследствените права на брат си върху другата ? ид.част. Затова по-общият въпрос за завладяването на бившия парцел ІХ-965 в случая не може да бъде поставен, а оттук не следва да се поставят и въпросите дали е приложима забраната на чл.59 от З. /отм./ и дали владението върху реална част от парцел може да доведе до придобиване по давност на идеална част при условията на чл.181, ал.3 от З. /отм./, ако давността е изтекла преди влизане в сила на закона, още повече, че в случая няма такива данни.
Въпросите за значението на притежаваното от праводателя на ответниците С. Д. право на строеж върху бившия парцел ІХ-965 не са решаващи за изхода на делото и затова по тях не следва да се допуска касационно обжалване. Предмет на делото е обемът на правото на собственост на ищеца върху спорния поземлен имот с идентификатор 72624.609.1366 по кадастралната карта на [населено място], а не насрещните ограничени вещни права, които противопоставят ответниците. Тези вещни права биха имали значение при разрешаване на спора за разпределение на ползването на общото дворно място, но не и за определяне на собствеността върху него.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №494 от 17.11.10г. по гр.д.№653/10г. на Добричкия окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: