4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 987
София, 13.12.2018г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети октомври, две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гр.д. № 2392 по описа за 2018 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. Г. И. и И. Н. И. чрез адвокат В. И. от АК-София срещу решение № 2349 от 14.11.2017 г. по в.гр.д. № 715/2016 г. на Апелативен съд София, с което се потвърждава решение № 4846 от 06.07.2015 г. по гр.д. № 4516/2007 г. на Софийски градски съд, І състав и са отхвърлени исковете по чл.59 и чл.86, ал.1 ЗЗД на В. Г. И. и И. Н. И. против Е. Е. И., за сумата 8967,50 лева, представляваща обезщетение за ползване на чужд имот, с която ответната страна се е обогатила за тяхна сметка през времето от 01.03.2007 г. до 31.10.2007 г., ведно с лихвите за забава през същия период в размер на 503,07 лева и законната лихва от подаване на исковата молба до изплащане на сумата.
В касационната жалба се твърди, че решението на въззивния съд е неправилно, необосновано и постановено в нарушение на материалния закон.
В изложение към касационната жалба се поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по материалноправния въпрос, „свързан с приложението на чл.108 ЗС, вр. чл.59 и чл.45 ЗЗД”, тъй като съдът е приел, че собственикът на постройката може да се ползва от земята около сградата и не дължи обезщетение за ползване на тази земя, защото тя е прилежаща част и е необходима за използване на постройката според нейното предназначение. Според касатора, въпросът е разрешен „в противоречие с практиката на съдилищата”, поради което е налице очевидна неправилност на въззивното решение и е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
От ответника по касационната жалба Е. Е. И. чрез адвокат Д. Ц. от АК-София е подаден писмен отговор, в който оспорва доводите на касатора като счита, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 и ал.2, пр.3 ГПК.
За да постанови решението, въззивният съд е приел от фактическа страна, че ищците по делото са придобили източната част от жилищна сграда – близнак в София, [улица] Б, заедно с дворното място, върху която е построена сградата, а западната част от жилищната сграда – близнак, заедно с правото на строеж върху дворното място е придобита по наследство от ответницата. Съобразявайки заключението на вещи лица, съдът е установил, че в урегулирания поземлен имот е предвидено ниско застрояване, поради което свободната от застрояване площ в дворното място е прилежаща част към сградата. Съгласно чл.64 ЗС, собственикът на постройката не дължи обезщетение за ползването на прилежащия терен, с оглед на което предявените искове са неоснователни.
При тези фактически и правни изводи на въззивната инстанция, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не е налице поддържаното основание за очевидна неправилност на решението по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, доколкото липсват нарушения на възприети и утвърдени в съдебната практика на Върховния касационен съд основни принципи при решаването на правен спор в хипотезата на неоснователно обогатяване по чл.59, ал.1 ЗЗД. Мотивите на въззивния съд съдържат неговата преценка за релевантните по делото факти и приложението на закона към тях в съответствие с основните начала на гражданския исков процес, поради което не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност засягаща търсената от страните защита.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице и предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на въззивния съд поради следните съображения: Съгласно разясненията в т.1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл.280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, касаторът твърди, че въпросът за приложението на чл.108 ЗС, вр. чл.59 и чл.45 ЗЗД е разрешен „в противоречие с практиката на съдилищата”, като са цитирани решения на районен и апелативни съдилища. В действащата разпоредба на чл.280, ал.1 ГПК не е предвидено соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване, поради което съдът не обсъжда доводите за противоречие в практиката на съдилищата в тази част.
В случая, възивната инстанция по същество е приела, че ответната страна е придобила по наследство част от жилищна сграда-близнак с правото на строеж върху дворното място, поради което собственикът на постройката може да ползва земята около сградата без да дължи обезщетение, тъй като теренът е прилежаща част към сградата по смисъла на чл.64 ЗС. Тези изводи на съда са в съответствие със съдебната практика на Върховния касационен съд, формирана с решение № 1025/23.12.2009 г. по гр.д. № 3841/2008 г. на І г.о. и решение № 24/01.06.2016 г. по гр.д № 2968/2015 г. на ІV г.о., в която се приема, че съгласно чл.59 ЗЗД всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил до размера на обедняването. За да се уважи този иск трябва да е на лице обедняване на ищеца, обогатяване на ответника и причинна връзка между обедняването и обогатяването. Ищецът може да претендира само за това с което имуществото му е намаляло, затова обезщетението по чл.59 ЗЗД се определя като разлика между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника и тази разлика трябва да бъде определена от въззивния съд с оглед на доказаните факти. Според второто решение по гр.д № 2968/2015 г. на ВКС, ІV г.о., ако суперфициарният собственик ползва част от имота, която надвишава необходимата за ползването на сградата по силата на чл.64 от ЗС част, без да има основание за това, той дължи обезщетение на собственика на имота за това ползване. Суперфициарният собственик, обаче, не дължи на собственика на имота обезщетение за ползване без основание на частта от имота, върху която е построена сградата и за ползването на необходимата за ползването й площ от имота, тъй като за тях ползването се осъществява на правно основание – чл.64 от ЗС.
След като съдебната практика е уеднаквена и липсват аргументи за необходимостта да се изменени съществуващата или да бъде създадена нова съдебна практика по тълкуването и прилагането на конкретни разпоредби на закона, не може да се приеме, че поставеният материалноправен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Когато се твърди, че е необходимо да се създаде нова съдебна практика по определен въпрос също следва да се изложат съображения в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречието на конкретните правни норми, чието тълкуване се иска. В случая, няма доводи в посочения смисъл, поради което не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Предвид гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2349 от 14.11.2017 г. по в.гр.д. № 715/2016 г. на Апелативен съд София.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.