1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 983
гр.София, 20.10.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
единадесети октомври две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 1838/ 2017 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по жалби на Л. Е. Е. и на Г. Д. Л. срещу въззивно решение на Варненски окръжен съд № 1611 от 14.12.2016 г. по гр.д.№ 2001/ 2016 г., с което, след като е отменено (в обжалваната пред въззивния съд част) решение на Варненски районен съд по гр.д.№ 9456/ 2015 г., са отхвърлени предявените от Л. Е. против Г. Л. искове, квалифицирани по чл.79 ал.1 вр. чл.240 ЗЗД и по чл.86 ЗЗД за заплащане на сумите 9 700 лв – главница по договор за заем от 06.04.2011 г. и 3 056 лв – обезщетение за забава за период 30.07.2012 г. – 31.07.2015 г. Със същото решение Г. Л. е осъден да заплати на Л. Е. по евентуално предявения иск, квалифициран по чл.55 ал.1 ЗЗД, сумата 9 700 лв, като получена без основание, със законната лихва от 03.08.2015 г.
Ищцата Л. Е. обжалва въззивното решение в частта, отхвърляща предявените искове. Претендира допускане на касационен контрол в тази част по материалноправни въпроси, които следва да бъдат обобщени при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, до два въпроса в следния смисъл: съставлява ли предложение по чл.13 ал.1 ЗЗД за сключване на договор за паричен заем преводът на пари по банкова сметка на друго лице, като в платежното нареждане е посочено като основание за плащането „заем” и съставлява ли приемане на това предложение усвояването на сумата и разпореждането с нея от получателя; възниква ли валидно заемно правоотношение, когато едно лице преведе по сметка на друго парична сума, посочи в платежното нареждане като основание за превода „устен договор за заем”, а получателят усвои и се разпореди със сумата, без да направи възражение по основанието на превода в разумен срок. Ищцата счита, че тези въпроси имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответникът Г. Л. оспорва касационната жалба на ищцата като недопустима, съгласно чл.280 ал.2 т.1 ГПК. Излага доводи по правилността на въззивното решение в отхвърлящата исковете част, без да взема становище по наличието на основания за допускане на касационното обжалване в тази част.
От своя страна Г. Л. обжалва въззивното решение в осъдителната му част. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК този касатор формулира процесуалноправните въпроси 1. допустимо ли е връчване на съдебни книжа по чл.131 ГПК по телефона, съгласно чл.44 ал.2 ГПК; 2. какви са предпоставките за приложение на чл.267 ГПК във връзка с необходимостта от предварително произнасяне по заявените с въззивната жалба искания по доказателствата в рамките на подготвителното заседание на въззивния съд; 3. налице ли е основание за приложение на чл.266 ал.3 ГПК в хипотезата на допуснати, но несъбрани от първата инстанция (поради особени непредвидени обстоятелства, които страната е могла да предвиди и/или преодолее) доказателства от съществено значение за изясняване на спора от фактическа страна. Ответникът поддържа, че първите два въпроса въззивният съд разрешил в противоречие с установена от Върховния касационен съд съдебна практика, а последният е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ищцата не взема становище по жалбата на Г. Л..
Съдът намира жалбите за допустими. Неоснователно ответникът възразява по допустимостта на жалбата на ищцата. Разпоредбата на чл.280 ал.2 т.1 ГПК ограничава достъпа до касационен контрол на тези въззивни решения по граждански дела, които са постановени по искове с цена до 5 000 лв. Искът, квалифициран по чл.79 ал.1 вр. чл.240 ЗЗД, е с цена 10 000 лв (това е търсената сума – чл.69 ал.1 т.1 ГПК), поради което въззивното решение за отхвърлянето му подлежи на касационно обжалване. Решението по иска, квалифициран по чл.86 ал.1 ЗЗД, е обусловено от произнасянето по иска за сумата 10 000 лв, поради което също не е изключено от обхвата на касационното обжалване.
Исканията и на двете страни за допускане на касационното обжалване обаче са неоснователни.
Делото е образувано по искова молба на Л. Е. против Г. Л., предявен е иск, основан на твърдения за сключен неформален договор за заем чрез превод на сума от ищцата по сметка на ответника. В платежното нареждане като основание за плащането е посочено „заем, срок – 30.07.2011 с-но устно споразумение”, като ответникът е усвоил сумата. Искането на ищцата е ответникът да бъде осъден да върне заетата сума, да заплати обезщетение за забава от датата на падежа до предявяване на иска и законната лихва от датата на исковата молба. Направено е евентуално искане – в случай че съдът не установи наличието на договор за заем, ответникът да бъде осъден да върне сумата като получена без основание. На 09.03.2016 г. ответникът е уведомен по телефона от деловодител за подадената срещу него искова молба и за възможността да получи съдебните книжа в деловодството на състава. На 11.04.2016 г. Г. Л. е подал отговор на исковата молба и е поискал допускане на свидетели. На същата дата е депозирал молба, че съдебните книжа не са му връчени редовно. Първоинстанционният съд е приел, че с подаването на отговор по чл.131 ГПК от страна на ответника са отпаднали пречките за разглеждане на спора и насрочил делото, като е допуснал исканите от ответника доказателства. След като в две поредни съдебни заседания свидетелите не са доведени, съдът отменил определението си за допускането им и решил спора, като уважил предявените главни искове, а евентуалният не е разгледан. Въззивното производство е образувано по жалба на ответника, който поискал от въззивния съд да разпита двама свидетели. Съдът не се е произнесъл в разпоредително заседание, а в откритото заседание за разглеждане на жалбата е отхвърлил искането като посочил, че е настъпила преклузия по чл.266 ал.3 ГПК. По съществото на спора съдът приел, че между ищцата и ответника не е сключен договор за заем, тъй като няма доказателства за постигнато съгласие между тях. Установено е, че сумата 10 000 лв е преведена от ищцата на ответника, но не е установено той да е поел задължение да я върне. Преводното нареждане, в което е посочено, че сумата се дава в заем и в какъв срок трябва да бъде върната, е изходящ само от ищцата документ и не доказва волеизявление от ответника. Обстоятелството, че след образуване на делото ответникът е превел по банков път 300 лв по сметка на ищцата също не доказва наличието на договор за заем, нито съставлява извънсъдебно признание на задължението, тъй като основанието за превода е посочено като „захранване на сметка”, а не плащане на лихви по заем. Като намерил за недоказани главните искове, съдът ги отхвърлил и пристъпил към разглеждане на евентуалния иск. По него приел, че ищцата е доказала даването на сумата, а доказването на основание за получаването й е в тежест на ответника. Той не е ангажирал доказателства за наличие на такова основание, поради което евентуалният иск следва да се уважи, но само до размер 9 700 лв, тъй като ищцата не е обжалвала първоинстанционния акт за отхвърляне на иска за разликата от 300 лв.
С оглед тези мотиви на съда по същество, първият поставен от ищцата материалноправен въпрос обуславя обжалваното решение, но няма претендираното значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Съгласно т.3 от Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, такова значение биха имали въпроси, по които няма установена практика или установената се нуждае от осъвременяване или промяна, както и в случаите на непълни, неясни или противоречиви закони, за да се създаде практика по прилагането им или да се осъвремени или промени съществуващата. Тези предпоставки не са налице, тъй като материалният закон, уреждащ сключването на договорите, е пълен и ясен, а практиката по прилагането му – трайно установена. Предложението за сключване на договор за паричен заем може да бъде прието с конклудентни действия, но тяхното съдържание трябва да е такова, че недвусмислено да обективират съгласието на другата страна за поемане на задължение за връщане на заетото. Доказването на тези обстоятелства е в тежест на страната, която черпи права от договора. Сам по себе си фактът, че едно лице е превело по сметка на друго парична сума с посочено в платежния документ основание „договор за заем” за определен срок, не съставлява доказателство за приемане на предложението. Не съставлява такова доказателство и разпореждането със сумата от получателя, тъй като това действие не обективира недвусмислено съгласието му да се задължи да върне сумата в посочения в платежния документ срок.
Вторият поставен от ищцата материалноправен въпрос е необуславящ, тъй като предполага от фактическа страна знание у лицето, което е получило чрез банков превод сума по банковата си сметка, за направеното от наредителя изявление на какво основание извършва превода. Само в тази хипотеза би било мислимо липсата на възражение от страна на получателя в разумен срок да се счете за приемане на предложение за сключване на договор за заем. От фактическа страна обаче въззивният съд не е установил такъв факт (знание у получателя за изявлението на наредителя в платежния документ), а при направените от него фактически констатации въпросът за значението на липсата на възражение в разумен срок, не е от значение за крайното решение.
Необуславящи са и поставените от ответника процесуалноправни въпроси. Питането редовно ли е връчването, извършено по реда на чл.44 ал.2 ГПК, на препис от искова молба и доказателства, е относимо към правните разрешения на първоинстанционния съд. На касационно обжалване обаче подлежи въззивното, а не първоинстанционното решение. Въззивният съд не се е произнесъл по въпроса за редовността на връчването на преписите от исковата молба и доказателствата, съответно не е разрешил въпроса и той не е обусловил решението му, а правен въпрос във връзка със задълженията на въззивния съд при контрола върху дейността на първата инстанция и при мотивиране на акта му, не е повдигнат. Въпросът по приложението на чл.267 ГПК във връзка с необходимостта от предварително произнасяне по заявените с въззивната жалба искания по доказателствата в рамките на подготвителното заседание на въззивния съд също не е обуславящ, защото съдът се е произнесъл по исканията за допускане на свидетели не в разпоредително, а в открито заседание. Отлагането на произнасянето по допустимостта на жалбите и по доказателствените искания на страните във въззивното производство за първото съдебно заседание пред въззивната инстанция е изрично уредена възможност в разпоредба на чл.267 ал.1 изр.2 ГПК. Не е прието нещо различно в съдебната практика, на която ответникът се позовава. А въпросът за приложението на чл.266 ал.3 ГПК в хипотезата на допуснати, но несъбрани от първата инстанция поради особени непредвидени обстоятелства, които страната е могла да предвиди и/или преодолее, също е необуславящ, защото такива обстоятелства не са приети за установени. Въззивният съд е отказал събирането на доказателства пред себе си, защото допуснатите от първата инстанция свидетели не са били разпитани по вина на самия ответник, а не защото са били налице особени непредвидени обстоятелства за събирането на гласните доказателства.
По изложените съображения съдът намира, че и по жалбите на двете страни не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Варненски окръжен съд № 1611 от 14.12.2016 г. по гр.д.№ 2001/ 2016 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: