5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 982
София, 24.07.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети юни през две хиляди и четиринадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 2598 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Р. и. м. П., представляван от и.д. директор С. К., приподписана от адв. Т. Г., против въззивното решение № 87 от 21 февруари 2014 г., постановено по в.гр.д. № 73 по описа на окръжния съд в гр. Плевен за 2014 г., с което е отменено решение № 2099 от 18 декември 2013 г. по гр.д. № 4320 по описа на районния съд в гр. Плевен за 2013 г. в частта, с която са отхвърлени предявените от С. А. Г. против Р. и. м. П. искове с правно основание по чл. 344, ал. 1, т. 1-3 КТ, и вместо това уволнението на Г. е признато за незаконно, Г. е възстановена на заеманата преди уволнението длъжност „директор” на музея, музеят е осъден да й заплати за оставането й без работа за периода 27 май – 27 ноември 2013 г. обезщетение от 8192,76 лева, ведно със законната лихва от предявяването на иска, в полза на Г. са присъдени разноски, и е потвърдено първоинстанционното решение в частта му, с която е прекратено производството спрямо [община].
В касационната жалба се поддържа неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Заявява се, че като последица от неправилното насочване на иска спрямо общината, ищцата е предявила иска си спрямо музея след настъпване на погасителната двумесечна давност по чл. 358, ал. 1, т. 2КТ, но въззивната инстанция неправилно е приела, че се касае за процедура по уточняване на надлежния ответник по делото с оглед указанията на съда. В. съд като втора по ред първа инстанция е обсъдил по същество за първи път спора относно основателността на претенцията и се е достигнало до лишаване на касатора от защита пред една инстанция. Не е обсъдена изричната заповед за делегиране на правомощията на кмета на общината относно изготвяне на длъжностната характеристика на ищцата, а съдът се е основал само на липсата на подобна заповед, за да приеме осъщественото прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ за незаконно. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържа искане за допускането му в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК.
Ответницата С. А. Г. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. В. П., в отговор на касационната жалба сочи доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата.
Касационната жалба е подадено в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд, след посочване на разрешенията, дадени от ВКС в ТР № 1/2010 г., ОСГК, и приложимите разпоредби на Закона за закрила и развитие на културата, приема, че трудовото правоотношение на ищцата като директор на музея, е възникнало не с общината, а с музея, поради което е потвърдено първоинстанционното решение за прекратяване на производството спрямо общината. Прието е, че исковата молба срещу музея не е приета в хипотезата на чл. 228, ал. 3 ГПК, тъй като проведената пред първата инстанция процедура е в съответствие с указанията за посочване на надлежния ответник, искът е предявен още с първоначалното подаване на исковата молба, макар и пред ненадлежен орган (подадена е в общината), като това е станало в двумесечния срок. Предходната отмяна на уволнение на ищцата на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ, макар постановено срещу ненадлежен ответник (общината) е влязло в законна сила, ищцата е възстановена на заеманата преди предходното уволнение длъжност, поради което като неправилен е посочен изводът на първата инстанция, че няма влязло в сила решение между ищцата и ответника за отмяна на незаконно уволнение. При преценка законосъобразността на промяната на длъжностната характеристика на директора досежно изискваното образование е прието, че според приложимите правила на Закона за културното наследство и правилника за устройството и дейността на музея, длъжностната характеристика следва да се изготвя и утвърждава от кмета на общината, а не от секретаря й, като по делото лисват доказателства относно делегирането на правомощията на кмета в това отношение.
К. съд приема, че поставените от касатора въпроси не обосновават допускане на касационното обжалване.
Първите три въпроса са: налице ли е хипотезата на чл. 228, ал. 3 ГПК, при която е налице предявяване на напълно нов иск от ищеца на същото основание спрямо надлежния ответник (Р. и. м. – П.); налице ли е погасителна давност прямо надлежния ответник (Р. и. м.– П.), конституиран като евентуален ответник след задължителните указания на районния съд до ищцата съгласно ТР № 1/2010 г., ОСГК, ВКС и чл. 41 ЗКН, и направил възражение за погасителна давност; не се ли достига до субективно съединяване на искове във форма на недопустимо другарство в процеса, при което искът, насочен първоначално против общината като ненадлежен ответник, прекъсва давността според въззивния съд, прямо надлежния ответник – Р.и. м. – П.. Трите въпроса са относими към фактите във връзка с предявяването на иска – първоначално спрямо общината, а след последващи уточнения, предявен и срещу музея. Касаторът твърди, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на определение № 80 по ч.гр.д. № 40/2012 г., І г.о., ВКС. В цитираното определение на ВКС, постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, в отговор на въпроси за възможността при оставяне на исковата молба без движение и дадени указания за отстраняване на нередовности, при отстраняването им да се подаде искова молба, в която да се включат и нови ответници, и следва ли в този случай да се счита искът предявен и срещу новите ответници от момента на подаване на исковата молба, или производството по делото следва да се прекрати, се приема, че когато първоначално и по-късно посочените ответници са задължителни и необходими другари по делото, с оглед неделимостта на спорното правоотношение съдът е длъжен да разгледа иска срещу всички ответници – необходими другари в едно производство, независимо кога те са били посочени като ответници, а ако допълнително посочените ответници не са задължителни и необходими другари на първоначално посочените, фактически е предявен нов иск. Ако съдът приеме за съвместно разглеждане този иск заедно с първоначалния, съдът е длъжен да се произнесе с решение по него. Следователно, в посочения от касатора акт на ВКС няма произнасяне по въпроса за погасителната давност в описаната хипотеза. Но дори и да беше дадено някакво разрешение, то не би било относимо за настоящия случай, а поставените правни въпроси също не вземат предвид особеностите на спора, както и задължителното тълкуване, дадено от ОСГК в цитираното от касатора тълкувателно решение. За да постанови крайния си извод по тълкувателното решение, общото събрание на гражданската колегия на ВКС приема, че субективното право за прекратяване на трудовия договор принадлежи на работодателя във всички случаи на възникване на правоотношението въз основа на трудов договор, включително и когато е сключен по реда на чл. 61, ал. 2 КТ. За осъществяването на това право е необходимо волеизявление на оправомощеното с работодателска власт лице, но тъй като заемащият длъжност с такава трудова функция не може да го упражни по отношение на себе си, то това волеизявление в тези случаи е възложено на висшестоящия спрямо работодателя орган. ВКС в задължителното си тълкуване заключава, че процесуалната легитимация на страните е абсолютна процесуална предпоставка за правото на иск, поради което за наличието й съдът следи служебно. Посочено е изрично, че ако при проверката за това бъде констатирано, че исковете по чл. 344, ал. 1 КТ са предявени срещу ненадлежен ответник, съдът следва да укаже на ищеца да отстрани в определен срок тази нередовност чрез предприемане на действия за конституиране на надлежен ответник, като при неизпълнение на указанието производството следва да бъде прекратено. Ето защо даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с постановките на приложимото тълкувателно решение, поради което не се налага друго тълкуване на първите три правни въпроса в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Аргумент, че това е правилният извод, може да се изведе и от представеното от касатора решение № 22 по гр.д. № 485/2012 г., ІІІ г.о., в което са преповторени постановките на ТР № 1/2010 г., ОСГК, и обжалваното въззивно решение е обезсилено с указания да се посочи надлежния ответник, а ако искът се поддържа и срещу съответната община, да се посочат обстоятелства и да се уточни съответно искането.
На следващо място се пита колко пъти може да продължи уточняването на исковата молба във връзка с проверка редовността й по реда на чл. 129 ГПК. Въпросът, поставен по този начин, също не обосновава допускане на касационното обжалване, тъй като не е конкретно относим към разглеждания спор, а цели общо тълкуване на правен проблем. Правният въпрос може ли съдът, в съответствие с постановките на ТР № 1/2010 г., след като веднъж остави исковата молба без движение за посочване на надлежния ответник по искове по чл. 344, ал. 1 КТ, и при непосочването му, да остави исковата молба отново без движение с цел посочването на надлежен ответник, не се поставя, което, според задължителното тълкуване, дадено от ОСГТК в ТР № 1/2009 г., т. 1, препятства допускането на касационното обжалване.
Отговорът на последния правен въпрос: може ли въззивната инстанция, като „втора по ред първа инстанция” по съществото на спора, да го разгледа и реши по същество за първи път с оглед предпоставките на чл. 328, ал. 1, т. 6, пред. първо КТ, без това да е направила първата инстанция, е ясен и не се нужда е от изрично тълкуване от страна на ВКС. Това е така, тъй като съгласно правилото на чл. 270, ал. 3, вр. чл. 271, ал. 1 ГПК, делото е възможно да се върне на първоинстанционно разглеждане само в случай на разглеждане на непредявен иск (както и в някои случаи на констатирана от въззивния съд нередовност на исковата молба), а когато първоинстанционното решение е валидно и допустимо, както е в случая, въззивният съд решава спора по същество. Това законодателно разрешение се гради на основното разбиране, че въззивният съд, макар и при условията на ограничен въззив по действащия ГПК, продължава да е инстанция по същество, чиято дейност има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор.
Искането за присъждане на сторени пред касационния съд разноски от страна на ответницата по касационната жалба е основателно при условията на чл. 78, ал. 3, вр. ал. 1 ГПК – представен е договор за правна защита и съдействие, по който са заплатени 600 лева.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 87 от 21 февруари 2014 г., постановено по в.гр.д. № 73 по описа на окръжния съд в гр. Плевен за 2014 г.
ОСЪЖДА Р. и. м. П., с адрес в [населено място], [улица], представляван от и.д. директор С. К., да заплати на С. А. Г., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място], сумата от 600,00 (шестстотин) лева разноски за касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: