О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№99
София, 04.03.2020 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и първи януари през две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: Камелия Маринова
Членове: Веселка Марева
Емилия Донкова
като изслуша докладваното от съдията Донкова гр. д. № 2845/2019 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 вр. чл.280 ГПК.
С решение № 169 от 19.12.2018 г., постановено по въззивно гр. д. № 612/2018 г. на Варненския апелативен съд е потвърдено решение от 27.07.2018 г. по гр. д. № 695/2016 г. на Варненския окръжен съд, с което са отхвърлени предявените от М. К. срещу Е. Ж. К., М. Я. К. и М. С. М. положителни установителни искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за приемане за установено в отношенията между страните, че ищецът е собственик на 1/2 ид. ч. върху следните недвижими имоти, които е придобил по давностно владение, упражнявано в периода 1996 г. – 2013 г. по време на брака си с М. Я. К. в условията на СИО: поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], местност „С. Н.“, заедно с построената в него вилна сграда – еднофамилна на два етажа, с идентификатор ****, със застроена площ от * кв. м. по данни от кадастралната карта, а съгласно акт за узаконяване – 196 кв. м. С въззивното решение е потвърдено и определение № 2434/27.09.2018 г., с което е оставена без уважение молбата с правно основание чл.248 ГПК на касатора – частен жалбоподател за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските. Цитираният съдебен акт е предмет на обжалване с частна жалба, по която е образувано ч. гр. д. № 2844/2019 г.
Срещу въззивното решение е подадена касационна жалба от адв. М. Д., като пълномощник на ищеца М. К.. Жалбата е подадена срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и в срока по чл.283 ГПК. Поддържат се основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2, изр.3 ГПК – очевидна неправилност. В изложението са поставени следните процесуалноправни и материалноправни правни въпроси: 1. „съществува ли възможност за придобиване на право на собственост по давност върху сграда, построена с предварителното съгласие и владяна без противопоставянето на лицата, които притежават правото на собственост върху поземления имот“; 2. „възможно ли е владението да се придобие със съгласието на предишния владелец“; „не е ли необходимо при изследване установяването на фактическата власт да бъдат съобразени вътрешните отношения между владелеца и собственика, като се анализират гласните доказателства, съдържащи противоречиви факти“. Сочи се противоречие с решение № 140/23.03.2010 г. по гр. д. № 4755/2008 г. на ВКС, първо г. о., решение № 277/17.08.2011 г. по гр. д. № 1067/2010 г. на първо г. о., решение № 803/21.10.1994 г. по гр. д. № 662/1994 г. на първо г. о., решение № 87/04.09.1958 г. по гр. д. № 55/1958 г. на ОСГК; 3. „какво е приложението на чл.92 и чл.79 ЗС в настоящата хипотеза и съществува ли възможност да се придобие по давност сграда, построена върху чужд /или съсобствен/ имот без отстъпено право на строеж, като средство за оборване на презумпцията на чл.92 ЗС; с какви действия се изявява намерението за своене на сградата, водещи до възникването на СИО върху придобитото“; Поддържа се противоречие с решение № 109/14.06.2010 г. по гр. д. № 446/2009 г. на първо г. о.; 4. „приложима ли е презумпцията на чл.69 ЗС, когато единият съпруг се позовава на изтекла по време на брака придобивна давност, а другият отрича да е имал намерение да свои, респективно необходимо ли е общо намерение за своене при съвместно упражнявана от съпрузите фактическа власт като предпоставка за придобиване по давност на имот в режим на СИО“; Сочи се противоречие с решение № 133/22.11.2016 г. по гр. д. № 2057/2016 г. на ВКС, второ г. о.
Ответникът по касация М. С. М., чрез назначения си особен представител, счита, че касационно обжалване не следва да се допуска. Ответницата по касация М. Я. К. не взема становище. Ответницата Е. Ж. К. е починала след приключване на устните състезания във въззивното производство, като неин единствен наследник по закон е дъщеря й М. Я. К..
При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., намира следното:
Производството е образувано по предявени искове за установяване правото на собственост върху 1/2 ид. ч. от процесния имот и сграда на основание придобивна давност чрез упражнявано владение в периода 1996 г. – 2013 г., като фактическата власт е упражнявана съвместно със съпругата му – ответницата М. К.. Ищецът е изложил твърдение, че описания поземлен имот му е бил предаден със съгласието на нейните родители – Я. и Е. К.. Такава фактическа власт с намерение за своене, е била упражнявана и върху сградата след нейното построяване през 2003 г. до 2013 г., когато е напуснал имота. Исковата молба е предявена на 29.12.2015 г.
Ответниците са оспорвали исковете с твърдението, че като собственици на имота на основание договор за покупко-продажба, а на сградата – по силата на приращението, са се легитимирали Я. и Е. К.. Оспорвали са твърдението на ищеца за предаване на владението с тяхно съгласие, като са посочили, че след завършване строежа на сградата ищецът и дъщеря им са били допуснати да живеят в нея.
С договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № */**.1995 г., Е. и Я. К. /родители на ответницата М. К./ са закупили построена въз основа на договор за отстъпване право на строеж върху държавна земя и акт за узаконяване сезонна постройка на бетонна основа, със застроена площ 24 кв. м., заедно с учреденото право на строеж в полза на продавачите за изграждане на постройка със същата площ, в случай че гореописаната погине. С договор от 18.09.1997 г. те са придобили и правото на собственост върху имота, в който е построена сградата. На 11.12.1997 г. в имота е констатирано незаконно строителство на едноетажна масивна сграда със застроена площ 45 кв. м. и изграден тухлен зид върху бетонови основи на 107 кв. м. Със заповед от 15.02.2001 г. е забранено обитаването на едноетажна масивна сграда върху бетонови основи, със застроена площ 150 кв. м., с вградена в нея стара част, използвана за жилище. Сградата е узаконена с акт от 02.07.2002 г. /към този момент е била в незавършен вид/ и от 06.06.2003 г. Установено е, че същата е завършена в груб строеж през 2003 г. и въведена в експлоатация на 08.05.2007 г. Ищецът и ответницата М. К. са сключили брак на 22.08.1996 г., прекратен с развод на 18.09.2018 г.
От свидетелските показания на Т., С. И., Д., К., В. и И. /ангажирани от ищеца/, се установяват следните факти: след сключването на брака съпрузите са се върнали в България; Я. и Е. К. са закупили имота, за да могат съпрузите да си построят в него къща. През 1997 г. ищецът, който се занимавал със строителство, започнал да изгражда нейните основи. В периода до 1999 г. съпрузите пътували и до Италия, като родителите на М. К. се преместили да живеят в имота, за да го пазят. Строителството е било извършвано изцяло от ищеца с помощта на негови работници /свидетелите Д. и К. са участвали в поставянето на покрива/. В показанията си свидетелите Б., М., Д., Д. и К., посочени от ответниците, възпроизвеждат следните факти: Я. и Е. К. са заживели в имота след закупуването му, а съпрузите са живели в [населено място] и едва през 2003 г. са се преместили в процесния имот; през 2011 г. между ищеца и родителите на М. К. е възникнал спор във връзка с желанието на първия къщата да му бъде прехвърлена; намерението на родителите било имотът да остане за техния внук – ответникът М. М.. Не е спорно, че ищецът е живял в имота до 12.10.2013 г. Този факт е установен от гласните доказателства и кореспондира с твърдението на самия ищец.
В обжалваното въззивно решение е прието, че исковете са неоснователни на заявеното придобивно основание. Посочено е, че не е доказано твърдението, че владението е било предадено на съпрузите /ищецът и ответницата М. К./ за построяването на собствено жилище. Владение, като елемент от правото на собственост, е било упражнявано от Я. и Е. К.. Ищецът и неговата съпруга са били допуснати в имота от нейните родители, поради което е обоснован извод, че упражняваната от тях фактическа власт е имала характеристиките на държане. Отделно от това, съпругата е отрекла да е имала намерение за своене. Ищецът също не е демонстрирал намерение за своене по отношение на нейните родители. Изложени са и допълнителни съображения, че именно Я. и Е. К. са инициирали процедурите по узаконяване на незаконния строеж, на същите са били налагани административни наказания за незаконното строителство. Установеният по делото факт за влагането на парични средства и труд на ищеца в построяването на сградата не е от значение при преценката за осъществяването на въведеното придобивно основание.
Не са налице основания за допускане на касационно обжалване по така формулираните процесуалноправни и материалноправни въпроси, като съображенията за това са следните:
Поставените първи и втори въпрос в изложението са изведени от твърдението на ищеца, че владението върху процесния имот е предадено на него и съпругата му с предварителното съгласие на нейните родители – собственици на имота. В приложената съдебна практика е прието, че владението може да бъде предадено въз основа съгласието на досегашния владелец, обективирано чрез фактически действия. Действително, при установено такова съгласие, следва да се приеме, че лицето държи вещта като своя, но в случая въззивният съд е приел, че не е установено предаване на владението от собствениците на ищеца и неговата съпруга. Горният извод е направен след анализ на свидетелските показания, преценка на достоверността им и съпоставяне с данните за релевантните факти, съдържащи се в останалите събрани по делото доказателства.
Третият въпрос е обоснован с възможността да се придобие сграда в чужд имот на основание придобивна давност и опровергаване на презумпцията на чл.92 ЗС. Не е налице противоречие с решение № 109/14.06.2010 г. по гр. д. № 446/2009 г. на ВКС, първо г. о., в което въз основа на конкретните доказателства по делото е направено заключение, че е осъществено въведеното придобивно основание – давност, поради което се е стигнало до разделна собственост между терена и сградата. В настоящата хипотеза не е доказано установяването на владение с намерение за своене. Действията, с които това намерение се изявява, са винаги конкретни, като преценката за осъществяването им не може да се извърши в производството по допускане на касационно обжалване. Следва да се посочи, че ищецът е изгубил владението върху процесния имот през 2013 г., а се е позовал на изтеклата в негова полза придобивна давност с предявяването на настоящите искове – на 29.12.2015 г. /към този момент давността е била прекъсната с отстраняването му от имота за повече от шест месеца и са били заличени нейните правни последици/. Горното също обуславя извод за неоснователност на предявените искове /независимо че в тази насока не са изложени доводи в обжалваното въззивно решение/.
Четвъртият въпрос е поставен във връзка с възприетото становище в решение № 133/22.11.2016 г. по гр. д. № 2057/2016 г. на ВКС, второ г. о. В цитираното решение е прието, че презумпцията на чл.69 ЗС намира приложение и в хипотезата, при която само единият от бившите съпрузи се позовава на изтекла по време на брака придобивна давност, като за възникване на собственически права в полза на двамата в режим на СИО е без значение както липсата на демонстрирано намерение за своене от страна на другия съпруг, така и последващото оспорване от негова страна на придобитите права. При осъществяването на фактическия състав на придобиването по давност – чрез упражнявана фактическа власт от единия съпруг с намерение да придобие имота за себе си, когато този придобивен способ се е осъществил по време на брака, по силата на закона възниква съпружеска имуществена общност между двамата съпрузи, макар и другият съпруг да не е бил съпричастен нито към обективния, нито към субективния елемент на владението. Даденото разрешение не е приложимо към настоящата хипотеза, в която не е осъществен фактическия състав на придобиването по давност по отношение на съпруга – касатор.
В обобщение, поставените в касационната жалба въпроси, обуславящи за конкретния изход на делото, са разрешени в обжалваното въззивно решение в съответствие с установената съдебна практика, поради което касационно обжалване не може да бъде допуснато на поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Поставените въпроси не са от значение за развитието на правото и по същите е налице трайно установена съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване.
Не е налице и очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение, установима от неговото съдържание.
Горните съображения обуславят отказ за допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 169 от 19.12.2018 г., постановено по въззивно гр. д. № 612/2018 г. на Варненския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: