1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 99
С., 28.01. 2013 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти януари, през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: К. ЮСТИНИЯНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 1112 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Г. П. Д. от [населено място], чрез пълномощника си адв. В. Т. от АК-С., против въззивно решение № 1057 от 25.06.2012 г., постановено по в.гр.д. № 659/2012 г. на Софийски апелативен съд ГК, 8 с-в, в частта му, с която е отменено решението от 03.01.2012 г. по гр.д. № 2536/2011 г. на Софийски градски съд, 1-12 с-в, с което Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на касатора обезщетение за причинените му неимуществени вреди на основание чл. 2, т. 2, предл. 1 З. за разликата над сумата от 7 000 лв. до сумата от 15 000 лв., както и в частта за разноските и е отхвърлен предявеният от касатора срещу Прокуратурата на Република България иск за обезщетение за неимуществени вреди с правно основание чл. 2, т. 2, предл. 1 З. за сумата над 8 000 лв. със законните последици. Релевира касационни отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът Г. Д. твърди, че с въззивното решение в обжалваната му част, съдът се е произнесъл по правни въпроси, обусловили изхода на делото, в противоречие с практиката на ВКС, решавани противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основания за допускане до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Поставените правни въпроси са – относно приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 З., при определяне на обезщетението за неимуществени вреди; при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди по З. следва ли да се взема предвид броя и тежестта на повдигнатите обвинения спрямо подсъдимия, както и че в рамките на това наказателно производство подсъдимият е признат от първата инстанция за виновен и възрастта на ищеца към момента на воденото наказателно производство; до каква степен обремененото съдебно минало на ищеца по делото следва да се отчита при определяне размера на обезщетението. В подкрепа на твърденията си представя съдебна практика, както следва: решение № 532 от 24.06.2010 г. на ВКС по гр.д. № 1650/2009 г., ІІІ г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, решение № 1093 от 12.03.2010 г. на СГС, ГО, 9 с-в, по гр.д. № 2187/2008 г. и решение № 20 от 15.05.2012 г. на Силистренския окръжен съд, постановено по гр.д. № 239/2011 г., за което липсват данни, че е влязло в сила, поради което същото не съставлява противоречива съдебна практика по см. на т. 3 на ТР № 1/2010 на ВКС, по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК.
Ответникът по касационната жалба Прокуратура на РБ не изразява становище по нея в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена над 5000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че срещу ищеца на 31.08.2005 г. е започнало наказателно производство и с присъда от 01.02.2007 г. по НОХД № 2113/2005 г. на СГС, НК, 23 с-в, е бил признат за виновен в това, че на 31.08.2005 г. в [населено място], без надлежно разрешително държал високорискови наркотични вещества – хероин и амфетамин и осъден за престъпления по чл. 354а, ал. 3, т. 1, вр. с чл. 2, ал. 2 НК и чл.339, ал. 1, пр. 1 НК на две години лишаване от свобода при първоначален „строг” режим. С присъда № 57 от 02.07.2007 г. по ВНОХД № 524/2007 г. САС го оправдал изцяло по предявените обвинения, която присъда била потвърдена от ВКС с решение № 722 от 16.11.2007 г. по н.д. № 512/2007 г. В рамките на наказателното производство в периода 02.09.2005 г. до 20.03.2006 г. му е наложена мярка за неотклонение „задържане под стража”, общо 6 месеца и 18 дни, а в периода 20.03.2006 г. – 16.11.2006 г. му е наложена мярка за неотклонение „домашен арест” – общо 7 месеца и 26 дни. Съдът е приел, че в случая са налице елементите на фактическия състав на чл. 2, т. 2, предл. 1 З. за ангажиране отговорността на Прокуратурата на РБ с оглед действията на нейни органи, изразяващи се в незаконно повдигнато и поддържано обвинение в извършване на престъпление, за което лицето е оправдано и като е съобразил продължителността на воденото наказателно производство в рамките на две години, както и претърпените от ищеца болки и страдания в резултат на незаконното обвинение и наложената му мярка за неотклонение „задържане под стража” за период от 6 месеца и 18 дни и „домашен арест” за период от 7 месеца и 26 дни, отчел е и предишните му осъждания за престъпления срещу собствеността и е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди е в общ размер на сумата от 7 000 лв. по отношение на Прокуратурата на РБ.
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК следва правният въпрос/материалноправен или процесуалноправен/, по който се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, значим за изхода на спора, да е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, когато тази практика е задължителна, по т. 2 – когато се решава противоречиво от съдилищата, а по т. 3 – когато разрешаването му е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.
Върховният касационен съд намира, че въпросът за приложението на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди при хипотезата на чл. 2, т. 2 З., е решен от въззивния съд в съответствие със задължителната съдебна практика, посочена и от касатора. В този аспект следва да се отбележи, че размера на обезщетението за вреди, определян по чл. 2, т. 2 З. се влияе от конкретната фактическа обстановка, която е различна за всеки отделен случай. Спрямо критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл. 52 ЗЗД, настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. Доколкото в случая съдът е разгледал всички допустими и относими към спора доказателства, свързани с реално претърпените болки и страдания от ищеца в резултат на незаконното обвинение и задържане, обжалваното въззивно решение не е постановено в противоречие с представените от касатора-ищец съдебни решения, както на състав на Върховния касационен съд, постановено по реда на чл. 290 ГПК, така и влязло в сила първоинстанционно решение, тъй като подхода при определяне размера на обезвредата е един и същи. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази законова норма на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай. В случая въззивният съд е извършил такава преценка, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер за неимуществените вреди, не е основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като необосноваността е основание за касиране, поради неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК. Вторият материалноправен въпрос е от значение за изхода на спора, но той е решен от въззивния съд също в съответствие със задължителната съдебна практика, установена с разрешенията, дадени в т. 11 и т. 13 от Тълкувателно решение № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, съгласно която обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост като се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда като това обезщетение включва и обезщетението за вреди от незаконно наложената мярка за неотклонение. В допълнение към изложеното следва да се подчертае, че поради различието във фактите и обстоятелствата по всяко едно от делата, определените по тях размери на обезщетения за причинени неимуществени вреди, не могат да бъдат критерий за определяне на обезщетението за причинени неимуществени вреди по настоящото дело. Същото се отнася и до третия поставен въпрос относно обремененото съдебно минало на ищеца при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, за което основание за допускане на касационното обжалване липсва обосновка. Съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, с които съдът се е произнесъл по правен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Под „точно прилагане на закона“ най-общо се разбира еднородно тълкуване на закона, т.е. точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на непоследователна и противоречива съдебна практика или към преодоляване на постоянна, но неправилна такава. В случая жалбоподателят само е посочил това основание, но не се е позовал нито на противоречива практика на ВКС, нито на постоянна, но неправилна практика, в които случаи би било налице основание за издаване на тълкувателно решение. Липсва и обосновка, че разглеждането на касационната жалба е от значение за развитие на правото, тъй като в тази хипотеза предпоставките са липса на практика на ВКС и наличие на непълнота, неяснота или противоречивост на самия закон, каквото в случая не е налице.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1057 от 25.06.2012 г., постановено по в.гр.д. № 659/2012 г. на Софийски апелативен съд ГК, 8 с-в, по касационна жалба с вх. № 7962 от 07.08.2012 г. на Г. П. Д. от [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: