5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 99
гр.София, 27 януари 2017 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и пети януари през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 3484 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. Г. П., представляван от адв. М.Д. и адв.Л.Н., срещу въззивно решение от 20.04.2016г., постановено по възз.гр.д. №15144/2015г. на Софийски градски съд, с което като е потвърдено решение от 11.09.2015г. по гр.д.№2818/2015г. на РС – София, е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу С. Т. М. иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата 10 000 лева.
В касационната жалба се поддържа, че решението на въззивния съд е незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществено нарушение на процесуалните правила – основания за отмяна по чл.281 т.3 ГПК.
В представеното изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, касаторът е формулирал множество въпроси, за които твърди, че са обусловили решаващите изводи на въззивния съд и по отношение на които са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване. Обобщени, въпросите се свеждат до следното – кои обстоятелства представляват обиди и клевети, кои оценъчни съждения и могат ли последните да ангажират отговорността на автора им; следва ли да се анализира и изследва цялостния смисъл на казаното, или публикуваното, за да се определи дали то съставлява обида и клевета; може ли съдът да се произнесе избирателно само по част от заявените в исковата молба като обидни и клеветнически твърдения, а по други не; има ли значение личността на автора на изказаните твърдения.
Ответникът по касация С. Т. М., представляван от адв.Б.К., е представил писмен отговор, в който поддържа становище, че не са налице основания за селектиране на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, в законоустановения срок по чл.283 ГПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният от касатора И. П. иск с правно основание чл.45 ЗЗД, въззивният съд е приел, че изречените от ответника С. М. думи и изрази в интервю от 05.08.2013г. пред Агенция „Б.”, не са обидни и с тях не се накърнява доброто име, чест и достойнство на ищеца. Посочено е, че казаното от ответника – „И. П. се страхува и е притеснен от това, че Комисията /по финансов надзор – б.м./ си върши работата и защитава държавния интерес и се чувства лично засегнат от това. Той не е доволен от ефекта на спазването на закона от наша страна” – не е обидно, позорящо или злепоставящо доброто име и достойнство на ищеца. Изреченото е мнение, без с него да се внушават конкретни негативни представи за осъществяваната от ищеца дейност. Казаното в интервюто още – „отказвам да коментирам компроматите в жълтите медии на полуфалиралия олигарх И. П.”, както и използваният израз „полуфалирал олигарх”- са определени от съда като критични оценъчни съждения, отразяващи субективното мнение на автора им, които не подлежат на проверка за вярност, тъй като не съдържат твърдения за конкретни факти. Съдът е тълкувал характера и значението на употребените думи /поотделно всяка и взети заедно/, като е направил извод, че те не са от естество да накърнят достойнството на адресата, съобразно установените в практиката на ЕСПЧ и на ВКС на РБ стандарти за неприемливо, унизително и непристойно отношение към личността. В заключение е прието, че конституционно установеното право на свободно изразяване на мнение /чл.39 ал.1 от Конституцията на РБ/ не е упражнено от ответника в нарушение на забраната да не се засягат чужди субективни права /чл.39 ал.2 от Конституцията/, както и че доколкото ищецът е публична личност, изразеното в интервюто е в допустимите предели на негативната критика спрямо такова лице.
С оглед на тези решаващи изводи на въззивната инстанция, настоящият състав на ВКС намира, че поставените в изложението въпроси са правно-релевантни, но не са налице поддържаните основания по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК за селектиране на жалбата.
По въпросите, на първо място, е създадена задължителна съдебна практика на ВКС, с която въззивното решение е съобразено /напр.- решение № 62/06.03.2012 г. по гр. д. № 1376/2011 г., IV г. о.; решение № 85/23.03.2012 г. по гр. д. № 1486/2011г., IV г. о., решение № 204/12.06.2015 г. по гр. д. № 7046/2014 г., IV г. о. и др./. Безпротиворечиво е приетото, че когато не се касае за превратно упражняване на правото по чл.39 ал.1 от Конституцията на Република България и свободата на мнение не е използвана, за да се увреди доброто име на другиго, твърдения и оценки чрез медиите могат да се разпространяват свободно. Не е противоправно поведението при изказани мнения с негативна оценка, пряко или косвено засягащи конкретно лице, когато името му се коментира или се предполага във връзка с обществен въпрос, свързан с неговия пост, дейност или занятие. Свободата на изразяване на мнение е изключена в случаите, визирани в чл.39 ал.2 от Конституцията на РБ. Негативните оценки за определена личност, открояваща се по една или друга причина в обществения живот, не пораждат отговорност, ако не засягат достойнството на личността /т. е., ако не осъществяват състав на престъплението обида/. Оценъчните съждения не могат да се проверяват за тяхната вярност – те представляват коментар на фактите, а не възпроизвеждане на обстоятелства от обективната действителност. За вярност могат да бъдат проверявани фактическите твърдения, но не и оценката на фактите.
На следващо място, в практиката на ЕСПЧ трайно е прогласен принципът, че свободата на словото е една от основите на демократичното общество и се отнася и за информация и идеи, които обиждат, шокират или смущават. Свободата на изразяване, закрепена в чл.10 от ЕКПЧ, е подчинена на ограничения, които следва да се тълкуват ограничително и необходимостта от всяко ограничение трябва да бъде убедително установена.
В решението си по к.д.№1/1996г. К. съд на РБ също посочва, че трябва да се прави разлика между между обществен интерес от факти и информация, които обслужват обществената дискусия, и такива, по отношение на които интересът е равнозначен на любопитство към обособената интимна сфера на човека. За навлизането в последната трябва да съществува преграда, съобразена с морала и манталитета на разумно мислещите хора, тъй като информацията, свързана с интимната човешка сфера, е в най-малка степен от обществен интерес. Критичните мнения и факти, които биха могли да имат негативно влияние за авторитета на дадена личност, не бива да бъдат изключвани априори от съдържанието на правото на свободно изразяване. Те могат да имат различен характер от гледище на своята насоченост и предназначение, така че да бъдат третирани различно. Правото по чл.39 ал.1 КРБ е индивидуално право на личността, пряко свързано със свободата на мисълта /чл.37 ал.1 КРБ/ и убежденията /чл.38 КРБ/ и Конституцията го предоставя на „всеки”. Рамките, до които се простира това право, се определят от възможността да бъдат засегнати неоправдано честта и достойнството на гражданите.
Обжалваното решение не влиза в противоречие с цитираната съдебна практика. Въззивният съд е приел, че казаното от ответника в интервюто му не съдържа конкретни, или поддаващи се на конкретизация факти, които да са позорящи или обидни. Посочено е, че в случая става въпрос за лични оценки на ответника на качества и действия на ищеца, а не за факти от обективната действителност и в този смисъл истинността на преценките зависи от съзнанието на автора им. Тези съждения и преценки са резултат от мисловни процеси и анализ на факти, възприети от ответника вследствие дейността му като председател на Комисията по финансов надзор, при която е имал досег с дейността на ищеца. Поради това, обективно не може да се даде отговор дали тези преценки са правилни или не, респ. да се ангажира отговорност за изказаните оценъчни съждения. Следователно, при формирането на изводите си въззивният съд е провел разграничение между оценъчни съждения и обстоятелства, които биха могли да представляват обида или клевета за адресата; посочил е в кои случаи и при какви предпоставки оценъчните съждения могат да ангажират отговорността на автора си. Анализиран е цялостният смисъл на казаното в интервюто, а от мотивите на съдебното решение не се установява избирателно произнасяне на съда по посочените в исковата молба като обидни твърдения. В случая, касаторът излага своя субективен прочит на изразените от ответника мнения и оценъчни съждения, собственото си възприятие и тълкуване на думите му, което не е обвързващо за съда.
При този изход на делото, искането на ответната страна за присъждане на разноските за касационното производство е основателно и доказано за сумата 623 лв., представляващо заплатено адвокатско възнаграждение.
Мотивиран така и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 20.04.2016г., постановено по възз.гр.д. №15144/2015г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА И. Г. П. от [населено място], [улица], на основание чл.78 ал.3 ГПК, да заплати на С. Т. М. от [населено място], [улица], ет.6 ап.24, направените за тази инстанция разноски в размер на сумата 623 лева.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.